Измамена

Когато излязох от конюшнята, заварих Ленобия да търка едно старо английско седло.

Тя беше забележителна дори за вампир. Имаше гъста дълга руса коса, която стигаше чак до кръста й. Очите й бяха сиви като мрачно небе. Беше слаба и стойката й напомняше на прима балерина, а татуировките й бяха преплетени възли, в които се откриваха силуетите на препускащи коне.

— Конете помагат да се освободиш от стреса — каза тя, без да вдига поглед от седлото.

Не бях сигурна какво да отговоря. Харесвах я. Добре, де, всъщност малко ме беше наплашила със строгостта си в началото, но с времето, след като я поопознах, а и като й показах, че не смятам конете за някакви големи кучета, започнах да харесвам небрежното й държание. Всъщност след Неферет тя беше любимата ми учителка, въпреки че не сме говорили за друго, освен за коне. След известно колебание реших да й отговоря.

— Персефона ме успокоява дори когато съм адски притеснена. Не е ли странно?

Тя погледна към мен и сивите й очи потъмняха.

— Няма нищо странно. Тя замълча за момент, после добави: — Натовариха те с много отговорности за прекалено кратко време, Зоуи.

— Не е съвсем така. Искам да кажа, че да съм лидер на «Дъщерите на мрака» за мен е чест.

— В повечето случаи нещата, които ни носят най-голяма чест, ни причиняват и най-много проблеми. — Тя отново замълча и може би си въобразявах, но ми се стори, че се поколеба дали да каже още нещо или не. След това изпъна вече затегнатите стремена и продължи: — Неферет е твой ментор и е нормално да й имаш доверие, и често да споделяш с нея проблемите си. Но понякога може да е трудно да се говори с Висшата жрица. Искам да знаеш, че можеш да говориш и с мен. За каквото и да е.

Примигнах от изненада.

— Благодаря, Ленобия.

— Хайде, прибирай се вече. Приятелите ти сигурно се чудят къде си. — Тя се усмихна и добави: Не се притеснявай да посещаваш Персефона, когато усетиш нужда. Забелязала съм, че грижата за конете помага да намериш спокойствие.

Благодаря — казах отново.

Мога да се закълна, че когато си тръгнах, я чух да прошепва нещо зад гърба ми, което звучеше досущ като «Нека Никс те благослови и бди над теб» Но беше прекалено странно. Не по-малко странни бяха думите й, че мога да говоря и с нея, когато имам проблем. Новаците оформят специални връзки със своите ментори и аз имах такава връзка с Неферет. Естествено е да изпитваме симпатия и към други преподаватели, но когато ученик има проблем, с който не може да се справи, той се обръща към ментора си. Винаги.

Конюшните не бяха особено отдалечени от училището, но аз вървях бавно, защото не бързах да се разделя с успокоението, което Персефона ми даде. Разхождах се бавно край дебелата оградна стена, която очертаваше границите на училището, и се наслаждавах на лунната светлина. Часът беше около четири след полунощ.

Бях забравила колко обичам да се разхождам точно на това място. Всъщност не съм идвала често тук през последния месец, откакто видях или си мислех, че съм видяла, духовете на двамата мъртви ученици.

— Мяу!

— О, по дяволите! Нала, изкарваш ми акъла! — Сърцето ми биеше лудо. Взех котката на ръце и започнах да я галя, докато тя ми мяукаше жално. — Така се уплаших! Можеше да си някой призрак! — Нала ме изгледа обидено и демонстративно кихна в лицето ми.

В деня, когато почина Елизабет, бях излязла да се поразходя точно тук. Тя беше първият от двамата починали съученици, чиято смърт разтърси училището. Всъщност разтърси мен. Училището очакваше да приемаме смъртта на съучениците си като нещо обикновено, но на мен все още ми изглеждаше неправилно. Навярно е така, защото бях тук само от месец и все още мислех като човек, а не като вампир или новак.

Въздъхнах и погалих Нала по главата. В нощта след смъртта на Елизабет тук видях нещо, което много ми приличаше на нея. Най-вероятно бях видяла призрака й, защото тя беше починала. Обсъдих го със Стиви Рей и така и не стигнахме до заключение какво може да е било. Истината е, че ние много добре знаем, че духовете съществуват. Тези, които Афродита призова по време на ритуала преди месец, едва не убиха бившето ми гадже. Така че най-вероятно съм видяла чисто новия призрак на Елизабет. Разбира се, може да съм видяла някой ученик и в тъмното да съм се припознала. Или пък заради всички ужасии, които ми се бяха случили през последните дни, може просто да съм си въобразила.

Завих по пътеката, която водеше към женското общежитие.

— Но вторият призрак определено не беше измислица, нали така, Нала?

Вместо отговор тя притисна глава към врата ми и започна да мърка. При спомена за втория призрак все още настръхвах. Както и тогава, Нала беше с мен. (Ситуацията сега беше почти същата и това допълнително ме изнерви.) Не беше минало много време, откакто вторият съученик се беше задушил точно пред очите ми в часа по литература. Потръпнах от ужас при спомена, особено отвратена от мисълта, че бях пила от кръвта му. Както и да е. Видях Елиът да умира. По-късно същата нощ с Нала налетяхме право на него (буквално) недалеч от мястото, на което се намирахме сега. Първоначално си помислих, че е поредният призрак. Изведнъж обаче той ме нападна. Нала (прекрасното ми коте) се хвърли към него, той се преметна през високата ограда на училището и изчезна. Бях ужасена, особено като забелязах кръвта по лапите на котката си. Кръв от призрак? Напълно невъзможно!

За тази среща не съм разказвала на никого. Нито на моята най-добра приятелка и съквартирантка Стиви Рей, нито на моя ментор и Висша жрица Неферет, нито на прекрасното си ново гадже Ерик. На никого. Исках да кажа, но тогава се случиха всички онези неща с Афродита… получих лидерското място в «Дъщерите на мрака» започнах да излизам с Ерик… бях много заета в училище… Едно нещо водеше към друго и така сега се озовах на същото място, без да съм разказала за тази случка на никого вече цял месец. Дори като си помисля да разкажа на някого, ми изглежда много глупаво.

Хей, Стиви Рей, Неферет, Деймиън, Ерин и Шоуни, Ерик, видях привидението на Елиът миналия месец, точно след като умря. Беше много страшен и се опита да ме нападне, а Нала го издра до кръв. А, и кръвта му миришеше не като кръв. Повярвайте ми, аз съм навътре в нещата с кръвта, особено хубаво миришещата. (Още едно странно нещо покрай мен, защото новаците не изпитват Жажда.) Реших да ви го спомена просто ей така.

Как пък не. Най-вероятно щяха да ме пратят във вампирския еквивалент на лудница и тогава надали щях да се утвърдя и наложа като лидер на «Дъщерите на мрака»

А и колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че съм си въобразила всичко това с призрака. Може изобщо да не е бил Елиът, нито пък призрак. Аз всъщност не познавам всички ученици тук. Може да има и друго момче с буйна червена коса и бледа подпухнала кожа. Вярно, че не съм виждала такова момче друг път, но все пак. А за странно миришещата кръв… ами сигурно някои новаци имат странно миришеща кръв. Едва ли съм станала експерт за един месец.

И двата «призрака» имаха червени, светещи очи. Това на какво ли може да се е дължало?

От цялата тази работа ме заболя главата.

Докато се опитвах да се отдалеча от стената (и от мислите за духове), изведнъж забелязах движение. Беше силует на мъж. Той стоеше под огромния дъб, където намерих Нала миналия месец. Беше обърнат с гръб към мен и леко приведен.

Добре че не ме забелязваше. Не исках да знам кой или какво е това. Истината е, че стресът вече ми идваше в повече. Не се нуждаех от допълнителна порция призраци под никаква форма. (И този път обещавам, че ще разкажа на Неферет за странните кървящи призраци, които се размотават покрай оградата на училището. Тя е възрастна. Ще се справи със стреса.) Сърцето ми биеше толкова силно, че заглушаваше мъркането на Нала. Започнах бавно и постепенно да отстъпвам назад, повтаряйки си, че никога повече няма да минавам оттук съвсем сама посред нощ. Никога. Защо съм толкова тъпа? Защо не си взех поука от първия или, хайде, поне от втория път?