Джстис

— Човешките същества не са наши врагове. Поне повечето от тях. — Джъстис изглеждаше ядосан, лицето му бе смръщено. — Има добри хора, има и лоши, като онези, които работеха за Мерикъл. Но лошите са малцинство. Разбирате ли това, което ви говоря? Добрите ни освободиха и се бориха да получим права и привилегии. Във всяко едно отношение ние сме им равни. Те не са като онези, които ни държаха затворени и ни измъчваха. Добрите не знаеха какво ни причиняват другите, но когато разбраха, направиха всичко възможно да ни помогнат, за да стигнем там, където сме днес. Всеки един от вас седи тук, благодарение на тези добри хора.

— Нужно ли е да им се доверяваме? — изправи се един от мъжете. — Трудно е, Джъстис!

— Разбирам колебанието ви, но ние трябва да се променим с времето. — Изражението на лидера се смекчи. — Довчера бяхте заключени в клетки, днес вече сте свободни. Довчера човеците, с които сте си имали работа, бяха зли чудовища, но днес вие сте заобиколени от добри хора, които биха изпаднали в ужас, ако узнаят какво са ни сторили собствените им събратя. Те биха поискали тяхното наказание толкова, колкото и ние.

Няколко от Новите видове, които седяха с гръб към Джеси, неочаквано обърнаха глави и се втренчиха в нея. Тя им се усмихна от мястото си, осъзнала, че ароматът й е достигнал до тях. Бяха им необходими само около петнайсет секунди, за да усетят, че е влязла в помещението. Младата жена остана близо до вратата, наблюдавайки мъжете, на лицата на някои от тях бе изписан яростен гняв.

— Това е Джеси Дюпре — заяви на висок глас Джъстис. — Тя е от добрите. Никой да не я напада повече! Нейната работа е да съдейства при намирането на Нови видове, които все още са затворени. Госпожица Дюпре е член на екип от обучени човешки мъже, които се борят за нашата свобода и всеки момент могат да умрат, за да ни спасят. Задачата й е да се грижи за новоосвободените ни жени. Тя беше там, когато снощи ви спасиха и рискува живота си, като влезе и отведе жените ни на безопасно място. Нейните дни са посветени на нас, и въпреки това е била нападната във фоайето на хотела от няколко от вас. — Джъстис замълча, суровият му поглед се спря върху всеки един от присъстващите, преди отново да заговори. — Онова, което се е случило с нея, е недопустимо! Ние не нападаме хората, освен ако те не ни атакуват първи.

— Тя ме нападна — изръмжа един от мъжете.

Джъстис повдигна вежда и скръсти ръце пред гърдите си, гневният израз на лицето му се върна, когато погледна към обадилия се.

— Наистина ли? И как те нападна?

Джеси прехапа устни, за да държи устата си затворена. Изчака мълчаливо, докато Новият вид най-накрая проговори.

— Обиди ме и се опита да ми счупи китката.

Джъстис заплашително пристъпи напред и спря до ръба на масата.

— Не я ли докосна първо ти?

— За ръката.

— Наранил си я. Видях синините по кожата й, там, където си я стискал. Ти пръв си я атакувал, а тя се е защитавала, опитвайки се да се освободи от теб. — Джъстис направи пауза. — При това, доста добре. — Някой изръмжа в знак на протест. Лидерът обиколи с поглед събралите се, докато не го откри. Това беше мъжът, когото бе изритала в топките. Джеси с усилие потисна усмивката си. Този напълно си го заслужаваше. Все пак би трябвало да го удари с пета в корема, но тъй като бе ниска, а той висок, неизбежното се бе случило. — Всеки човек в Резервата е тук с благословията ни и е добре дошъл. Те са под наша закрила и вие няма да ги нападате и да ги нагрубявате. Също така, при никакви обстоятелства няма да се нахвърляте върху жените-човеци. Те не са толкова силни, колкото нашите, и не притежават бойните ни умения и мощ. Кълна се, че ще бъдете наказани изключително жестоко, ако си позволите да ги нападнете. Някои от тях живеят с наши мъже като техни половинки. Те са свързани помежду си, съчетани за цял живот. Тези събратя ще убият всеки един от вас, който се доближи до неговата жена и това би било справедливо. — Джъстис направи пауза, пое си дълбоко въздух, преди да продължи. — Такива са нашите закони. Никога не бива да нападате и служителите по сигурността, като онези двама офицери в черните униформи. Тях трябва да уважавате и слушате. Думата им е закон, все едно аз съм я казал. Нашите жени са табу, освен ако сами не се съгласят да бъдат докосвани. Надявам се, че не е нужно да споменавам това, но аз не съм живял във вашата база за изпитания. Ние се отнасяме към жените ни с почит и никога не правим секс с тях, освен в случаите, когато те поискат. Който откаже да живее според тези правила, ще бъде наказан. Неприятно ми е да го подчертая, но това са закони, които никога не бива да бъдат нарушавани. Ако не можете да живеете по този начин, ще се окажете в затвора и аз ви обещавам, че няма да бъдете пуснати на свобода, докато не осъзнаете, че законите трябва да се спазват, за да можем да съществуваме в мир един с друг. Ясен ли съм?

В помещението цареше гробна тишина. Джъстис отдели време, за да срещне погледа на всеки един от мъжете, преди да кимне бавно.

— Ще считаме този въпрос за приключен. А сега, вечерята ще бъде сервирана. — Джъстис скочи грациозно от масата и се отправи към Джеси. Изглеждаше мрачен, когато спря пред нея. — Хайде да хапнем!

Младата жена не знаеше какво да каже, за да подобри лошото му настроение. Той й предложи ръката си, тя протегна длан и пръстите й се свиха над лакътя му. Горещата му мускулеста плът под палците й изпрати нови сладостни тръпки през тялото й. Мъжът беше толкова топъл, сякаш изгаряше от треска.

— Няма ли да вечеряме тук?

— Не. Надявам се, нямате нищо против да ядем в хола на моя апартамент. Нали не желаете да разговаряме пред всички тях? Аз не искам. Точно сега не са съвсем щастливи от присъствието ми, след като определих правилата, но трябваше да го направя.

— Навярно и аз не съм им любимка. Всичко е наред.

Сърцето на Джеси заби лудо при мисълта, че ще остане насаме с Джъстис за вечеря. Звучеше й като интимна, а не делова среща. Но ако той имаше офис в Резервата, те пак щяха да бъдат сами, като я заведеше там. Все пак хола в апартамента му трябваше да бъде по-голям от един кабинет. Джъстис я поведе към асансьорите.

Когато влязоха в кабинката и вратите се затвориха, той предпочете да гледа навсякъде другаде, но не и в нея. Джеси продължаваше да стиска ръката му, нямаше желание да я пусне. Защо не я поглеждаше?

Мъжът си пое дълбоко дъх.

— Поръчах вече вечерята, но не бях сигурен какво ще искате. — Той замълча за момент. — Затова помолих да ни донесат различни ястия. Ако бях изчакал да ви попитам, щеше да отнеме доста време. След вечеря имам да пиша реч и колкото по-бързо се нахраня, толкова по-скоро ще я започна.

— Чудесно сте го планирали! — Тя се усмихна. — Не съм придирчива към храната. Похапвам си с удоволствие.

— Дребна сте. — Най-после спря погледа си върху нея. — Не ви личи, че ядете много.

Джеси се разсмя.

— Благодарение на суровите тренировки. Баща ми и брат ми бяха морски пехотинци и се омъжих за „тюлен“. — Сви рамене. — Майка ми умря, когато бях петгодишна, така че около мен винаги имаше мъже, които бяха във форма. Ето откъде знам и някои бойни умения. Близките ми искаха да са сигурни, че при всякакви обстоятелства ще мога да се грижа сама за себе си. Като дете бях бъбрива и любопитна и определено не съм от плахите. Татко казваше, че устата ми и способността ми да предизвиквам проблеми налагат необходимостта да мога да се защитавам. И беше прав.

Джъстис се напрегна. Гласът му беше дълбок, но сега прозвуча и грубо.

— Съпругът ви би трябвало да мрази вашата работа, след като тя ви държи далеч от него.

— Бивш съпруг. Разведохме се преди две години.

Джъстис предпочете да не я поглежда отново. Тя забеляза, че той бавно се отпусна, когато вратите на асансьора се отвориха на трето ниво и двамата излязоха.

— Ще останем на този етаж. — Мъжът не каза нито дума повече и я поведе по коридора, в посока противоположна на нейната стая. Пред последната врата той извади ключ от предния джоб на дънките си и отключи. Джеси трябваше да пусне ръката му, когато той отвори и с жест я покани да влезе първа.