Измамена

В този миг кракът ми стъпи на суха клонка. Пук Притаих дъх. Нала измяука високо (бях я притиснала прекалено силно към гърдите си). Фигурата под дървото се сепна и се завъртя към мен. Вече се бях приготвила за гледката на червенооко изчадие, готова да изпищя или побягна.

— Зоуи, ти ли си?

Гласът беше дълбок, секси и познат.

— Лорън?

— Какво правиш тук по това време?

Той не се опита да се приближи до мен, така че аз реших да се престоря, че изобщо не съм била уплашена до смърт, и отидох при него, под дървото.

— Здравейте — опитах се да звуча уверено. После си спомних, че той ми зададе въпрос, и мислено благодарих, че е тъмно и не се вижда как се изчервявам. — О, тъкмо се прибирам от конюшните и с Нала решихме да минем надълго. — Надълго? Наистина ли изтърсих такава глупост?

Изглеждаше угрижен, когато пристъпих към него, но думите ми го разсмяха и прекрасното му лице се отпусна.

— Надълго, а? Здравей отново, Нала.

Той посегна да я погали, но тя с типичното си грубо поведение изсъска, скочи от ръцете ми на земята и бавно се отдалечи.

— Съжалявам. Не е много възпитана.

Той се засмя.

— Не се притеснявай. Моята котка Върколак пък се държи като сърдита старица.

— Върколак? — Повдигнах вежди.

Прекрасната му усмивка придоби по-момчешки вид и колкото и да е странно, това го направи още по-красив.

— Да, тя ме избра, когато бях трети курс, а тогава ужасно си падах по «Х-Мен»

— С това име е разбираемо защо е сърдита.

— Е, можеше да бъде и по-зле. Предната година бях луд по «Спайдърмен» Размина се на косъм да е Спайди или Питър Паркър.

— Очевидно сте голяма тежест за котката си.

— Ако можеше да те чуе, без съмнение щеше да се съгласи с теб.

Той се засмя отново и аз положих всички усилия поразителният му чар да не ме накара да се кикотя като дванайсетгодишна на концерт на бой група. За момент определено флиртувах с него. Само спокойно. Не казвай и не прави нищо идиотско.

— А вие какво правите тук по това време? — Опитвах се да не обръщам внимание на хаотичните си мисли.

— Пиша хайку. — Той вдигна ръка и едва сега забелязах, че държи един от онези готини, суперскъпи кожени бележници за писатели. — Намирам вдъхновение в това да стоя тук сам в часовете преди разсъмване.

— Ох, съжалявам. Не исках да ви прекъсвам. Само ви казвам «чао» и ви оставям.

Помахах с ръка (като идиот) и тръгнах да се обръщам, но той хвана китката ми.

— Не е нужно да си тръгваш. Аз намирам вдъхновение в много неща, не само в усамотението.

Ръката му беше по-топла от моята и се запитах дали усеща пулса ми.

— Е, все пак не искам да ви преча.

— Не се тревожи, не ми пречиш. — Той стисна леко китката ми, преди (за съжаление) да я пусне.

— Значи пишете хайку. — Докосването му ме беше развълнувало адски силно. Опитах се да се превърна пак в разумен човек: — Това беше азиатска поезия с фиксиран брой срички, нали?

Усмивката, която получих от него, ме зарадва, че съм внимавала в часа по литература.

— Точно така. Аз предпочитам формата «пет-седем-пет» — Той замълча и нещо в погледа му се промени. Усетих как стомахът ме свива, когато неговите тъмни и дълбоки очи срещнаха моите. — Като си говорим за вдъхновение, можеш много да ми помогнеш.

— С удоволствие — отвърнах аз и положих максимални усилия да не проличи колко съм развълнувана.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Никс те е белязала и тук.

Не беше въпрос, но отговорих:

— Да.

— Бих искал да видя. Ако няма да е проблем за теб.

Потръпнах от гласа му. Логиката ми казваше, че той просто иска да види татуировките ми, а не да ме сваля. В неговите очи сигурно бях дете — новак със странни татуировки и необичайни дарби. Това ми казваше логиката. Но гласът му, очите му, фактът, че ръката му все още беше на рамото ми… тези неща ми казваха нещо съвсем различно.

— Ще ви покажа.

Бях с любимото си кожено яке, а отдолу носех виолетова блузка с тънки презрамки. (Вярно, че беше краят на ноември, но вече не усещах студа по същия начин. Никой от нас не го усеща всъщност.) Започнах да свалям якето.

— Чакай да ти помогна.

Той стоеше много близо до мен. Хвана якето и го смъкна до лактите ми.

Лорън би трябвало да гледа снежнобелите ми рамене и да се диви на татуировките, каквито нито новак, нито дори възрастен вампир притежаваше. Вместо това той все още се взираше в очите ми. И тогава нещо се случи с мен. Престанах да се чувствам като малка, глупава и нервна тийнейджърка. Погледът му докосна жената в мен, събуди я и когато това ново Аз се раздвижи, усетих такава самоувереност, каквато не бях изпитвала досега. Бавно отместих презрамката на дрехата си така, че тя се смъкна до полусъблеченото ми яке. А после, все още гледаща в очите му, аз отметнах коса назад, вдигнах брадичка и обърнах тялото си така, че му открих гледката към рамото и гърба ми, който беше напълно гол, с изключение на фината линия на черния ми сутиен.

Постояхме така още няколко секунди. Усещах свежия дъх на нощния вятър и нежната ласка на луната. Лорън се приближи още повече и хвана ръката ми, зяпнал татуировките.

— Изключително! — Гласът му беше тих, почти шепот. Усетих нежното докосване на пръста му, който проследи извивките на спираловидния мотив, украсяващ рамото и гърба ми. — Никога не съм виждал нещо подобно досега. Сякаш си древна жрица, която се е пренесла във времето при нас. Благословени сме, че те имаме, Зоуи Редбърд.

Той изрече името ми като молитва. Гласът му в комбинация с докосването накараха кожата ми да настръхне.

— Извинявай, сигурно ти е студено. — Нежно, но бързо, той вдигна презрамката и якето ми.

— Не настръхнах заради студа — чух се да казвам. Почувствах се едновременно горда и засрамена от смелостта си.

Той се взираше в очите ми, докато рецитираше хайкуто. Гласът му, който винаги беше бил толкова съвършен, толкова овладян, сега звучеше дълбоко и дрезгаво, сякаш му е трудно да говори. Този глас излъчваше топлината си към мен и аз усещах как кръвта ми препуска в огнени реки през тялото ми. Беше ми невероятно трудно да задържа дъха си. Ако ме целуне, сигурно ще избухна.

— Сега ли го написахте? — Гласът ми звучеше точно както се чувствах.

Той бавно поклати глава и леко се усмихна.

— Не. Това е написано преди векове от древен японски поет, описващ как неговата любима е изглеждала гола на лунната светлина.

— Красиво е.

— Красива си — промълви той и погали бузата ми. — Тази нощ ти беше мое вдъхновение. Благодаря ти.

Усетих как бавно се наклоних към него и, кълна се, той откликна. Може би нямам много опит. И, по дяволите, все още съм девствена. Но не съм толкова тъпа (през повечето време) и съм наясно кога някое момче си пада по мен. А това момче в този момент беше силно привлечено от мен. Хванах ръката му, забравих за всичко, дори за Ерик, както и че Лорън е преподавател в училището, и поисках да ме целуне. Исках да ме докосва още. Погледите ни се срещнаха. И двамата бяхме задъхани. Тогава изведнъж очите му се промениха и от тъмни и близки, станаха тъмни и дистанцирани. Той отдръпна ръката си от лицето ми и отстъпи назад.

Почувствах отдръпването му като леден вятър.

— Приятно ми беше, Зоуи. Благодаря още веднъж, че ми позволи да видя татуировките ти. — Усмивката му беше любезна и преподавателска. Той кимна и си тръгна.

Не знаех дали да крещя от безсилие, да плача от срам или да ръмжа от яд. Намръщена и мърмореща под носа си, аз поех по най-бързия начин към общежитието, без да обръщам внимание на това, че ръцете ми треперят. Спешно се нуждаех от най-добрата си приятелка.

Шеста глава

Все още си мърморех под нос за мъжете и техните погрешни послания, когато минах през входната врата. Изобщо не се изненадах, че заварих Стиви Рей и Близначките насадени пред телевизора. Явно ме бяха чакали. Не исках целият свят (разбирайте Деймиън и Близначките) да разбере какво ми се е случило, но имах спешна нужда да го споделя със Стиви Рей. Нямах търпение да й разкажа всеки дребен детайл от срещата си с Лорън, а тя да ми каже според нея какво, по дяволите, ми се случи!