Сраснати

– Преша! – кресва Брадуел, като наднича в колата, затъкнал Финън под мишница. – Хайде! Размърдай се! Веднага!

Но тя не му обръща внимание, сякаш е оглушала. Вцепенена е от ужасната сцена, разиграваща се пред очите ù. Тогава Ел Капитан се промушва покрай Брадуел и започва да я увещава:

– Преша, погледни ме. Чуваш ли ме?

Тя кимва.

– Сега затвори очи – казва ù Ел Капитан. – Просто затвори очи, обърни глава и ме погледни.

Тя примигва и затваря очи.

– Обърни се към мен.

Тя се обръща и отваря очи. За миг Ел Капитан занемява. В очите ù съзира нещо, което го кара да остане без дъх. Тя го гледа с надежда. Има нужда от него.

– А сега тръгвай, без да поглеждаш назад, чу ли? – Тя стиска ръката му и излиза от колата.

Хелмут подава хилавата си ръка над рамото на Ел Капитан. В свития му юмрук има нещо. Той го разтваря. Оказва се... птица.

Преша я взима.

– Лебед – казва тя. – Благодаря ти, Хелмут.

– Да, нашият Хелмут е истински майстор – изрича Ел Капитан, ядосан на глупавия си брат, че бе откраднал мига, неговия миг. Значи през цялото време е дялкал този лебед зад гърба му? – Майстор на изненадите.

Всички побягват надолу по хълма към увеселителния парк, преметнали пушки на гръб.

– Тя добре ли е? – обръща се Брадуел към Ел Капитан.

– Добре е! – отвръща той.

– Благодаря за това, което направи – добавя Брадуел.

Ел Капитан не отговаря. Все едно да признае, че Преша разчита на грижите на Брадуел. А той смята, че това изобщо не е така. В този момент земята се разтриса с такава мощ, че Ел Капитан изгубва равновесие и пада, ожулвайки дланите си. В същия миг вижда око. То примигва така силно, че се чува потракване. Ел Капитан става и продължава да тича.

Увеселителният парк е пред тях. Опасан е с телена ограда, отгоре с бодлива тел. През оградата се вижда част от парка – огромен кораб, прекатурен настрани, гигантската глава на Лудия Джон с пропукан череп, но все още закрепена на шията от масивна ръждясала пружина, и виенско колело, което, изглежда, се е откъртило от основата си, претърколило се е и се е заплело в опънатите въжета. Долната част на виенското колело и разноцветните вагони са били пометени от порой – камъни и пръст, понесени от вятъра. Въпреки че цветовете са избледнели, това е едно от най-красивите неща, които Ел Капитан е виждал от доста време насам. Спомня си колко пъти майка му бе обещавала да ги доведе тук. „Догодина, когато няма да сме толкова закъсали.“ Точно преди да я отведат в болницата, му беше казала, че щом я изпишат, ще отидат в увеселителния парк. А той бе отвърнал, че това не е толкова важно. „Пет пари не давам за Лудия Джон. Това е само един глупав клоун.“ Но в този миг съжалява, че не са дошли. Въпреки заобикалящия ги ужас, той не успява да се сдържи и казва на Хелмут:

– Хей, я погледни това!

– Погледни това – повтаря Хелмут. Може би и в него се събужда някакъв спомен.

– Накъде? – пита Преша.

– Наляво! – вика Хейстингс. – След мен. – Той е издръжлив и има дълги крака. Може да се движи много по-бързо, но въпреки това не се отделя от тях и внимателно оглежда земята в краката им и хоризонта.

– Работата е в очите им, нали? – надвиква грохота Брадуел. – Това е най-човешката част от тях. И най-уязвимата. Ако се целим в очите им...

Ел Капитан се замисля за зверовете от руините и че за да ги убиеш, трябва да намериш онази жива, дишаща тъкан, останала непокрита от твърдата каменна обвивка, и да забиеш ножа в нея. Разбира се, че са очите, казва си той наум. Сваля пушката от гърба си и открива огън по примигващите в далечината очи.

– Не! – надава вик Преша. – Така ще привлечеш вниманието им!

Ел Капитан хвърля поглед през рамо и осъзнава, че Преша е права. Няколко пясъчни създания са вдигнали очи от угощението и гледат към тях.

Преша изважда ножа си и без да спира, го забива в едно око. То се пръсва и напоява пръстта наоколо с кръв. Земята се повдига, а после бързо застива. Тази безшумна смърт не привлича вниманието на другите пясъчни създания.

– Дай ми ножа – казва Брадуел. – Аз ще се заема с това.

– Не, аз ще го направя – възразява Ел Капитан.

Но Преша вече е взела преднина. Промушвайки очите с бързи движения, тя проправя пътека, по която да минат.

– Хелмут! – възкликва Ел Капитан, осъзнавайки, че брат му е въоръжен. – Дай ми ножа си.

Хелмут поклаща глава. Не, не, не.

– Веднага ми го дай!

Не, не, не.

Ел Капитан се пресяга през рамо и удря брат си по главата – веднъж, а после и втори път.

– Дай го!

Не.

– Сигурно иска сам да го направи – казва Брадуел.

– Ти луд ли си?

– Луд! – изрича Хелут.

Преша поглежда назад; ножът ù е окървавен.

– Кап! – надава вик тя. Дали иска го спре? Или да му каже да позволи на брат си се пробва?

По всичко личи, че ще изгубят битката. Накъдето и да погледнат, от недрата на земята излизат все повече и повече пясъчни създания. Онези, които погълнаха съществото с окървавеното око, вече настъпват в гръб. Обкръжават ги. Така че защо Хелмут да не опита? И без това е неспособен да се справи. Всъщност иска да види как брат му ще се провали. Бе подарил лебед на Преша, а трябваше да си знае мястото. Сега щеше завинаги да разбере, че е слаб и зависим. – Готов ли си, Хелмут?

– Готов Хелмут! – отвръща брат му.

Ел Капитан зърва едно пясъчно създание. Снишава се към земята и се накланя на една страна. Хелмут вдига ножа и го забива в пръстта на стъпка от целта.

– Дори не си близо! Дай ми проклетия нож!

Хелмут тръсва глава.

Ел Капитан го оставя да опита още веднъж. Този път Хелмут улучва право в целта. Окото се пръсва окървавено и изчезва.

– Ето тук – казва му Ел Капитан. Хелмут пронизва следващото око. Ел Капитан продължава напред, оставяйки брат си да нанася удар след удар. Колкото и да го мрази за това, че успява, изведнъж го обзема гордост. Старае се да пази равновесие. А Хелмут сече наляво и надясно. Двамата са добър отбор, действат бързо и в синхрон. Така ще убеди Преша, че е добър брат. Но тъй като Брадуел не се отделя от нея, Ел Капитан се придвижва към тях.

Хейстингс върви плътно зад тях по пропитата с кръв пътека, а земята потръпва от смъртта на пясъчните създания.

Преша се оглежда. Създанията наоколо са прекалено много.

– Свършено е с нас – казва тя. – Превъзхождат ни по численост.

Те спират, а пясъчните създания стесняват обръча около тях.

Телената ограда на увеселителния парк е на не повече от петдесет метра вдясно. Но дали ще намерят спасение там? Хората, застанали на върха на скоростното трасе, продължават да ги наблюдават. Не е изключено да са в комбина с пясъчните създания или да ги използват, за да подмамят жертвите си вътре. Те бяха заложили капана с чашата за чай. Може би всичко е част от плана им.

– Кап – обажда се Преша, – няма какво повече да направим.

Сърцето му се свива от болка. Погледът ù е напрегнат, сякаш се опитва да запечата всяка черта на лицето му. Никой не го е гледал по този начин.

– Целете се в очите и стреляйте – казва Хейстингс.

– Така само ще ги привлечем – отвръща Преша и поклаща глава. – Но май е все едно дали ще ни убият хиляда, или сто хиляда създания.

– Всичко е въпрос на математика – казва Брдуел.

– Правете каквото искате. Аз лично смятам да стрелям – обажда се Ел Капитан.

– Стрелба – повтаря Хелмут.

Преша

Лудия Джон

Когато Ел Капитан, Брадуел и Хейстингс откриват огън, ушите на Преша зазвънтяват. Зрението ù се замъглява от пясък и прах. Стиснала е здраво ножа, готова да продължи да сипе удари наляво и надясно, когато нещо я блъска в гърба и тя полита напред, стоварвайки се на земята. Ножът полита от ръката ù. Тя опипва пръстта с пламнала длан.

Долавя тежкото пръхтене на пясъчното създание.