Мъглявината Андромеда

Кръглата стаичка с кристални стени забележимо се разклащаше и леката кула монотонно кънтеше като силно опъната кула. Таванът и подът на стаята бяха боядисани в тъмен тон. Край прозорците стояха тесни маси с бинокли, сметачни машини, тетрадки за водене на бележки. От височина деветдесет метра се оглеждаше грамаден участък от степта до границите на видимостта за съседните кули. Постоянно се наблюдаваха стадата и отчитаха фуражните запаси. Подобно на зелени концентрични кръгове лежаха по степта дойни лабиринти, през които два пъти в денонощието прекарваха млечните стада. Млякото, непрокисващо, както на африканските антилопи, се събираше и замразяваше веднага в подземните хладилници и можеше да се запази много дълго. Стадата се прекарваха посредством елфове, каквито имаше във всяка кула. Наблюдателите можеха през време на дежурствата да се занимават, затова повечето от тях бяха още незавършили своето образование учащи се.

Юношата придружи Веда и Дар Ветер по витата стълба до жилищния етаж, който висеше между кръстосани греди няколко метра по-долу. Помещенията тук имаха плътни, звукоизолиращи стени и пътешествениците се оказаха в пълна тишина. Само непреставащото поклащане напомняше за това, че стаята се намира на гибелна, при най-малката непредпазливост, височина.

Друг юноша тъкмо работеше при радиото. Сложната прическа и ярката рокля на неговата събеседница на екрана показваха, че е установена връзка с централната станция — работещите в степта носеха леки и къси комбинезони. Девойката на екрана се свърза с поясната станция и скоро в ТВФ на кулата се появи печалното лице и дребната фигура на Миико Ейгоро — главната помощничка на Веда Конг. В тъмните й разногледи като на Лео Лан очи се появи радостно учудване и малката й уста се поотвори от изненада. След миг към Веда и Дар Ветер гледаше безстрастно лице, което изразяваше делово внимание. Дар Ветер се изкачи горе. Там завари девойката палеонтоложка в оживен разговор с първия юноша и излезе на кръгообразната площадка, заобикаляща стъклената стая. Влажната свежест на утрото отдавна беше отстъпила мястото си на знойното пладне, изтрило яркостта на цветовете и дребните неравности на почвата. Степта се разстилаше широко, свободно под жаркото чисто небе. Той отново бе обхванат от неясна тъга по влажната северна земя на прадедите си. Облакътен на перилата на не много устойчивата площадка, бившият завеждащ външните станции сега, както никога по-рано, почувствува сбъдналите се мечти на древните хора. Суровата природа е отместена от ръката на човека далеч на север и живителната южна топлина се е разляла върху тези равнини, които някога са мръзнели под студените облаци.

Веда Конг влезе в кристалната стая и съобщи, че радиооператорът е пожелал да ги откара по-нататък. Късо подстриганата девойка благодари на историчката с продължителен поглед. През прозрачната стена се виждаше широкия гръб на застаналия в съзерцание Дар Ветер.

— Замислили сте се — чу той глас отзад, — може би за мен?

— Не, Веда, мислех за едно положение в древноиндийската философия. То твърди, че светът не е създаден за човека и че самият човек става велик само когато разбере цялата ценност и красота на другия живот — живота на природата…

— Вие не довършихте мисълта си и аз ви разбирам.

— Изглежда, не довърших. Аз бих добавил към това, че единствено на човека е отредено да разбира не само красотата, но и трудните, тъмни страни на живота. И само за него са достъпни мечтата и силата да направи живота по-хубав!

— Разбрах — тихо каза Веда и след продължително мълчание додаде: — Изменили сте се, Ветер.

— Естествено, изменил съм се. Четири месеца да ровиш с проста лопата тежките камъни и полуизгнилите греди във вашите могили! По неволя ще започнеш да гледаш на живота по-просто и обикновените му радости ще ти станат по-мили…

— Не се шегувайте, Ветер — намръщи се Веда, — говоря сериозно. Когато опознах вас, човека, който командуваше цялата сила на Земята, който говореше с далечни светове… Там, във вашите обсерватории, вие можехте да бъдете свръхестествено същество за древните хора, както те са го наричали — бог! А тук, в нашата проста работа, наравно с мнозина, вие… — Веда замлъкна.

— Какво аз? — любопитствуваше да научи събеседникът й. — Загубих величието си? Но какво ли щяхте да кажете, ако бяхте ме видели преди преминаването в Института по астрофизика — като машинист по Спиралната линия? И в това ли има по-малко величие? Или като механик на плодосъбирачни машини в тропиците?

Веда звънко се засмя.

— Ще ви открия една моя тайна от младини. В училището трети цикъл аз бях влюбена в машинист от Спиралната линия — човек, по-могъщ от него, не можех да си представя… Впрочем, ето идва радиооператорът. Да вървим, Ветер!

Преди да пусне Веда и Дар Ветер в кабината, летецът още веднъж се осведоми позволява ли здравето на двамата да издържат голямото ускорение на скачащия самолет. Той строго спазваше правилата. Като получи повторно утвърдителен отговор, летецът ги постави на дълбоките седалки в прозрачния нос на апарата, който наподобяваше грамадна дъждовна капка. Веда се почувствува твърде неудобно: седалките се отместиха назад във вирнатия корпус. Зазвъня сигналният гонг, могъща пружина изхвърли самолета почти отвесно нагоре, тялото на Веда бавно потъна в дълбочината на креслото, сякаш в еластична течност. Дар Ветер с усилие извърна глава, за да се усмихне ободрително на Веда. Летецът включи двигателя. Рев, налягаща тежест в цялото тяло — и капкообразният самолет се понесе, като описваше дъга на височина двадесет и три хиляди метра. Изглежда, бяха минали само няколко минути, а двамата с отслабнали колене вече излизаха пред своите къщички в приалтайските степи и летецът им махаше с ръка да се отдръпнат по-надалеч. Дар Ветер съобрази, че ще се наложи двигателят да бъде включен още от земята. Тук нямаше катапулт, както в базата. Той се спусна и увлече със себе си и Веда към тичащата срещу тях Миико Ейгоро. Жените се прегърнаха като след дълга раздяла.