Кралица на кошмара

О, така ли? Слагам палец и показалец под брадичката си замислено.

– Чувал съм името и преди. Бърк. Английски сериен убиец, нали? – обръщам длан. – Да не сте роднини?

Зад любезната усмивка той стиска зъби. Добре. И все пак нещо ми подсказва, че не е добра идея да си създавам враг в негово лице. Че съм дошъл тук да търся помощта му. Но пък нещо друго ми казва, че каквото и да направя, той вече ми е възможно най-голям враг.

Бърк разперва ръце и се усмихва. Смущаващо обезоръжаващ жест. Топъл и почти искрен.

– За нас е удоволствие да те посрещнем тук, Тезеус Касио Лоууд – казва той. – Отдавна желаехме завръщането ти.

Той пак се усмихва, още по-топло.

– Воинът се завръща у дома.

Всички тези фалшиви ласкателства. Няма да са достатъчни да ме накарат да забравя, че той е гъз. Но трябва да призная, че е сравнително харизматичен гъз.

– Удоволствие? – питам аз. – Тогава сигурно не знаете защо съм тук.

Бърк свежда поглед почти със съжаление, а очите му блестят, сиви като косата му.

– Имал си тежък ден по пътя. Можем да говорим за това по-късно. На вечеря може би. Подготвил съм малко тържество за добре дошли, за да дам възможност на другите членове да се запознаят с теб. Всички са любопитни.

– Виж – казвам. – Всичко това е… много мило от твоя страна и така нататък. Но нямам време…

– Знам защо си тук – казва остро той. – Приеми съвета ми. Ела на вечеря. И позволи на останалите да се опитат да те убедят да не умираш.

На езика ми е цяла камара остроумни коментари. Но успявам да ги преглътна.

– Както кажеш – усмихвам се. – Ти си домакинът.

Вървя с Томас, Кармел и Гидиън към трапезарията и оглеждам стените. На тях наистина висят глави на лосове, мечки и някакви планински кози. Карат ме да си мисля за шегата на Гидиън как очите на картините в къщата ми сигурно се мърдат.

– Защо въобще отиваме – пита Кармел, взирайки се в една козя глава. – Това място не ми вдъхва доверие. А всички тези заклани животни заплашват пак да ме направят веганка.

Гидиън се усмихва на репликата.

– Отиваме на вечерята, за да може Колин да доиграе ролята на разумния вожд. Той иска да те убие, Тезеус.

Непринуденият начин, по който го казва, ме кара да потръпна.

– Той иска да те убие и да си върне камата, за да я даде в ръцете на Джестин. Да я претопи и отново да я изкове с нейната кръв. В неговата глава това ще я пречисти.

– Тогава не трябва ли да бягаме оттук – пита Кармел. – И защо ще му организира вечеря?

– Не всички в ордена са съгласни. Те гледат с уважение към мястото, откъдето водят началото си, а това включва и кръвната линия на първия воин. Те ще застанат до теб, ако се закълнеш да спазваш старата традиция.

– А ако не го направя?

Гидиън не казва нищо. Стигнали сме трапезарията, която всъщност не е по-голяма от другите стаи. Има, разбира се, камина, а един полилей блести от високия таван, като отразява жълтия пламък. Около масата са седнали поне дванадесет човека, на които сервират още от младшите фемботи. Джестин не се вижда наоколо. Сигурно я пазят под стража, като съкровище. Когато влизаме, всички се изправят. Бърк е измежду тях и някак си успява да изглежда седнал на централното място, въпреки че масата е кръгла.

Мъжът най-близо до мен протяга ръка и се усмихва. Аз я стискам и той се представя като Ян Хиндли. Има изтъняваща кафява коса и мустак. Усмивката му изглежда искрена и се чудя дали е от симпатизантите. Докато минавам напред, стискайки ръце и слушайки имена, не мога да преценя кои от тях искат да ме видят мъртъв още сега и кои ще поискат да ме видят мъртъв чак после.

Слагат ме да седна до Бърк и храната пристига почти моментално. Медальони с някакъв сос с къпини. Изведнъж съм залят от общи приказки и любезности. Някой дори ме пита как върви училището. Мислех, че ще съм твърде напрегнат, за да ям. Но когато поглеждам, чинията ми е празна.

С тях се разговаря толкова приятно, че малко късно усещам как темата се е насочила към традицията – бавно и леко. Думите им относно морала на камата и намеренията зад създаването ѝ жужат като пчели. Интересно е. Друга гледна точка е. Разумно е. Ако се закълна в тези думи, те ще застанат зад мен. Ако се закълна в тези думи, Анна ще остане в ада.

Очите ми започват да се разхождат по усмихнатите лица около масата и тайнственото им еднакво облекло. Гидиън говори любезно с тях. Също и Томас, и дори Кармел, очите ѝ на двамата леко плуват. Вдясно от мен Бърк седи, а тежестта на погледа му не се отклонява от профила ми.

– Те мислят, че са ме спечелили – казвам, като се обръщам към него. – Но на теб всичко ти е ясно, нали?

Изведнъж всички на масата утихват като един. Сякаш изобщо не са внимавали в разговора помежду си, а са слушали нас.

Бърк доста театрално се оглежда наоколо със съжаление.

– Надеждата ми беше, че като се срещнеш с ордена и чуеш какво е призванието ти, ще се откажеш да направиш тази грешка – казва той.

– Не го прави – чувам женски глас и като поглеждам през масата, виждам жената с пепеляворусата коса, която ме водеше по-рано, чието име сега знам, че е Мери Ан Котън. – Не осквернявай себе си и Биодаг Ду.

О, скъпа Мери Ан. И аз, и Бийдак Дюб ще се оправим.

– Много приятен култ си въртите тук, Бърк – казвам.

– Ние сме свещен орден – поправя ме той.

– Не. Вие сте култ. Добре облечен, превзет британски култ, но все пак култ.

Обръщам се към останалите и вадя камата от джоба си, вадя я от ножницата и ги оставям да видят как светлината от огъня проблясва по острието.

– Това е мое – казвам, надигайки глас над овчите им въздишки. – Преди това е било на баща ми и на неговия баща преди това. Искате си го обратно? Аз пък искам врата към оня свят, за да освободя някой, който няма място там.

Толкова е тихо, че чувам как Гидиън и Томас наместват очилата си. Тогава Бърк казва:

– Не можем просто да вземем камата обратно – а когато д-р Клементс протестира, пледирайки още веднъж за кръвната линия на първия воин, той вдига ръка, потушава гласовете и добавя: – Биодаг Ду вечно ще служи на твоята кръв. Докато тази кръв не пресъхне.

С ъгълчето на окото си виждам как Кармел сграбчва подлакътника на стола си, винаги готова да го откъсне и да започне да налага някого.

– Не е това начинът – казва Гидиън. – Не може просто да убиете воина.

– Вие нямате право да говорите, г-н Палмър – казва един от членовете, с късо подстригана черна коса. Той е най-младият и сигурно най-новият. – Не сте с ордена от десетилетия.

– Може и така да е – продължава Гидиън. – Но не можете да ми кажете, че няма други сред вас, които да се чувстват по същия начин. Кръвната връзка е съществувала хиляди години. А вие ще я унищожите само защото така казва Колин?

Като ефект от думите му се надига вълна от погледи, хората се гледат един други, ние с Кармел и Томас включително.

– Той е прав – казва д-р Клементс. – Нашата воля няма значение.

– И какво предлагате? – пита Бърк. – Да отворим врата и да допуснем една мъртва убийца да се върне в нашия свят? Мислите ли, че това е в съответствие с волята на камата?

– Нека камата избере – казва изведнъж Клементс, сякаш го е осенило прозрение. Той оглежда хората около масата. – Отворете вратата и нека Джестин отиде с него. Нека и двамата отидат. Войнът, които се завърне, ще е достойният за Биодаг Ду.

– Ами ако нито един от тях не се върне? – пита някой. – Тогава камата ще е загубена!

– Ами ако се върне мъртвото момиче? – пита друг. – Тя не може да остане тук. Това е недопустимо.

С Томас и Кармел си разменяме погледи. Отпорът идва от най-преданите поддръжници на Бърк, но останалите на масата, изглежда, са с д-р Клементс. Бърк изглежда сякаш всеки момент ще започне да си гризе чашата, но в следващата секунда лицето му се разтяга в топлата, леко гузна усмивка на човек, който може би е сгрешил.

– Тогава така ще бъде – казва той. – Ако Тезеус Касио е готов да плати цената.