Мъглявината Андромеда

— Ветер! — чу той през дрямката любимия глас.

Слънцето като червено кълбо вече докосваше потъмнялата линия на хоризонта. Никакъв полъх не се чувствуваше в замрелия въздух.

— Повелителю мой. — Веда закачливо подражаваше на древните жени от Азия, — няма ли да благоволите да се събудите и да си спомните за мен?

Като направи няколко гимнастически упражнения, Дар Ветер окончателно прогони сънливостта. Жената се съгласи с плана му — да чакат нощта. Мракът ги завари да обсъждат оживено извършената работа. Внезапно Дар Ветер забеляза, че Веда потръпва. Ръцете й бяха изстинали и той съобрази, че леката дреха съвсем не я запазва от нощния хлад на тия северни места.

Лятната нощ на шестнадесетия паралел беше светла и те можаха да съберат голям куп съчки.

Със силно щракане Дар Ветер извлече от могъщия акумулатор на винтолета искра. Скоро яркият пламък на огъня сгъсти мрака наоколо и облъхна хората с животворната си топлина.

Настръхналата Веда се отпусна, подобно на цвете под слънцето. И двамата мълчеха, потънали в мисли. От хилядолетията, в които огънят е бил главното прибежище и спасение на човека, някъде дълбоко в душата му беше останало неунищожимото чувство на уютност и покой, пораждано от топлината в часовете на студ и мрак…

— Какво ви подтиска, Веда? — наруши мълчанието Дар Ветер.

— Спомних си онази, с кърпата… — тихо отговори Веда, без да откъсва поглед от разсипващата се като злато жарава.

Дар Ветер веднага разбра. В навечерието на своя полет те завършиха в приалтайските степи отварянето на голяма могила на скитите. В нея намериха скелет на старец, обкръжен от костите на коне и роби, покрити от края на могилния насип. Старият вожд лежеше с меч, щит и ризница, а в краката му се оказа сгърчен скелет на съвсем млада жена. До черепа й прилепваше копринена кърпа, някога плътно омотана около лицето. Не можаха да я запазят въпреки всичката си сръчност. За няколко минути обаче, докато тя се разпиля на тънък слой прах, успяха да възпроизведат чертите на прекрасното лице, отпечатало се върху тъканта преди хиляди години. Кърпата предаваше още една страшна подробност — очите на жената изскочили от орбитите си. Без съмнение тя е удушена с тази кърпа и хвърлена в гроба на своя мъж, за да го придружава по незнайните пътища в задгробния свят. Тя е била на не повече от деветнадесет, той — на не по-малко от седемдесет години, преклонна за ония времена възраст.

Дар Ветер си спомни дискусията, която се разгоря по повод находката сред младите сътрудници на експедицията на Веда. По своя воля или насилствено жената е отишла след мъжа си? Защо? В името на какво? Ако от голяма, предана любов, как е допуснато тя да бъде убита, вместо да се обкръжи с грижи като най-хубав спомен за него в напуснатия свят на живите?

Тогава заговори Веда Конг. Тя дълго се вглеждаше с пламнали очи в тъмното могилно възвишение — мъчеше се да проникне с умствения си взор в недрата на миналите времена.

— Старайте се да разберете онези хора! Просторите на древните степи са били наистина безпределни за единствените съобщителни средства по онова време — коне, камили, бикове. Гигантския простор населявали отделни групи чергари-скотовъдци, не само с нищо несвързани помежду си, но и непрекъснато враждуващи. Много обиди и злоба се трупали от поколение в поколение; всеки пришелец бил враг, всяко племе — плячка, която обещавала добитък и роби, тоест хора, работещи по принуда, като добитък под камшик. Такова устройство на обществото пораждало, от една страна, голяма, съвсем неизвестна за нас свобода на отделния човек в дребните му страсти и желания, а от друга страна — невероятна затвореност в общуването и ограниченост в мисленето. Ако народността или племето се състоели от малък брой хора, способни да се изхранят чрез лов и събиране на плодове, тези свободни чергари живеели в постоянен страх от нападение и поробване или унищожаване от страна на войнствените съседи. Но при изолация на страната и многочисленост на населението, което имало възможност да създаде голяма военна сила, хората също плащали за това, че не били застрашени от военни набези, със своята свобода, понеже в такива мощни държави всякога се развивали деспотизъм и тирания. Така е било в древния Египет, Сирия и Вавилония.

Жените, особено красивите, в далечното минало били трофей и играчка на силния. Те не можели да съществуват без властта и защитата на мъжа.

Собствените стремежи и воля на жената значели толкова малко, нетърпимо малко, че при оня живот… кой знае… Може би смъртта е изглеждала по-лека участ…

В отклик на неговите мисли Веда се премести по-близо до огъня, бавно разбута горящите клонки, като следеше езичетата на синкавите пламъци, които пробягваха по въглените.

— Колко упоритост и мъжество са били необходими в онези времена, за да не слизаш надолу, а да се издигаш в живота!… — тихо промълви Веда Конг.

— Струва ми се — възрази Дар Ветер, — че ние преувеличаваме трудностите на древния живот. Освен това, че хората са били привикнали с него, неуредността му е влечела след себе си разнообразие от случайности. Волята и силата на човека са изтръгвали и от тоя живот романтични радости, както искри от кремък.

— Аз също недоумявам — каза Веда. — Колко дълго нашите прадеди не са могли да разберат елементарния закон, че съдбата на обществото зависи единствено от тях самите, че обществото е такова, каквото е морално-идейното развитие на неговите членове, зависещо от икономиката!

— Че съвършената форма на научното построяване на обществото е не просто количествено натрупване на производителни сили, а качествено стъпало — та това е така близо до ума — отговори Дар Ветер. — И още разбирането на диалектическата взаимозависимост, че нови обществени отношения без нови хора също са немислими, както новите хора без тази нова икономика. Тогава туй разбиране довело дотам, че главна задача на обществото станало възпитанието, физическото и духовното развитие на човека. Кога най-сетне е настъпило това?

— В ЕРС, в края на Века на разцеплението, скоро след ВВР — Втората велика революция.