Вихр

Верен до смърт на Императора, той беше оцелял след чистките на Тайния съвет благодарение на късмета и безскрупулността си. Сега най-вероятно следваше имперски заповеди както и в миналото — ефективно и с хъс. Да, реши Стен, имаше мир. Но само в сравнение с кошмарите на Таанските войни. Доста същества продължаваха да измират.

— Чух, че си станал момчето за послания на Императора — подхвърли Мейсън. — Никога не съм можел да разбера как реално същество може да живее в свят, където всичко е сиво и няма никаква истина.

— Започнах да харесвам цвета — озъби се Стен. — Не цапа ръцете така, както червеното. И се измива.

Дълбок глас прекъсна взаимните нападки.

— Скъпи същества, моля за вашето внимание.

Звукът от любезното бърборене наоколо постепенно утихна.

— Аз съм главен шамбелан Блейк.

Говорителят беше ниско същество, облечено в смехотворен костюм, и говореше с най-високото мазно чуруликане, което Стен някога беше чувал. Разбира се. Носеше микрофон на гърлото и преносим усилвател.

— Искаме да се уверим, че всички вие, благородни създания, ще получите дължимото ви признание и че тази церемония ще продължи, както е планирана. Затова трябва да спазваме следните правила. Наградите ще бъдат присъждани по намаляваща степен на заслугите. Всяка категория ще бъде обявена специално.

Когато наградата ви бъде оповестена, ще оформите една редица, на входа. Когато обявяващият — Блейк посочи към същество в червен костюм — изрече вашето име, ще влезете в главната зала. Ще извървите седемнадесет стъпки право напред, докато видите линия, издълбана в пода.

Императорът ще стои от другата страна на тази линия. Ако сте единственият, получил наградата, застанете право срещу Вечния император. Ако сте част от група, продължете до линията и спрете до най-близкото същество отляво.

Моля застанете мирно.

Имперски служител ще прочете почетната грамота за наградата ви. Друг служител ще ви връчи самата награда — или на пояс, или ще я закачи направо на униформата ви. Ако има грешка, моля ви, опитайте се да прикриете разочарованието си. Церемониите, разбира се, се записват за последващото им излъчване на родните ви светове.

Допълнителни копия, нека поясня, могат да бъдат получени от моя кабинет срещу разумна такса.

По програма няма получатели за някой от ордените за членове на Императорското обкръжение. Следващите в списъка са наследствените награди: херцогства, баронства, и така нататък. Тези, които ще получават някое от тях…

— Наследствени?! — промълви удивено Стен. Устните му не се помръднаха, нито гласът му достигна по-далеч от ушите на Мейсън. Това беше умение, научавано във военните формирования и затворите.

Мейсън също го владееше:

— Вечният император е открил много нови и уникални начини да награди онези, които му служат добре.

Гласът му беше напълно лишен от ирония.

— Но…

— Това не само радва канцеларските плъхове — продължи Мейсън, — но и се нрави на бюрократичните им шефове.

Неодобрението, което и двамата изпитваха, изобщо не се изписа на лицата им. Но на няколко метра встрани все пак беше изразено негодувание.

Мъжът беше огромен и много бял — от буйната коса до големите бакенбарди и официалния костюм. Освен това изглеждаше леко пийнал.

— Скапана сбирщина от полудели идиоти — изрече той с гръмотевичен глас. — Проклетите титли ще накарат младоците да си мислят, че са по-добри от другите. Това внушава разни идеи на непроверените в бой хлапета, наистина! За първи път чувам за такъв дракх. Небеса, Императорът греши, като позволява подобни формални танци на безгръбначните идиоти! Проклет да съм, ако участвам в подобни маймунски представления. Кажете на Императора, ако иска…

Каквото и да смяташе да каже за Императора господинът с бакенбардите, то бързо беше прекъснато, когато четирима много едри мъже изникнаха от нищото и го заградиха.

Стен чу изказаните протести, но доста бързо мъжът беше усмирен и поведен — беше твърде едър, за да го изнесат — към един от близките изходи.

Четиримата мъже носеха нови сиви униформи, подобни на полицейските, каквито Стен не помнеше да е виждал преди това на Първичен свят или в двореца. Зърна една от раменните нашивки, обло парче в черно и златисто със златно В, заградено от извитата буква С.

— Кои бяха високите мъже? — попита той тихо Мейсън.

— Нови сили за сигурност. Вътрешна сигурност. Дотам стигат знанието и любопитството ми.

— И от кого са сформирани? От корпус „Меркурий“? Или от „Богомолка“? — естественият интерес на Стен идваше от предишното му поне официално — членство в двете организации.

— Повтарям за последно… гласът на Мейсън стана по-висок, по-студен. — Биячите, гестаповците и разпитвачите никога не са били моя слабост.

Стен любезно последва тълпата от чакащите награди, които се нареждаха, минаваха през вратата и изчезваха.

Наследствени ордени… ордени за заслуги… медали (военни)… отличия (цивилни)…

Стен спря пред шамбелана, който се консултира със списъка си.

— Господин пълномощен посланик Стен, вие сте единственото същество, отличено с тази награда днес. Можете да влезете.

Стен се отправи към високите зеещи врати и две същества в червени костюми — и, както Стен реши, с изкуствено избелена коса — отвориха вратите.

Един глас обяви:

— Високопочитаемият Стен… от Малък мост.

Голямата зала за награждаване сега беше пълна с вече получилите своите награди. Стен продължи напред, с малко по-забавена от нормалното походка, която всеки дипломат научава и която изглежда толкова добре при записите. Лицето му придоби гордо изражение.

Високопочитаем, помисли си той. Много интересно. Доколкото си спомням, последния път бях многопочитаем, когато за последно бях в двора. Дали високопочитаем означава увеличение на заплатата?

— Пълномощен посланик Стен изпълни най-високите стандарти в имперската служба, когато с голям риск за личната си безопасност участва в скорошна мисия за преговори между торвалдианците и обитателите на Маркел Бат. Не само че мирът беше опазен, но и нова ера на мир и спокойствие се възцари в този куп. Той ще бъде почетен, като получи ново звание — Спътник на Императора.

Което значеше, реши Стен, каквото Вечният император пожелаеше да значи. Което беше всичко друго, но не и орден за член на Императорското обкръжение — каквито и да бяха тези членове. Поне онези противни обесници не бяха тръгнали да се избиват. Нито той беше намерил за нужно да убие някого от тях, колкото и да се изкушаваше понякога.

Нито една от тези мисли не се отрази на лицето на Стен. Нито пък изражението му се промени, докато вървеше към линията, а очите му изследваха огромната зала.

Там горе… ирисът на полилея… трасираща оръдейна кула. Онзи огромен портрет — еднопосочен екран с умиротворителен отряд отзад най-вероятно. Там и там. На височината на пояса. От двете страни на линията… скрити лазери.

От всяка страна на вратите на залата за награждаване имаше по един гурка. Тихи, дребни, тъмнокожи мъже с каменни лица, с парадна униформа и шлемове с каишки, привързани точно под долната устна. На едното им бедро имаше кобур, в който се намираше миниуилигън. На другото бедро висяха смъртоносно режещите кукрита, които бяха направили гурките най-страховитите и уважавани войници в Империята. Освен тях още десетина от мъжете със сивите униформи сновяха из залата.

Е, и? Ти нямаше ли да сложиш малко повече охрана, ако някой проклетник те беше убил преди няколко години?

Един мъж стоеше сам отвъд линията.

Вечният император.

Тъмна коса. Сини очи. Добре оформени мускули. Изглеждаше, в най-лошия случай, в края на тридесетте. Не, поправи се Стен, очите му го правеха да изглежда малко по-стар.

Но със сигурност не толкова, колкото беше в действителност — та той бе мъжът, който в продължение на повече от хилядолетие собственоръчно беше построил тази империя, империя, която се простираше отвъд най-смелите виждания на което и да е същество. Империя, която беше почти заличена и сега се изграждаше наново.