Сраснати

Колко ли дълго майките можеха да крият Партридж? Достатъчно, за да дочакат смъртта на баща му? Това бе голямата им надежда – че Елъри Уилъкс скоро ще умре и Патридж ще превземе Купола отвътре. Понякога на Преша ù се струва, че всички са замръзнали в очакване с ясното съзнание, че нещо ужасно трябва да се случи, преди бъдещето да придобие по-ясни очертания.

Фридъл потрепва с крилца в джоба на пуловера ù. Тя мушва ръка и прокарва пръст по механичното гръбче на цикадата.

– Шшт – прошепва му. – Всичко е наред. – Не искаше да го оставя сам в малката спалня. А може би не искаше тя да остава сама.

– Перло! – извисява отново глас. – Перло!

И тогава момчето най-сетне се обажда:

– Ето ме! Тук съм! – То се спуска към нея, провирайки се между оцелелите. – Готова ли е?

Преша се отпуска на колене.

– Да видим дали е по мярка. – Тя наглася кожените ремъци на ръката му и пристяга протезата с помощта на електрическите жички. Момчето едва-едва движи осакатената си ръка. Преша го подканва да опита със съвсем лек натиск.

Перло изпълнява заръката ù. Клещите се разтварят и после пак се затварят.

– Работи. – Той продължава да ги отваря и затваря.

– Не е идеална – казва Преша, – но е по-добре от нищо.

– Благодаря ти! – казва той толкова високо, че от пода долита ядосано шъткане. – Сигурно можеш да измайсториш и нещо за себе си – прошепва той и поглежда куклената глава. – Исках да кажа, че може би има начин да...

Тя вдига ръка и куклата примигва с очи – едното по-бавно, тъй като е пълно със сажди.

– При мен няма какво да се стори – отвръща тя. – Но и така се справям.

Майката на момчето го виква шепнешком. То се обръща, вдига тържествуващо ръка и се спуска към нея да ù покаже протезата.

В този миг отеква далечен изстрел, последван от пулсиращо ехо. Преша се свива инстинктивно на пода и мушва ръка в джоба си, за да предпази Фридъл. Изважда цикадата и я притиска към гърдите си. Майката на Перло дръпва детето към себе си. Преша си дава сметка, че най-вероятно някой войник от ОСР е стрелял по раздвижилите се сенки. Случайните изстрели не са нещо необичайно. Но въпреки това сърцето ù се свива. Перло, майка му и този изстрел връщат спомена за тежестта на пушката в ръцете ù, за това как вдига оръжието, прицелва се и стреля. Дори сега ушите ù звънтят и вижда кървавата мъгла, която изпълва полезрението ù. Пред очите ù лумват червени петна, подобно на цветята сред руините. Беше натиснала спусъка, ала вече не помни дали това бе правилното решение. Този въпрос не ù дава мира. Майка ù е мъртва. Мъртва. И Преша бе натиснала спусъка.

Тя поема с бързи крачки край облепените с плакати стени на преддверието. Държи нежно Фридъл в ръцете си. Стига до един прозорец и поглежда предпазливо навън.

Вятър. Сняг. Облаците се носят бързо по небето като прашинки пепел, вижда се ярка звезда – нещо необичайно – а отдолу очертанията на гората, приведените и изгърбени силуети на хилави дървета. Успява да различи униформите на войниците и тук-там проблясъка на оръжия, чийто дъх трепти като тънък воал в студа и се извива нагоре по хълма. Вижда лицето на майка си, която лежи на голата земя, но образът ù изчезва. Нея я няма.

Далече напред тя заопипва с поглед притихналата гора. Да не би там да се спотайва нещо – нещо, готово да нападне? Представя си Специалните сили, залегнали в снега. Дали изобщо се нуждаят от сън? Дали не са студенокръвни, с кожа, покрита с тънка ледена коричка? Навън е тихо, но някак зловещо, усеща се стаената енергия. Снегът заваля преди три дни – отначало като фин прашец, но после се усили – сега моравата е замръзнала, тъмна и лъскава като стъкло, дебела близо десет сантиметра, а снегът още прехвърча.

Усеща, че някой я хваща за лакътя. Тя се обръща. Оказва се Брадуел – с двоен белег, открояващ се на бузата му, тъмни мигли и плътни устни, напукани от студа. Поглежда ръката му, зачервена и загрубяла. Едрите кокалчета са издрани и прекрасни. „Как е възможно кокалчетата на ръцете да са прекрасни?‟ – недоумява Преша. Сякаш Брадуел ги е измислил.

Ала отношенията им вече не са същите..

– Виках те, не чу ли? – попита той.

Гласът му звучи, сякаш е под вода. Веднъж пред лумналата в пламъци фермерска къща Преша го бе накарала да обещае, че ще намери дом за двамата, но само защото не вярваше, че имат бъдеще.

– Какво има?

– Добре ли си? Изглеждаш замаяна.

– Тъкмо давах протезата на едно момче и чух изстрел. Но се оказа фалшива тревога. – За нищо на света не би признала за червените петна пред очите си, не би признала и страха си, че се влюбва в него. Ако знае нещо със сигурност, то е, че всички, които е обичала, са мъртви. Тогава как да си позволи да обича Брадуел? Докато го гледа, думите отекват в главата ù: „Не се влюбвай в него. Не се влюбвай в него“.‟

– Цяла нощ ли си будна? – попита той.

– Да. – Забелязва, че косата му стърчи в пълен безпорядък. И двамата имат навика да изчезват в продължение на дни. Брадуел е напълно обсебен от шестте черни кутии, които изпълзяха от овъглените останки на фермерската къща и прекарва дни наред, затворен в старата морга в мазето на щаб-квартирата, където живее напоследък. А Преша е погълната работата си с протезите. Брадуел все още е твърдо решен да проумее миналото, докато тя е посветена на идеята да помага на хората тук и сега. – И ти ли си буден цяла нощ?

– Ами, да. Предполагам. Сутрин ли е вече.

– Почти.

–Значи, отговорът е да. Направих пробив с черните кутии. Една от тях ме ухапа.

– Ухапа ли те? – Фридъл потрепва неспокойно в ръцете ù.

Брадуел ù показва малката дупчица на палеца си и казва:

– Нищо особено. По-скоро предупреждение. Но вече ме харесва, така мисля. Върви по петите им из моргата като кученце. – Преша продължава нататък край афишите на Ел Капитан за набор на нови попълнения, а Брадуел поема подире ù. – Разглобих ги до една, после отново ги сглобих. Доколкото разбирам, съдържат информация за миналото, само че не са настроени да предават. Отхвърлих предположението, че са шпиони на Купола. Дори да са били, вече са изгубили тези функции. – Брадуел говори разпалено, ала Преша не проявява интерес към черните кутии. До гуша ù е дошло от опитите му да докаже теориите на родителите си за конспирациите на Купола, неговата собствена версия за истината, така наречената „История на сенките“. – А тази кутия – не мога да го обясня – е различна. Сякаш ме познава.

– Какво направи, за да те ухапе?

– Говорех.

– За какво?

– Едва ли искаш да знаеш.

Тя спира и го поглежда. Той пъха ръце в джобовете. Птиците на гърба му започват да пърхат с криле.

– Разбира се, че искам да знам. Нали така си отключил кутията? Изглежда, е важно.

Той поема дълбоко дъх, задържайки го за миг. Сетне свежда поглед и вдига рамене.

– Добре тогава – казва той, – бръщолевех нещо за теб.

Двамата с Брадуел никога не бяха говорили за случилото се във фермерската къща. Но тя помнеше начина, по който я държеше в обятията си, и вкуса на устните му. Ала такава любов не би могла да оцелее. Любовта е лукс. Той я поглежда с наведена глава, впил очи в нейните. По тялото ù полазват горещи тръпки. „Не се влюбвай в него.“ Непосилно ù е дори да го гледа.

– О! – възкликва тя. – Разбирам.

– Не, нищо не разбираш. Ела с мен. – Повежда я по един коридор, описващ завой накрая. И там, току до вратата, търпеливо стои една черна кутия. Голяма е колкото кученце – като онези, които дядо ù наричаше териери, дето убивали плъхове.

– Казах му да чака тук и той ме послуша – обяснява Брадуел. – Казва се Фигнан.

Фридъл подава главичка от шепата ù.

– Знае ли да сяда и да подава лапа? – пита Преша.

– Мисля, че знае доста повече.

Партридж

Бръмбар

Избата мирише на застояла дъждовна вода и плесен. Стените и мръсният под са осеяни с яркочервените спори на мухъла. Покрай стените са наредени буркани със странни зеленчуци, мариновани с оцет. Въоръжена до зъби, Майка Хестра върви начело. Всяка нейна стъпка му напомня, че е затворен под земята. Понякога му се струва, че стъпките ù отекват като удари на сърце, а той е затворен в гърдите на огромен звяр.