Сраснати

Долавя заглъхващия шум от стъпки и пропукването на сухи клонки. Щом вдига поглед, тях вече ги няма.

Отпуска се на пети.

– По дяволите.

– По дяволите – отронва Хелмут.

– Не говори така – скастря го Ел Капитан. – Това е лош навик.

Става. Долавя шум зад себе си. Притегля бавно пушката към гърдите си. Обръща се.

Насред пътеката, на не повече от двайсет стъпки, стои самотен войник от Специалнте сили. Ел Капитан не го е виждал досега. Явно не изпраща нискочестотни импулси, с които да привлече вниманието на останалите Специални сили в района. Интересно. Може би иска да скрие местоположението си от другите.

На ръст е висок и е най-слабият войник, когото Ел Капитан е виждал. Всъщност лицето му още не е изгубило човешкото си излъчване – и това личи не само в очите, защото Специалните сили винаги запазват човешкия израз в очите си, а също и в деликатната извивка на челюстта, в малкото носле и ноздри. Раменете и бедрата му изглеждат силни, но не така обемисти. В предмишниците му са вградени две смазани до блясък оръжия – все още неизползвани.

Този войник е съвсем ново попълнение.

Следи предпазливо Ел Капитан с поглед.

Ел Капитан вдига бавно ръце и казва:

– Слушай, няма защо да бързаме, така че спокойно.

– Спокойно – повтаря Хелмут и продължава нервно да дялка зад гърба на брат си.

– Какво искаш? – пита Ел Капитан.

Съществото надига глава и подушва въздуха.

– Гладен ли си? Ако знаех, че ще те срещна, щях да взема повече храна.

Съществото поклаща глава. Сетне се навежда и започва да разчиства мъртвите листа от пътеката, разкривайки голата пепелява пръст. После се изправя и вдига единия си крак. От върха на ботуша му изскача масивен нож. Ел Капитан трепва в очакване да бъде изкормен, но тогава съществото забива ножа в пръстта, след което вирва брадичка, поглежда към гората и започва да дълбае някаква дума в твърдата земя. Ел Капитан е сигурен, че съществото има бръмбари в очите и ушите си – също като Преша преди време. Така че познава добре тази игра. Войникът иска да му каже нещо, без да бъде записано.

Точно под думата издълбава някакъв символ. Ала Ел Капитан е твърде далече, за да го прочете. Освен това написаното е наопаки.

Съществото отстъпва назад и с няколко скока се оттегля в гората, след което се изстрелва нагоре, обхващайки с ръце дънера на едно дърво без корона и с проядена от насекомите кора.

Ел Капитан пристъпва предпазливо напред. Вдига поглед към съществото, което продължава да се взира в гората. Ел Капитан заобикаля думата и я прочита – „ХЕЙСТИНГС“. Да не би да е име? Или пък място? В съзнанието му изплува думата „битка“. Може би името Хейстингс е свързано с някоя война? Ел Капитан е достатъчно съобразителен, за да не изрече думата на глас. Приковава очи в символа. Представлява кръст. Като онзи, с който завършваше Посланието на Купола, написано на малки листчета, които заваляха от небето точно след Детонациите. Кръст, пресечен в центъра с кръг.

– Нямам представа какво иска от мен – казва Ел Капитан на Хелмут.

Войникът скача от дървото и хуква. Ала после спира.

– Иска да тръгнем след него – казва Ел Капитан.

– След него – повтаря Хелмут.

Ел Капитан кима и почти два километра следва с бърза крачка войника през гората. Накрая стигат до просека, от която се открива изглед към града или по-скоро към онова, което е останало от него. От тази височина ясно се виждат пораженията – руините, черните пазари, опустошените конструкции на сградите, гъстата мрежа от алеи и безименни улици. Ел Капитан остава без дъх. Пулсът на брат му също е ускорен, което вероятно се дължи на силата, с която сърцето му изпомпва кръвта.

– По дяволите – измърморва Ел Капитан. – Защо ме доведе тук?

– Доведе тук – повтаря Хелмут.

Оттук се вижда белият овал на Купола, очертан на хълма в далечината, и кръста, проблясващ на фона на пепелявото небе.

– Да не би да смята, че не знам откъде е дошъл? – Разтрива очи с кокалчетата на ръцете си.

– Откъде е дошъл – казва Хелмут и посочва отвъд запустелите полета, опасващи Купола, група хора, които влачат дървени трупи и ги подреждат на замръзналата земя.

– Някакви безумци, които се опитват да строят нещо пред Купола.

– Пред Купола – повтаря Хелмут.

Но защо там? Това ли искаше да му покаже войникът? И с каква цел? Ел Капитан наблюдава как се движат хората. Изглеждат организирани и в стройни редици пренасят разни неща като усърдни мравки.

– Това не ми харесва – казва той. – Имам чувството, че искат да запалят огън.

– Огън – отронва Хелмут.

Ел Капитан поглежда Купола.

– Но с каква цел, по дяволите?

Преша

Седем

Моргата е студена. Има само дълга стоманена маса. От последното ù идване тук преди две седмици Брадуел е натрупал още книжа. Незавършеният ръкопис на родителите му е подреден на купчини. На стената е залепено Посланието – оригинал, който дядо ù бе пазил години наред. Преша го даде на Брадуел, след като той се върна в бръснарницата, за да прибере каквото бе останало. Все пак той е историкът.

                                           Братя и сестри, знаем, че сте тук.

                         Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир.

                               Засега ще бдим отдалече с чувство на милосърдие.

Когато Посланието е било хвърлено от някакъв летателен апарат в дните след Детонациите, навярно е звучало като обещание. Сега обаче звучи като заплаха.

Брадуел плъзга тежкото резе на вратата – ръчно изработен лост, закован за стената.

– Каква уютна бърлога си спретнал тук – казва тя.

Той спира до дъсчената платформа и оправя завивките.

– Никакви оплаквания.

Преша пристъпя до масата и взима камбанката, която му бе дала във фермерската къща. Беше я намерила в опожарената бръснарница в деня, в който си тръгна. Още тогава клепалото липсваше. Камбанката стои върху изрезка от вестник, останала невредима след Детонациите, най-вероятно скрита в сандъка на родителите му. В сравнение с другите книжа не изглежда така обгоряла и опърпана. Очевидно е била грижливо пазена. Всъщност Брадуел съхранява всички вещи от миналото. Когато родителите му били убити непосредствено преди Детонациите – разстреляни в съня си – Брадуел намерил сандъка, зазидан в тайно помещение с подсилени стени. В него държи незавършения ръкопис на родителите си, които се опитвали да разобличат Уилъкс, както и най-различни неща: стари списания, вестници, опаковки. Сандъкът е натикан под ръждив чугунен умивалник. Камбанката закрива първата част от заглавието. Втората гласи: „ОБЯВЯВАТ ЗА ЗЛОПОЛУКА УДАВЯНЕТО“. На изрезката се вижда снимка на млад мъж в униформа, взиращ се с каменно лице в обектива. Брадуел използва камбанката като преспапие. Само толкова ли означава за него?

Преша се сеща за Фридъл. Изважда го от джоба си и го оставя на масата. Насекомото отваря очи и се оглежда.

Черната кутия изтрополява край нея.

– Наистина прилича на кученце – казва Преша. – Беше прав.

– Навремето имах куче – отвръща Брадуел.

– Не знаех.

– Разказах за него на Партридж, докато обикаляхме Разтопените земи да те търсим. Един приятел на семейството, Арт Уолронд, убеди родителите ми да ми вземат куче. Каза им, че то е необходимост, когато си единствено дете. Нарекох кутрето Арт Уолронд.