Сраснати

– Карузо щеше да ни помогне. Сигурно е знаел имената. – Карузо бе живял заедно с майка ù в бункера. Когато фермерската къща изгоря, Брадуел и Ел Капитан се върнаха в бункера с намерението да го убедят да тръгне с тях. Ала мъжът се бе самоубил. Брадуел не каза как го бе направил, а и Преша не попита. – Само да знаеше колко много се нуждаем от помощта му. Ако знаеше, може би нямаше да...

– Карузо един от тях ли беше? – пита Брадуел.

– Не.

– Опитай се да си спомниш – подканя я Брадуел.

– Не мога! – Тя сбърчва чело. – Дори не съм сигурна, че майка ми спомена всички имена. – Съзнанието ù е заето единствено от смъртта на майка ù – черепа ù, плисналата кръв.

– Ако се доберем до паролите, кой знае до каква информация ще получим достъп!

– Остави това! – отвръща ядосана Преша. – Трябва да се съсредоточим върху това, което можем да направим за хората тук и сега. Те страдат. Имат нужда от помощ. Ако се оставим миналото да ни погълне, значи да обърнем гръб на оцелелите.

– Миналото е нещо повече от минало – казва Брадуел разгневен. – То е равносилно на истината! Куполът трябва да понесе отговорността си за стореното. Истината трябва да излезе на бял свят.

– И за какво? Защо ни е да се бием с Купола? – Преша вече не вярва в истината. – С какво ще ни помогне истината, когато има толкова много страдание и мъка?

– Преша – подема Брадуел вече по-меко. – Родителите ми загинаха, опитвайки се да разкрият истината!

– Моята майка също е мъртва. И аз трябва да го приема. – Пристъпва към Брадуел. Ти също трябва да се примириш със загубата на родителите си.

Той тръгва край редицата контейнери и спира пред най-крайния.

– Трябва да видиш мъртвото момче.

– Не, Брадуел ...

Той хваща дръжката и казва:

– Държа да го видиш.

Преша поема дълбоко дъх. Брадуел натиска дръжката и носилката се плъзва навън. Тя се приближава.

Момчето е около петнайсетгодишно, с голи гърди и чаршаф, увит около долната част на тялото му. Кожата му е посиняла, а устните му са морави, сякаш е ял боровинки. Ръцете му са свити около врата със сгърчени пръсти, а единият му крак се подава от долния край на чаршафа. Има къса тъмна коса. Но най-голямо удивление предизвиква преминаващата през гърдите му сребриста на цвят рамка, която стърчи от двете страни на ребрата му. Бил е още дете по време на Детонациите, дете на триколка. Дръжките са покрити с ръжда. Рамката с форма на дъга, прилича на допълнителни ребра. Кожата около метала е тънка, почти като дантела.

Преша затваря очи. Обвива ръце около себе си.

– Какво се е случило с него?

– Никой не знае. – Брадуел повдига долния край на чаршафа. Момчето има само един крак. Наскоро е изгубило другия. Стърчащата кост е така назъбена, че Преша ахва от ужас. – Кракът е му експлодирал – добавя Брадуел – и момчето е умряло от загуба на кръв. – Сетне отива до един шкаф, встрани от умивалника, взима малка картонена кутия и се връща обратно. Единственото, което Преша си представя в този момент, е все още туптящо човешко сърце.

Той повдига капака. Кутията е пълна с късове метал и пластмаса. Единият представлява метална скоба, свързваща две по-малки парчета отчупен метал – всяко с дължина около два сантиметра. Брадуел казва:

– Тези неща са намерени близо до тялото. Някои отломки все още са били забити в онова, което е останало от крака му.

– От какво са?

– Не знаем. – Той затваря кутията и поглежда към мъртвото момче. – Това е дело на Купола. И те няма да се оттеглят. Специалните сили стават все по-агресивни и ненаситни. Разбери, че на никого не обръщам гръб. Но трябва да намерим начин да ги отблъснем.

Лайда

Метални вани

През изпотрошените прозорци на просторното помещение, в което няма нищо друго освен две огромни индустриални на вид метални вани и два стола, нахлува приглушена слънчева светлина. Къпят се нощем, ала през изминалата нощ стояха затворени. Специалните сили кръжаха наоколо, така че къпането бе отложено.

Бяха пуснали Илиа в помещението, тъй като тя не иска да се съблича пред никого. Не обича да разголва дори лицето си, покрито сега със сиво сукно, докато зъзне, свита в едната вана. Когато довеждат Лайда, Илиа казва:

– Още си тук.

– Ти също – отвръща Лайда, имайки предвид не само физическото присъствие, но и емоционалното. Отначало принуждаваха Илиа да взима вана. Пепелта на Разтопените земи се бе натрупала в джобовете, в белите дробове, а бактериите бяха пуснали корени. Майките се тревожеха. Илиа се нуждае от почивка и специални грижи.

Ала преди пет нощи в същите тези вани се случи нещо невероятно. Илиа, която бе толкова безучастна и мълчалива, изведнъж дойде на себе си, сякаш обзета от треска. И тогава започна да разказва на Лайда истории – странни, безименни и безадресни истории за мъжа и жената, вероятно легенди или случки от собственото ù детство.

Лайда разказа на Майка Хестра за промяната у Илиа и Хестра нарече този процес оздравяване. Лайда смята, че това е чудесно. В рехабилитационния център никога не използват думата оздравяване. За разлика от собствената ù майка, тези майки тук са безпощадни, но и безпощадно обичащи. По ирония на съдбата за първи път през живота си се чувства в безопастност както никога досега, дори в защитения балон на Купола.

От първия миг на оздравителния процес се надяваха, че той ще продължи. И наистина продължи. Денем Илиа прилича на бледа сянка, задушавана от кашлица в усамотението на стаята си, ала щом влезе във ваната, се променя.

– Тази вечер твоята е пълна с нещо друго – казва Илиа. Гласът ù е нежен и слаб, леко дрезгав от дългото мълчание.

Една от майките каза на Лайда, че е добре да се натопи цялата.

– Серумът трябва да покрие всеки сантиметър от кожата ти, всеки косъм на главата ти. – Въздухът мирише на сироп и на болница. Лайда смъква пелерината и я премята на облегалката на един стол. Потапя пръсти в топлата, изпускаща пара течност. Те стават хлъзгави и изсъхват бързо, покриват се със странна ципа.

– Казват, че прикрива човешката миризма – обажда се Илиа. – За да пътувате утре по-безопасно.

– Какво е усещането?

– В моята има вода. Не мога да замина с вас, пък и не искам.

– Нито пък аз! – Лайда иска отчаяно да зърне Партридж, въпреки че тук ù харесва. Бе започнала да се учи как да се бие и да ловува. Мускулите ù бяха заякнали. Имаше добър мерник. Беше се научила да лежи притихнала в засада. Опасно е, но и странно умиротворяващо. Докато се съблича, няма и следа от стеснението, което бе изпитвала в момичешката съблекалня на академията. Чувства се добре в кожата си. Лайда сгъва дрехите си на стола и се потапя в странната смес.

– Предпочитам да умра тук – казва Илиа.

– Вярно, че си болна, но не умираш. – Лайда няма желание да говори за смъртта. В Купола рядко я споменаваха. Сама по себе си думата бе неуместна. При първите симптоми на болестта бяха завели баща ù в медицинския център, в крилото за изолация, и тя никога вече не го видя. Болестта и смъртта се смятат за позор и сега Лайда се пита дали баща ù, също като Уилъкс, е взимал стимуланти, които накрая са започнали да разяждат тялото му. „Баща ти си отиде – бе казала майка ù. – Почина.“

– Разкажи ми някоя история! Цял ден чакам този момент. – Това не е съвсем вярно. Защото историите я плашат. В тях се долавя чувството на обреченост – краят няма да е добър.

– Не и тази вечер.

– Миналата нощ ми разказа, че жената работела като пазителка на познанието в онова тихо място, а мъжът дошъл при нея и я помолил да съхранява семето на истината – семе, което щяло да покълне в света, който очаквали да се роди. Но какво става после?

– Споменах ли, че жената се влюбва в мъжа?

– Да. Каза, че сърцето ù сякаш се завъртяло. – Лайда познава това чувство. Изпитва същото, когато мисли за Партридж и особено когато си представя, че той я целува.