Мъглявината Андромеда

Миико приклекна до самия й край и се мъчеше да види добре нещо долу. Тук нямаше прибрежни плитчини или струпани камъни. Стръмната урва висеше над мазната вода. Слънцето пламтеше като ослепителен кант покрай ръба на стената. Там, където срязаната от нея светлина влизаше отвесно в прозрачната вода, едва-едва проблясваше равно дъно от светъл пясък.

— Какво виждате там, Миико?

Замислена, девойката не се обърна веднага.

— Нищо. Вас привличат пустинните острови, а мен — морското дъно. Аз също смятам, че там всякога може да се намери нещо интересно, да се направи откритие.

— Тогава защо работите в степта?

— Това не е така просто. За мен морето е толкова голяма радост, че аз не мога да бъда постоянно с него. Любимата музика не бива да се слуша по всяко време — така се отнасям и към морето. Затова пък срещите ми с него са скъпоценни…

Дар Ветер кимна утвърдително.

— В такъв случай да се гмурнем ли ей там? — той посочи белите петна в дълбочината.

Миико вдигна извитите си край слепите очи вежди.

— Нима ще съумеете? Има не по-малко от двадесет и пет метра — това е само за ловък в гмуркането човек…

— Ще пробвам… А вие?

Вместо отговор Миико стана, огледа се, избра голям камък и го замъкна до края на скалата.

— Отначало позволете на мен да опитам! С камък е против моите правила. Но да не би там да се окаже течение — твърде чисто е дъното…

Девойката вдигна ръце, преви се, изправи се, като отметна глава назад. Дар Ветер следеше дихателните й движения. Миико не произнесе нито дума повече. След няколко упражнения тя хвана камъка и се хвърли в тъмната морска бездна като в пропаст.

Дар Ветер изпита смътно безпокойство, когато изтече повече от минута, а от нея нямаше и следа. Той започна на свой ред да търси камък за тежест, като съобразяваше, че е необходимо да вземе много по-голям. Току-що бе вдигнал едър отломък андезит — и Миико се появи. Девойката дишаше тежко, изглеждаше силно уморена.

— Там… Там… има кон — едва изрече тя.

— Какво има? Какъв кон?

— Статуя на огромен кон… там, в естествена ниша. Сега ще разгледам както трябва.

— Миико, това е трудно. Ще се върнем, ще вземем водолазни апарати и лодка.

— О, не! Искам сама, сега! Това ще бъде моя победа, а не на уреда. После ще извикаме всички.

— Само че и аз ще дойда с вас! — Дар Ветер сграбчи своя камък.

Миико се усмихна.

— Вземете по-малък, ето оня! А как сте с дишането?

Дар Ветер послушно направи упражненията и се гмурна. Водата го удари в лицето, извърна го с гръб към Миико, притисна гръдта му и предизвика тъпа болка в ушите. Той я преодоляваше, като напрягаше мускулите на тялото си и стискаше челюсти. Студеният сив полумрак се сгъстяваше долу, веселата светлина на деня бързо помръкваше. Студената и враждебна сила на дълбочината надвиваше, главата му се размътваше, нещо го прерязваше в очите. Изведнъж твърдата ръка на Миико го докосна до рамото и краката му допряха до плътния, леко сребреещ пясък. Като обърна с мъка врата си натам, накъдето посочи девойката, Дар Ветер се люшна назад и от изненада изтърва камъка. Водата го подхвърли нагоре и той се озова на повърхността, но не виждаше нищо в червената мъгла на замайването. Вдишваше и издишваше конвулсивно и тежко… След малко последствията от подводното налягане се разсеяха и това, което беше видял, възкръсна в паметта му. Само един-единствен миг, а колко много подробности успяха да забележат очите и да запомни мозъкът!

Тъмните скали се събираха горе във вид на гигантска стреловидна арка, под която стоеше изваян исполински кон. Нито едно водорасло, нито една раковина не се бяха залепили за полираната повърхност на статуята. Неизвестният скулптор е искал преди всичко да изрази сила. Той е увеличил предната част на туловището, прекомерно разширил чудовищната гръд и високо изправил извитата шия. Левият преден крак бе вдигнат, с издадена напред точно срещу наблюдаващия го закръгленост на ставата на коляното, а грамадното копито почти докосваше гръдта. Другите три крака с усилие се отделяха от дъното, поради което колосалният кон надвисваше над зрителя така, сякаш го смазваше с приказната си мощ. По стръмната дъга на врата гривата се очертаваше като нащърбен гребен, главата почти опираше в гръдта, а очите изпод наведеното чело гледаха със страшна злоба, отразена и в малките притиснати уши на каменното чудовище.

Миико се успокои за Дар Ветер и като го остави прострян върху плоската скала, се гмурна отново. Най-сетне девойката се измори от спусканията в дълбочината и се насити от съзерцанието на своята находка. Тя седна наблизо и дълго мълча, докато не се възстанови нормалното й дишане.

— Интересно на каква възраст може да бъде статуята? — замислено се запита Миико.

Дар Ветер сви рамене, припомни си това, което го учуди най-много.

— Защо по нея няма водорасли и раковини?

Миико стремително се обърна към него.

— Да, да! Зная такива находки. Те са покрити с особена смес, която не допуска закрепване на живи същества. Това е към края на последния век от ЕРС.

В морето между брега и островчето се появи плувец. Като наближи, той махна за поздрав с ръка. Дар Ветер позна широките рамене и тъмната до блясък кожа на Мвен Мас. Скоро високата черна фигура се изкатери на камъка. Върху мокрото лице на новия завеждащ външните станции засия пълна с добродушие усмивка. Той бързо се поклони на малката Миико, с широк свободен жест поздрави Дар Ветер.

— Ние пристигнахме за един ден с Рен Боз да искаме вашия съвет.

— Рен Боз?

— Физик от Академията на върховете на знанието…

— Познавам го малко. Той работи над въпросите на взаимоотношението: пространство — поле. А къде го оставихте?

— На брега. Той не плува като вас…

Лек плясък прекъсна речта на Мвен Мас.

— Ще отида на брега, при Веда! — викна от водата Миико.

Дар Ветер ласкаво се усмихна.

— Ще съобщи за интересно откритие! — поясни той на Мвен Мас и разказа за подводния кон.

Африканецът го слушаше разсеяно, опипваше с пръсти брадичката си. В погледа му Дар Ветер прочете безпокойство и надежда.

— Тревожи ви нещо сериозно? Тогава защо да протакаме?