Мъглявината Андромеда

Пред мисления взор на Дар Ветер пробягаха безброй форми на живот: милиони странни скелети в скалните пластове на различни планети — спомен за изтеклите времена, потулен в наслояванията на всеки обитаем свят. Спомен, създаден от самата природа и записван пак от нея, докато се появило мислещото същество, което има способността не само да запомня, но и да възстановява забравеното.

Те се озоваха на малка площадка, прикрепена към края на стръмна решетъчна полуарка. В центъра на пода се намираше голям слабо светещ екран. Осемте души насядаха по ниските скамейки около екрана в мълчаливо очакване.

— «Къртиците» ей сега ще свършат — заговори Лео Лан. — Както вече сте се досетили, те обшиват слоевете на скалите с гол кабел и тъкат металическа мрежа. Скелети на измрели животни са разположени в ронливия пясъчник на дълбочина четиринадесет метра от повърхността. По-долу, на седемнадесетия метър, по цялата площ е обтегната металическа мрежа, свързана със силни индуктори. Създава се отразяващо поле, което отхвърля рентгеновите лъчи към екрана, където се получава изображение на вкаменените кости.

Две големи метални сфери се завъртяха на масивните си цокли. Светнаха прожектори, вой на сирена извести за опасност. Постоянен ток с напрежение милион волта повя със свежестта на озон. Всички клеми, изолатори и халки излъчваха лазурно сияние.

Лео Лан небрежно на пръв поглед обръщаше и натискаше бутоните на командното табло. Големият екран светеше все по-силно, а в дълбочината му бавно плуваха някакви неясни контури, разхвърляни навсякъде в зрителното поле. Движението спря, размитите очертания на обширното петно заеха почти целия екран, станаха по-резки.

Още няколко манипулации на Лео Лан и пред наблюдателите в мъгляво сияние се показа скелет на непознато същество. Широките ноктести лапи бяха прегънати под туловището, дългата опашка — засукана на кръг. Биеше в очи необикновената дебелина и масивност на костите с широки, завити краища, с израстъци за прикрепване на могъщите мускули. На черепа със затворена паст стърчеха едри предни зъби. Той се виждаше отгоре и наподобяваше тежка костена буца с неравна повърхност. Лео Лан измени фокусировката в увеличението — целият екран бе запълнен от главата на древното влечуго, живяло преди двеста милиона години по бреговете на съществувала някога тук река.

Горната част на черепа се състоеше от удивително дебели — не по-малко от двадесет сантиметра — кости. Над очните кухини се издаваха напред костени израстъци, също такива издатини прикриваха отгоре слепоочните ямки и изпъкналостите на черепните дъги. На тиловия край се издигаше голям конус с дупка на огромно теменно око. Лео Лан въздъхна силно от възхищение.

Дар Ветер не откъсваше поглед от недодялания тежък скелет на древната твар. Увеличението на мускулната сила е предизвикало удебеляване на скелетните кости, които са били подлагани на значително натоварване, а увеличилата се тежест на скелета е изисквала ново усилване на мускулите. Така пряката зависимост в архаичните организми е отвеждала пътищата на развитието на много животни в задънена улица, докато някакво важно усъвършенствуване на физиологията не е давало възможност за отстраняване старите противоречия и изкачване на ново еволюционно стъпало. Изглеждаше невероятно, че такива същества се намират в редицата на прародителите на човека с неговото прекрасно, позволяващо изумителна подвижност и точност на движенията тяло.

Дар Ветер наблюдаваше ту дебелите издатини над веждите, които изразяваха тъпата свирепост на пермското влечуго, ту гъвкавата Веда с нейните ясни очи на умното живо лице… Каква колосална разлика в организирането на живата материя! Той неволно изви очи, като се стараеше да види добре чертите на Веда под шлема, а когато пак отправи поглед към екрана, на него вече имаше друго изображение. Широк, параболичен, плосък като тепсия череп на земноводно животно — древен саламандър, обречен да лежи в топлата тъмна вода на пермското блато в очакване да дойде до него нещо за ядене. Тогава с бързо рязко движение широката паст се затваряла и… пак безкрайно, търпеливо, безсмислено лежане. Нещо дразнеше Дар Ветер — подтискаха го доказателствата за необикновено продължителната и жестока еволюция на живота. Той се изправи и Лео Лан, отгатнал неговото състояние, им предложи да се върнат на почивка в къщата. Неуморимо любопитната Веда с мъка се откъсна от апаратурата, особено като видя, че учените побързаха да включат машините за електронно фотографиране и звукозапис.

Скоро тя се настани на широкия диван в гостната на женската къщичка. Дар Ветер поброди още известно време пред утъпканата площадка пред дома, като прехвърляше в паметта си впечатленията.

Северното утро изми с роса напрашената през деня трева. Винаги спокойният Лео Лан се върна от нощната работа и предложи на своите гости да отидат до най-близката авиобаза с «елф» — малък акумулаторен автомобил. База на скачащи реактивни самолети се намираше само на сто километра на югоизток, край долното течение на реката Тром-Юган. Веда помоли да я свържат с експедицията й, но се оказа, че на разкопките няма радиопредавател с достатъчна мощност. Откакто нашите прадеди разбрали вредата от радиоактивните излъчвания и въвели строг режим, насочените лъчеви предавания започнали да изискват значително по-сложни устройства, особено за далечни разговори. Освен това много се намалил броят на станциите. Лео Лан реши да се свърже с най-близката наблюдателна кула на животновъди. Такива кули разговаряха помежду си чрез насочени предавания и можеха да съобщават всичко, което е необходимо, в централната станция на своя район. Младата практикантка, която се канеше да шофира елфа, за да го върне обратно, ги посъветва да се отбият по пътя в кулата: тогава гостите ще имат възможност лично да поприказват по ТВФ [*29] — телевизиофона. Дар Ветер и Веда се зарадваха. Силният вятър отвяваше настрана рядката прах, разрошваше гъстата подстригана коса на девойката шофьор. Те едвам се настаниха на тясната триместна седалка — обемистото тяло на бившия завеждащ външните станции ги стесни. В чистото синьо небе едва се виждаше тънкият силует на наблюдателната кула. Скоро елфът спря до подножието й. Широко разтворени метални крака поддържаха пластмасов навес, под който стоеше също такъв елф. В центъра през навеса минаваха направляващите пръти на лифта. Мъничка асансьорна кабинкка изкачи всички поред покрай жилищния етаж на самия връх, където ги поздрави обгорял от слънцето, почти гол юноша. От внезапното смущение на палеонтоложката шофьор, която дотогава се държеше твърде свободно, Веда се досети, че нейното идване има по-дълбоки корени…