Мъглявината Андромеда

— Придружете ни, ако имате време — помоли Веда, — и разкажете за вашите идеи.

— Лош разказвач съм аз. Но това все пак е любопитно. Аз се интересувам от реконструкцията на различните расови типове, които са съществували в древността чак до Ерс. След успеха на моята картина «Дъщерята на Гондвана» прииска ми се да пресъздам друг расов тип. Красотата на тялото е най-добрият израз на расата през поколенията на здрав, чист живот. Във всяка раса в древността е имало свое съвършенство, своя мярка за прекрасното, създадени още в условията на дивото съществувание. Такова разбиране имаме ние, художниците, които са считани за изоставащи от върховете на културата… Винаги са ни смятали за такива, навярно още от древнокаменния век. Хм, виж ти, говоря не това, което трябва… Замислих картина «Дъщерята на Тетис» или «На Средиземно море». Порази ме в митовете на древна Гърция, Крит, Двуречието, Америка, Полинезия туй, че боговете излизали от морето. Какво може да бъде по-чудесно от елинския мит за Афродита — богинята на любовта и красотата. Самото име Афродита Анадиомена значи родена от пяната, вдигнала се из морето… Богиня, родила се от пяната, оплодотворена от светлината на звездите над нощното небе. Кой народ е измислил нещо по-поетично!…

— От звездна светлина и морска пяна! — чу Веда Конг шепота на Чара и крадешком погледна девойката.

Твърдият, сякаш изрязан от камък профил на Чара говореше за древните народи. Малък, прав, леко закръглен нос, слабо наклонено назад чело, силна брадичка, а главно — голямо разстояние между носа и ухото — всички характерни черти на народите от античното Средиземноморие бяха отразени в лицето на Чара.

Веда незабележимо я огледа от глава до пети и си помисли, че всичко в нея е малко «прекомерно». Прекомерно гладка кожа, прекомерно тънка талия, прекомерно широки бедра… И се държи подчертано изправена — от това здравите й гърди прекомерно изпъкват. Може би на художника е нужно именно нещо такова, силно изразено?

Пътят бе пресечен от редица камъни и Веда измени своята току-що създадена представа. Чара Нанди необикновено леко скачаше от камък на камък, сякаш танцуваше.

«В нея безусловно има индийска кръв — реши Веда. — Ще я попитам после…»

— За да създам «Дъщерята на Тетис» — продължаваше художникът, — необходимо беше да се сближа с морето, да се сродя с него — та нали моята критянка трябва да излезе като Афродита от морето, но така, че всеки да разбере това. Когато се готвех да рисувам «Дъщерята на Гондвана», три години работих в горска станция в Екваториална Африка. Щом създадох картината, постъпих механик на пощенски глисьор и две години разнасях пощата из Атлантическия океан — по всички тия, знаете ли, риболовни, белтъчни и солодобивни заводи, които плават там на гигантски металически салове.

Една вечер управлявах машината си в Централния Атлантически океан, на запад от Азорските острови, където противоречието се съединява със северното течение. Там всякога има големи вълни. Моят глисьор ту се издигаше под ниските облаци, ту стремително се спускаше в ямите между вълните. Витлото ревеше, аз стоях на високия мостик до кормчията. и изведнъж — никога не ще забравя!… Представете си колосална вълна, по-висока от всички други, която беззвучно се носи насреща ви! Върху гребена й, точно под ниските плътни бисернорозови облаци, стоеше девойка, загоряла до цвета на червен бронз… Тя летеше, неизразимо горда в своята самота сред необятния океан. Моят глисьор се издигна нагоре и ние префучахме край девойката, която приветливо ни помаха с ръка. Тогава забелязах, че тя стоеше на лата — знаете ли, такава една дъска с акумулатор и мотор, управлявана с крака.

— Зная — обади се Дар Ветер, — именно за пързаляне по вълни.

— Най-много ме потресе това, че наоколо нямаше нищо — ниски облаци, пуст на стотици мили океан, вечерна светлина и девойката, която препуска върху грамадна вълна. Тази девойка е…

— Чара Нанди! — каза Нал. — Това е ясно. Но откъде се е взела?

— Разбира се, не от пяната и светлината на звездите! — Чара се разсмя неочаквано с висок звънлив смях. — От сала на белтъчния завод. Ние стояхме тогава при саргасите, [*31] където отглеждахме хлорела. [*32] Аз работех тогава като биоложка.

— Така да бъде — примирително се съгласи Карт Сан. — Но от оня момент ние станахме за мен дъщеря на Средиземно море, излязла от пяната, неизбежен модел за моята бъдеща творба. Цяла година ви чаках.

— Може ли да дойда при вас да погледам? — помоли Веда Конг.

— Заповядайте, само че не в часовете за работа. По-добре — вечер! Аз работя много бавно и в това време не понасям ничие присъствие.

— С бои ли рисувате?

— Нашата работа малко се е изменила. Оптическите закони и окото на човека са същите. Изострило се е възприемането на някои оттенъци, измислени са нови хромкатоптрически бои [*33] с вътрешни рефлекси в слоя, някои начини за хармонизиране на цветовете. В общи черти художникът от незапомнена древност е работил като мен. А в някои отношения и по-добре… Вяра, търпение — ние станахме твърде стремителни и неуверени в правотата си. За изкуството понякога наивността е нещо по-хубаво… Пак се отклонявам! За мен, за нас е време… Да вървим, Чара!

Всички се спряха да погледат подир художника и неговия модел.

— Сега зная какво представлява той — мълвеше Веда. — Виждала съм «Дъщерята на Гондвана».

— И аз също — откликнаха се едновременно Евда Нал и Мвен Мас.

— Гондвана от страната на гондите в Индия ли произлиза? — попита Дар Ветер.

— Не. От събирателно название на южните континенти. С една дума — страна на древната черна раса.

— А каква е «Дъщерята на черните»?

— Картината е проста — пред степно плато, в светлината на ослепително слънце, в края на величествена тропическа гора върви чернокожа девойка. Половината от нейното лице и осезаемо твърдото, сякаш излято от метал тяло е в пламтяща светлина, а другата половина — в прозрачна, но дълбока полусянка. Около високата шия — наниз от бели животински зъби, късата коса е вързана на темето и прикрита с венец от огненочервени цветя. С дясната, издигната над главата ръка, тя отстранява от пътя си последното клонче на дърво, с лявото отблъсква от коляното си обсипано с бодли стъбло. В спряното движение на тялото, в свободната въздишка, в силния замах на ръката личи безгрижието на младостта, сливаща се с природата в едно цяло, вечно променливо, като поток. В тъмните очи, устремени към далечината, над морето от синкава трева, към едва забележимите контури на планините, така осезаемо се вижда тревога, очакване на много големи изпитания в новия свят, който току-що се е разкрил!