Кралица на кошмара

– Не знам. Кажи ѝ нещо хубаво.

– Чук-чук – казва Томас и подава глава зад вратата.

Когато се появява и останалата част от него, следвана от Кармел, не мога да потисна усмивката си. И двамата са облечени в дълги червени роби с качулки, които висят на гърбовете им, и ръкави, който се спускат над ръцете им.

– Изглеждате като монаси на Коледа – казвам. Върхът на конвърските на Томас се подават отдолу. – Нали знаете, че не е нужно да ги обличате.

– Не искахме, но Колин започна да опява – Кармел извърта очи. – Много са тежки. И малко дращят.

Зад нас Гидиън сваля своята роба от закачалката и я облича. Пристяга я в кръста и оправя качулката на гърба. После взима една от камите от червеното кадифе и я затъква в колана на кръста си.

– Всеки от вас трябва да вземе по една – казва на Томас и Кармел. – Вече са наточени.

Те си разменят погледи, но нито един от тях не позеленява, когато отиват и взимат по един нож.

– Говорих с дядо ми – казва Томас. – Каза, че сме идиоти.

– Ние?

– Ами, най-вече ти.

Усмихваме се. Може и да съм идиот, но Морфран ще бди. Ако Томас има нужда от защита, той може да я прати през океана. Прочиствам гърло.

– Вижте, аз… не знам в каква форма ще сме, като се върнем. Ако се опитат да направят нещо на Анна…

– Струва ми се, че Анна може да разкъса целия орден на парчета – казва Томас. – Но за всеки случай съм подготвил няколко трика, за да ги забавя, ако се наложи.

Кармел се усмихва.

– Да си бях донесла бухалката.

По лицето ѝ се изписва странно изражение.

– Някой мислил ли е как ще стигнем с Анна до Тъндър Бей? – пита тя. – В смисъл паспортът ѝ сигурно отдавна е изтекъл.

Смея се, другите също, дори Гидиън.

– По-добре вие двамата да тръгвате – казва Гидиън и отваря вратата. – Ние идваме след малко.

Те кимат и докосват ръката ми, като минават покрай мен.

– Има ли нужда да те моля да ги пазиш, ако…? – питам Гидиън, като излизат.

– Не – отговаря той. Слага тежка ръка на рамото ми. – Кълна ти се, няма нужда.

В рамките на един ден това място е остаряло с цял век. Електричеството е сменено със свещи. Пламъците им трептят по стените на коридорите и се отразяват по каменното покритие на пода. Официалните костюми също са изчезнали; всеки, покрай когото минаваме, е сложил роба и като ни видят, правят някакъв жест на благословия или молитва. А може и да е зла магия, в зависимост от човека. Не им отговарям с нищо. Само един жест ми идва наум, а той не е приличен.

С Гидиън минаваме през лабиринт от коридори и свързани стаи, докато заставаме пред високи двойни дъбови врати. Преди да попитам къде си държат тарана, вратите се отварят отвътре и откриват каменни стълби, които се вият надолу в мрака.

– Факла – казва кратко Гидиън и един от хората до вратата му подава една.

Светлината разкрива фино издялани гранитни стъпала. Очаквах да са груби, влажни и примитивни.

– Внимавай – казвам, когато Гидиън тръгва надолу.

– Няма да падна – отговаря той. – Защо мислиш взех факлата?

– Не е това. По-скоро ме е страх да не се спънеш в робата и да си счупиш врата.

Той мърмори нещо, че е напълно способен да ходи с дълга роба, но все пак пристъпва внимателно. Аз го следвам и правя същото. С факла или без, от стълбите ти се завива свят. Нямат парапет и се извиват в безкрайна спирала, докато чувството ми за ориентация се изгубва и нямам представа колко надолу сме слезли. Въздухът става все по-студен и влажен. Чувството е като да слизаме в гърлото на кит.

Като стигаме края, трябва да минем покрай стена и светлината от свещите рязко ни удря, когато влизаме в голямо, кръгло помещение. Свещи опасват стените на три ката: редица от бели и редица от черни, а в средата – редица от шарени черно-бели свещи. Стоят на полици, издялани в скалата.

„Робите“ са застанали в средата в полукръг, който чака да се затвори. Само най-старшите членове на ордена присъстват, оглеждам лицата им, всички са стари и анонимни освен Томас и Кармел. Ще ми се да свалят тези качулки. Изглеждат ми странно, като се виждат само лицата им. Бърк, разбира се, е в центъра като ключов камък от арка. Този път не го играе добър. Чертите му са се изострили от пламъците на свещите и точно така ще го запомня. Като пълен гадняр.

Томас и Кармел са в края на полукръга, Томас се опитва да не изглежда не на място, а на Кармел сякаш не ѝ пука от нищо. Усмихват ми се нервно, а аз оглеждам останалите членове. В колана на всеки от тях блести наточен нож; обръщам се към Гидиън. Ако нещо се обърка, надявам се той да държи някой трик в ръкава си, защото иначе него, Томас и Кармел ги чака съдбата на Юлий Цезар.

Томас намира погледа ми и двамата поглеждаме нагоре. Таванът не се вижда. Твърде високо е, за да го достигне светлината от свещите. Поглеждам Томас отново и очите му се разширяват. И двамата мразим това място. Чувството е все едно сме под всичко. Под земята. Под водата. Гадно място да умреш.

Никой не е продумал, откакто се появихме с Гидиън. Но усещам погледите им върху лицето си и по дръжката на ножа, затъкнат в задния ми джоб. Искат да го извадя. Искат да го видят, да охкат и да ахкат още веднъж. Ама, няма да стане, гъзове такива. Минавам през вратата, намирам си момичето и се връщам обратно. Тогава да видим какво ще кажете.

Ръцете ми са започнали да треперят; свивам ги в юмруци. Зад нас проехтяват стъпки по стълбите. Джестин влиза, водена от Харди и Райт, но „водена“ е грешната дума. По-скоро ескортирана. За ордена тя е центърът на това шоу.

Позволили са и на нея да е без роба. А може би тя самата е отказала. Когато я поглеждам, отново усещам упорито трептене в корема, което ми казва, че тя не ми е враг, и е трудно да не му се доверя, щом като го имам от толкова дълго време, макар че ми се струва налудничаво. Тя влиза в кръга, а двете ескортиращи се оттеглят нагоре по стълбите.

Кръгът от роби се затваря зад нея, оставяйки ни сами в средата. Тя поздравява ордена и после ме поглежда, опитва се да се усмихне, но се спира. Облечена е в бял потник и черни панталони с ниска талия. По нея не се виждат талисмани, медальони или бижута. Но усещам дъх на розмарин. Била е намазана за защита. За кракът ѝ е препасан калъф, в който, изглежда, има нож, и още един е стегнат за другото ѝ бедро. Някъде там Лара Крофт си иска запазената марка.

– Наистина ли не можем да променим решението ти? – пита Бърк без грам искреност.

– Давайте нататък – промърморвам.

Той се усмихва със стиснати устни. На някои хора всяко изражение им стои изкуствено.

– Кръгът вече е оформен – казва спокойно той. – Пътят към портала е разчистен. Остава само да го отворим широко. Но първо трябва да изберете кой ще бъде вашата котва.

– Котва?

– Човекът, който ще бъде вашата връзка с този свят. Без него няма да можете да намерите пътя си обратно. Всеки от вас трябва да избере.

Погледът ми се спира върху Гидиън. После се премества вляво.

– Томас – казвам.

Очите му се разширяват. Мисля, че се опитва да си даде вид на поласкан, но успява само да изглежда сякаш му е лошо от паника.

– Колин Бърк – казва Джестин до мен.

Не съм изненадан.

Томас преглъща и пристъпва напред. Вади камата от колана си и обгръща острието с юмрук. Когато го прокарва през дланта си, успява да не потрепне, дори когато кръвта потича и започва да капе от ръката му. Избърсва камата в робата си и я затъква обратно в колана, после натапя палец в кръвта, която се е събрала в дланта му. Топла е, когато прави малък полумесец по челото ми, точно над веждите ми. Кимам му, когато се отдръпва. До него очите на Кармел са ококорени. И двамата мислеха, че ще избера Гидиън. И аз така мислех, преди да си отворя устата.

Обръщам се; Бърк и Джестин повтарят ритуала. Кръвта му е лъскава и пурпурна по кожата ѝ. Когато тя се обръща към мен, се боря с импулса си да я избърша. Тя преглъща с мъка, а очите ѝ светят. Адреналинът се освобождава в кръвта ни и прави света около нас по-ярък, по-ясен и по-въздействащ. Не е точно като да държа камата, но е близко. По знак на Бърк останалите от ордена също вадят ножовете си. Кармел закъснява малко, когато прокарват остриетата през дланите си; очите ѝ се свиват от парещото ужилване. После всички, включително Томас и Бърк, обръщат ръце и оставят кръвта да покапе по пода, размазвайки се по мозайката на бледожълтите асиметрични плочи. Когато капките падат, пламъците на свещите лумват и вълни от енергия като мараня се спускат към центъра на кръга и отшумяват навън. Усещам как повърхността под краката ми се променя. Трудно е да се опише точно как. Сякаш земята под обувките ни става по-малко. Сякаш изтънява или губи измерност. Стоим върху повърхност, която вече не е повърхност.