Кралица на кошмара

– Говорихте ли с ордена да сте част от ритуала? – питам.

– Да – отговаря Кармел. – Ще ни подготвят. Но не знам каква работа ще свършим. Не съм имала много време за допълнителни уроци по вещерство.

– Вещица или не, ти имаш кръв – обажда се Гидиън. – А когато утре орденът подготви вратата, това ще бъде най-силното заклинание, което някой е опитвал от поне петдесет години насам. Всеки от нас ще трябва да се включи, не само Тезеус и Джестин.

– Ти ще влезеш там – казва ми Томас леко замаяно. – Май не си го представях така. Мислех, че просто ще я издърпаш. Че ти ще останеш тук. И че ние ще сме с теб.

Усмихвам се.

– Скрий това виновно изражение. Днес един труп се опита да те изяде. Направи предостатъчно.

Това обаче не му помага; виждам го в очите му. Не спира да се мъчи да измисли какво още може да направи.

Всички ме гледат. Излъчват страх, но не и ужас. И са готови на всичко. Част от мен иска да им ударя по един зад врата, да ги нарека леминги7 и търсачи на силни усещания. Но те не са това. Нито един от тях нямаше да е тук, ако не бях аз, и не знам дали това е редно или не. Само знам, че съм благодарен. Струва ми се невероятно, като си помисля, че ако беше преди по-малко от година, сигурно щях да бъда тук сам.

Гидиън каза, че ще е добра идея да поспим, но никой не го послуша. Дори самият той. Той прекара по-голямата част от нощта в същия стол, дремейки неспокойно, като се стряскаше всеки път, когато дървата в камината изпукат. Останалите лежахме кой където свари, без да напускаме лаунджа, на диваните или свити на някой стол. Нощта мина тихо, всички бяхме унесени в мислите си. Аз май угаснах за няколко часа около три или четири сутринта. Имам чувството, че се събудих след минута, само дето огънят беше загаснал в бледа пепел, а от прозорците на тавана се процеждаше светла мъгла.

– Трябва да хапнем нещо – предлага Джестин. – После ще съм твърде нервна, а не ми харесва идеята да ми точат кръвта на гладен стомах.

Тя се протяга и прешлените на врата ѝ изпукват един по един.

– Никак не се спи удобно в стол. Да потърсим ли кухнята, а?

– Едва ли готвачът ще е станал толкова рано – казва Гидиън.

– Готвач? – възкликва Кармел. – Пука ми за готвача. Ще намеря най-скъпото нещо в тази кухня, ще го нахапя и ще хвърля останалото на пода. После ще им изпочупя чиниите.

– Кармел – започва Томас, но спира, когато тя го фиксира с поглед, и знам, че чете мислите ѝ. В крайна сметка се усмихва и промърморва: – Поне да не хабим храната.

– Вие отивайте – казва Гидиън и ме хваща за ръката. – Ние ще дойдем след малко.

Те кимат и тръгват към вратата. Когато завиват по коридора, чувам Кармел да мърмори колко мрази това място и как се надява Анна да може някак си да го накара да се пръсне като балон, както направи с къщата си. Това ме кара да се усмихна. После Гидиън прочиства гърло.

– Какво има? – питам.

– Има някои неща, които Колин не ти каза. Неща, които може и да не си помислил – той свива рамене. – А може и да са само безполезните предчувствия на един стар човек.

– Татко винаги се доверяваше на предчувствията ти – казвам. – Ти винаги успяваше да му помогнеш.

– До момента, в който не можах – казва той.

Сигурно не трябва да ме учудва, че все още носи този товар, въпреки че случилото се не беше негова вина. Ще се чувства така и за мен, ако не се върна. Томас и Кармел може би също, макар че и те няма да имат вина.

– Става дума за Анна – казва той изведнъж. – Нещо, което много мислих.

– Какво е? – питам, а той не отговаря. – Хайде, Гидиън. Ти си този, който ме спираше.

Той поема дълбоко въздух и разтрива с пръсти челото си. Опитва се да реши как или откъде да започне. Пак ще ми каже, че не бива да правя това, че тя е там, където трябва, а аз пак ще му кажа, че ще го направя и че трябва да се отмести от пътя ми.

– Не мисля, че Анна е на правилното място – казва той. – Или поне не точно.

– Какво точно имаш предвид? Мислиш ли, че мястото ѝ е на оня свят, в ада, или не?

Гидиън клати глава, объркан и разстроен е.

– Единственото нещо, което някой знае за другата страна, е, че не знаем нищо. Чуй ме. Анна отвори врата към оня свят и завлече обиамана със себе си. Къде? Ти каза, че, изглежда, са затворени там заедно, като в капан. Какво ако си прав? Какво ако са приклещени там като тапа в бутилка?

– Какво ако са – прошепвам аз, въпреки че знам.

– Тогава може да се наложи да помислиш какво ще избереш – отговаря Гидиън. – Ако има как да ги разделиш, дали ще я върнеш тук, или ще я пратиш натам?

Да я пратя натам. Накъде? Към някое друго ужасно място? Може би още по-ужасно? Няма точни отговори. Никой не знае. Като реплика от евтин трилър. Какво стана с този, дето имаше кука вместо ръка? Никой не знае.

– Ти смяташ ли, че тя заслужава да бъде там, където е? – казвам. – И питам теб. Не какво пише в книгите, не какво е казал някой философ или пък Ордена.

– Не знам какво решава тези неща – казва той. – Дали има съд от по-висша сила, или само вината, затворена в духа. Не го решаваме ние.

Боже, Гидиън. Не те питах това. Напът съм да му кажа, че очаквах по-добър отговор, когато той добавя:

– Но според това, което си ми казвал, това момиче е било измъчвано достатъчно. Ако аз трябваше да я съдя, не бих я осъдил на повече.

– Благодаря ти, Гидиън – казвам аз, а той прехапва език и не ми казва нищо повече.

Никой от нас не знае какво ще стане тази нощ. Имам странното усещане, че всичко това е нереално, и малко отказвам да го приема, сякаш не се случва, сякаш е толкова далеч, но времето, което остава, се измерва в часове. Как е възможно толкова скоро да мога да я видя пак? Да мога да я докосна? Да я измъкна от тъмнината.

Или да я пратя в светлината.

Стига. Недей да усложняваш нещата.

Тръгваме рамо до рамо към кухнята. Кармел е останала вярна на заканата си и е счупила поне една чиния. Кимам ѝ и тя се изчервява. Тя знае колко е жалко това и че на тези от ордена им дреме, ако ще дванадесет сервиза да потроши. Но тези хора я карат да се чувства безсилна.

Изненадващо е колко храна успяваме да изядем. Гидиън прави сос холандез и страхотни яйца по бенедиктински с цяла камара запържени наденички. Джестин карамелизира шест от най-големите и червени грейпфрути, които съм виждал, с мед и захар.

– Трябва всеки, който може, да държи под око тези от ордена – казва Томас измежду две хапки. – Хич не им вярвам. С Кармел ще следим нещата, докато помагаме за ритуала.

– Задължително се обади и на дядо си – казва Гидиън и Томас вдига изненадано поглед.

– Ти познаваш дядо ми?

– Само по репутация – отговаря Гидиън.

– Той вече знае – казва Томас и свежда поглед. – Цялата му вуду мрежа ще е в готовност. Ще ни пазят гърба от тяхната страна на света.

Цялата вуду мрежа. Дъвча мълчаливо храната си. Щеше да е хубаво да имам Морфран на моя страна. Щеше да е като да имам ураган, скрит в ръкава си.

От уважение към бунта на Кармел оставихме кухнята в катастрофално състояние. След като минахме през баните, Гидиън взе Томас и Кармел, за да се срещнат с членовете на ордена. С Джестин решихме да се поразходим наоколо, да се ослушаме, а може би просто да убием малко време.

– Сигурно скоро ще приберат един от двама ни – казвам аз, докато вървим покрай дърветата, слушайки клокочещия шепот на поточе, недалеч от нас.

– За какво? – пита Джестин.

– Ами, за да ни инструктират за ритуала – отговарям аз, а тя клати глава.

– Не очаквай твърде много, Кас. Ти си просто инструментът, не помниш ли?

Тя откъсва една вейка от надвиснал клон и ме побутва с нея в гърдите.

– Значи просто ще ни хвърлят вътре, без да знаем какво се случва, и ще се надяват да се оправим? – свивам рамене. – Това или е пълна тъпотия, или трябва да се чувстваме наистина поласкани.

Джестин се усмихва и спира.

– Страх ли те е?

– От теб ли? – питам аз и тя се ухилва.