Стражите! Стражите!

Тери Пратчет

Стражите! Стражите!

Можем да ги наречем Дворцовата стража, Градската стража, или пък Патрула. Както и да ги наречем, тяхното предназначение във всяко съчинение на героичния приказен жанр е едно и също: а именно, някъде около Трета глава (или пък десет минути след началото на филма) да се втурнат в стаята, да нападнат героя всички едновременно и да бъдат убити. Никой никога не ги пита дали това им харесва.

Книгата се посвещава на тези чудесни мъже.

А също така и на Майк Харисън, Мери Джентъл, Нийл Гейман и на всички останали, които помогнаха и се смяха на идеята за Б-пространството; колко жалко, че въобще не се сетихме за Ръкописа на Шрьодингер…

Ето къде са отишли драконите.

Те лежат…

Не мъртви, нито заспали. Нито пък чакат нещо, защото чакането предполага някакво нетърпение. Може би думата, от която се нуждаем тук, е…

…задрямали.

И макар че пространството, което заемат, не е като нормалното пространство, въпреки всичко те са натъпкани здраво. Всеки един кубически сантиметър от него е запълнен с нокти, крака, люспи, краища на опашки, така че ефектът е като от онези плетеници-рисунки, докато очите на човек най-сетне проумеят, че разстоянието от дракон до дракон е просто друг дракон.

Могат да го наведат на мисълта за сардели, стига да си представи сарделите толкова огромни, люспести, горди и арогантни.

И се предполага, че все някъде има и ключ.

В едно съвършено различно пространство беше ранна утрин — в Анкх-Морпорк — най-стария, най-големия и най-мръсния от всички градове. Лек дъждец ръмеше от сивото небе и браздеше речната мъгла, която се кълбеше из улиците. Плъхове от най-различни видове се движеха по нощните си дела. Под мокрото наметало на нощта убийците убиваха, крадците крадяха, леконравните жени си търсеха клиенти. И т.н.

А пияният Капитан Ваймс от Нощната стража се заклатушка несигурно надолу по улицата, свърна кротко в канавката пред Наблюдателницата и продължи да лежи там, докато, над него, странни букви от светлина запращяха във влажния въздух и промениха цвета си…

Градът беше… ъъъ… беше… абе, как му беше името. Нещо. Жена. Т’ва беше. Жена. Бучаща, древна, на цели векове. Прилъгваше те, караше те, такова де, да се влюбиш в нея, а после ти теглеше един ритник в… в… в т’ва де. В т’ва там, устата. Езика. Сливиците. Зъбите. Ето това, точно това тя ти го правеше. Беше ъъ… така де, сещаш се, женско куче. Кученце. Кокошка. Кучка. И после ти я намразваш и… и точно когато а-ха да си помислиш, че си я, него де, изкарал от… от… както и да е, та точно тогава тя отваря огромното си, бумтящо, скапано сърце за теб, и те сварва непод… непод… непод… тъй-де. Готвен. Ъхъ. Туй-то. Изобщо не знаеш как да се оправиш. Лежиш. И единственото нещо, за което си сигурен, е, че не можеш да я оставиш. Защото, защото тя е твоя, единственото нещо, което имаш, та даже и в канавките й…

Мокра тъмнина забулваше достопочтеното здание на Невидимия университет — върховния колеж на магьосничеството. Единствената светлина представляваше слабо треперливо октариново пламъче, идващо от миниатюрните прозорци на новата Високоенергийна магическа сграда, където наточени и жадни съзнания ръчкаха самата тъкан на вселената, независимо дали на нея това й харесва или не. Имаше светлина, разбира се, и в Библиотеката.

Тя представляваше най-големият сбор от магически текстове в цялата мултивселена. Рафтовете бяха натежали от хиляди томове окултно знание.

Твърдеше се, че тъй като огромните количества магия могат сериозно да изкривят нормалния свят, Библиотеката не се подчинява на общовалидните правила на времето и пространството. Твърдеше се, че тя трае вечно. Твърдеше се, че човек би могъл да броди с дни сред далечните рафтове, че някъде вътре се намират изгубени цели групи от търсещи студенти, че странни неща се спотайват из забравени ниши и че ги преследват други неща, дето са даже още по-странни. 1

По-мъдрите студенти, дирещи някой по-отдалечен том, имаха грижата да оставят тебеширени драски по рафтовете, докато бродеха все по-навътре из застоялия мрак, и заръчваха на приятелите си да ги потърсят, ако не се върнат до вечеря.

И тъй като магията може само едва-едва да се върже, самите книги в Библиотеката бяха нещо повече от просто преработено дърво и хартия.

Суровата магия пращеше от обложките им и се заземяваше безопасно в медните перила, приковани към всеки рафт точно за тази цел. Бледи фигурки от син огън пропълзяваха по шкафовете и се носеше шум, книжен шепот, също като от колония спящи скорци. В тишината на нощта книгите си говореха една с друга.Носеше се и шумът от нечие хъркане.

Светлината от рафтовете не толкова разсейваше, колкото подчертаваше тъмнината, но виолетовото й пламъче стигаше колкото наблюдателят да различи едно старинно, очукано писалище точно под централното кубе.

Хъркането идваше изпод него, където съдрано одеяло едва покриваше нещо прилично на купчина чували с пясък, но всъщност беше един мъжки орангутан в зряла възраст.

Това беше Библиотекарят.

Не бяха много хората напоследък, на които им правеше впечатление фактът, че той е маймуна. Промяната бе предизвикана от магическа злополука — една постоянна възможност, когато се пазят накуп толкова много и толкова мощни книги, и се смяташе, че той даже леко се е отървал. В края на краищата той все още беше в приблизително същата форма. Пък и му бяха разрешили да си запази работата, в която беше доста добър, макар че „разрешили“ не е най-точната дума. Начинът, по който той можеше да разтегли горната си устна и да разкрие повече невероятно жълти зъби от която и да било друга уста, която Университетският съвет някога беше виждал, някак подейства този въпрос всъщност никога да не бъде повдигнат.

Но сега се долови и друг шум — чужд тук, звук от проскърцването на отваряща се врата. По пода изтопуркаха стъпки и изчезнаха сред скупчените рафтове. Книгите зашумолиха негодуващо, а някои от по-големите магически енциклопедии издрънчаха с вериги.

Библиотекарят продължи да спи, унасян от шепота на дъжда.

В прегръдката на канавката си, на километър оттам, Капитан Ваймс от Нощната стража отвори уста и запя.

А пък една загърната в черен плащ фигура се втурна през среднощните улици, като прибягваше от врата на врата, докато стигна до мрачен и неприветлив главен вход. Никоя обикновена врата не става толкова мрачна от само себе си, човек можеше да усети това. Изглеждаше, сякаш архитекта са го привикали вътре и са му дали специални наставления. Искаме нещо страховито от тъмен дъб. Я сложи един неприятен водоливник над свода, направи я да се затръшва така, сякаш стъпва великан и дай на всеки да разбере, че това не е от вратите, дето викат „бим-бам“, когато дръпнеш звънеца.

Фигурата изчука някакъв сложен код по тъмната дървения. Отвори се миниатюрна преграда с решетки и едно подозрително око надникна навън.

— „Знаменателният бухал буха в нощта“ — каза посетителят, докато се опитваше да изтръска плаща си от дъждовната вода.

— „Но много сиви господари тъжно ходят при хората, останали без повелител“ — напевно произнесе глас от другата страна на решетката.

— „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома“ — отвърна мократа фигура.

— „За палача всички молители са с еднакво високо положение.“

— „И все пак, розата е вътре в бодила.“

— „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син“ — каза гласът иззад вратата.

Последва пауза, нарушавана само от шума на дъжда. И тогава посетителят попита:

— Какво?

— „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син“.

Последва нова, по-дълга пауза. И тогава мократа фигура каза:

— Сигурен ли си, че зле построената кула не се тресе мощно от прелитащата пеперуда?