Вихр

Старият Какан се намръщваше при всяко обвинение, после кимваше и се усмихваше при всяко установяване на вина.

Накрая четенето приключи. Инквизиторът пъхна свитъка с обвиненията в ръкава си и се обърна, за да чуе решението на Какана.

Старият мъж отпи от бутилката, после включи микрофона, закрепен за гърлото му. Неговият писклив, дрезгав глас изпълни площада и забръмча по предаванията в милиардите домове в Алтайския куп.

— Докато гледам лицата ви, сърцето ми се изпълва с жал. Но освен това се срамувам. Всички вие сте джохианци. Тъй като са най-многобройната раса в Алтайския куп, задължението на джохианците е да водят. Като дават добър пример. Какво ли си мислят нашите сродници, торките, когато чуват за злите ни дела? Какво остава за нашите чуждоземни поданици, с тяхното свободно тълкуване на морала. Да… Какво мислят суздалите и богазите, когато вие, джохианци — моите най-ценени поданици, — пренебрегвате законите и заплашвате обществото ни със своята алчност?

Времената са тежки, съзнавам това. Всички тези дълги години на войни с мръсните таанци. Страдахме и се жертвахме — и, да, умирахме — в тази война. Но независимо колко тежко беше бремето ни, ние останахме до Вечния император.

А по-късно — когато решихме, че е убит от враговете си — ние продължихме да се борим въпреки тежкото бреме, наложено върху ни от съществата, организирали заговор, за да го убият и управляват на негово място.

По време на всяко едно от тези извънредни обстоятелства аз ви помолих за помощ и саможертва, за да поддържате този куп сигурен и спокоен до завръщането на Императора. Както вярвах, че ще стори, през цялото това време.

Най-накрая той дойде. Разправи се със злосторния Таен съвет. После се огледа, за да види кой е останал непоколебим в негово отсъствие. Откри мен — вашия Какан. Силен и лоялен съюзник, какъвто съм бил вече почти две столетия. И съгледа вас — моите деца. И се усмихна. И от този миг насетне Антиматерия 2 потече отново. Нашите фабрики отново заработиха. Нашите кораби пътуваха до големите тържища в Империята.

Но все още не всичко е наред. Таанските войни и действията на предателския Таен съвет бяха застрашили сериозно ресурсите на Вечния император. Както и нашите. Очакват ни години на усилен труд, преди животът да стане нормален и да се насладим на благоденствие.

Докато това време не дойде, трябва да продължаваме да жертваме удобството на настоящето в името на величествения живот на бъдещето. Сега всички сме гладни. Но поне има някаква храна, за да ядем. Нашият дял от АМ2 е по-голям от този на другите, благодарение на моето близко приятелство с Императора. Но запасите ни са достатъчни само за да се поддържа търговията жива.

Каканът замълча и прочисти гърлото си с глътка меткил.

— Сега алчността е най-голямото престъпление в нашето кралство. Защото нима в тези времена алчността е нещо по-различно от масово убийство?

Всяко зрънце, което открадвате, всяка капка от питието, което продавате на черния пазар, е отнета от устите на децата ни, които със сигурност ще гладуват, ако алчността не бъде наказана. Същото важи и за нашите ценни запаси от АМ2. И за минералите, необходими да се възстанови нашата индустрия, и за синтетичните облекла, които ни предпазват от стихиите.

Затова с натежало сърце ви осъждам. Прочетох писмата от приятелите и близките ви, в които ме молеха за милост. Плаках над всяко едно. Наистина. Те разказват тъжната история на същества, поели по лош път. Същества, които са се вслушали в лъжите на враговете ни или са попаднали в коравосърдечно обкръжение.

Каканът изтри несъществуващите сълзи от лишените си от клепачи очи.

— Имам достатъчно милост за всички вас. Но това е милост, която трябва да удържа. Да постъпя другояче, би било престъпно егоистично от моя страна. Следователно съм принуден да ви осъдя на най-позорната известна смърт, като пример за останалите, които са достатъчно глупави, за да се изкушат от алчността. Мога да си позволя само един малък жест поради моята мекушавост. И се надявам поданиците ми да ми простят за него, тъй като съм много стар и лесно се трогвам и умилявам.

Той се наведе напред и камерата се приближи, докато лицето му не изпълни едната част на екрана на зрителите, които си бяха у дома. То бе застинало в маска на съчувствие, В другата част на екрана стояха четиридесет и петте осъдени на смърт същества.

Гласът на Какана прошепна рязко:

— За всеки един от вас… Съжалявам.

Той спря микрофона на гърлото си и се обърна към един от тайните си помощници.

— Сега приключвайте бързо. Не искам да съм тук, когато бурята се разрази.

И се намести удобно в трона, за да наблюдава ставащото.

Раздадоха се заповеди и отрядът за екзекуции зае мястото си. Огнехвъргачките се издигнаха. Тълпата пое дълбоко въздух. Затворниците висяха безсилно на веригите си. Някъде над облаците се разнесе гръм.

— Направете го! — излая Каканът. Огнехвъргачките изреваха. Плътна вълна от пламъци се понесе към Стената на смъртта.

Сред тълпата някои същества извърнаха глави настрани.

Суздал, водач на глутница, на име Ютанг, изръмжа отвратено.

— Миризмата ми е най-неприятна — излая тя. — След нея не мога да ям. Всичко има вкус на печен джохианец.

— Хората миришат достатъчно зле и без да са сварени — съгласи се помощникът й.

— Когато Каканът започна тези чистки — продължи Ютанг, — аз си помислих, какво от това? Има толкова много джохианци, може би така редиците им ще пооредеят. И ще остане повече за нас, суздалите. Но той продължи с неотслабващо настървение. И се разтревожих. Много скоро ще започне да търси другаде своите примери за назидание.

— Смята, че богазите са най-глупави, затова най-вероятно ще ги остави за най-накрая — каза помощникът й. — Ние ще бъдем прочистени точно преди тях. Торките са хора, така че ако следва някаква логика, би трябвало те да са следващите.

— Като заговорихме за торки — вметна Ютанг, — виждам един разтревожен наш приятел там.

Тя произнесе „наш приятел“ с отвращение.

— Виж. Барон Мениндер. Бъбри с някакъв човек. Джохианец, ако се съди по облеклото му.

— Това е генерал Даул — отвърна помощникът й развълнувано.

Водачката на глутницата се замисли за миг. Мъжът, когото гледаше, беше нисък и набит, с напълно плешива глава. Месестото лице беше достатъчно грозно, за да принадлежи на някой бияч, но очилата на барон Мениндер караха кафявите му очи да изглеждат големи, широко отворени и невинни.

— За какво би разговарял министърът на отбраната на Какана с Мениндер? Едва ли търси професионален съвет, въпреки че Мениндер е заемал същия пост някога. Но сега това е минало. Оттогава са се изредили четирима или петима министри. Каканът уволни или изби всичките. По дяволите, Мениндер е стара лисица — промълви едва чуто Ютанг. — Измъкнал се е точно навреме. Гледа си работата и държи главата си приведена.

Тя погледа двамата още малко и внимателно проучи генерал Даул. Джохианецът изглеждаше като идеалния генерал, беше над два и половина метра висок. Същевременно слаб и атлетичен, поне в сравнение с възпълния Мениндер. Сребърни кичури обхващаха главата му като стегнат шлем, в ярък контраст с плешивото теме на торка.

— На Даул явно му харесва това, което чува — отсъди водачката на глутницата накрая. — Мениндер говореше непрекъснато, откакто започнахме да наблюдаваме.

— Може би старият торк е моралистично настроен тези дни — предположи помощникът й. — Може би има план. Може би затова водят този разговор.

Екзекуцията на Стената на смъртта беше приключила. Имаше само пепел там, където осъдените бяха стояли преди малко. В западния край на площада суздалите успяха да съгледат Какана и телохранителите му, изчезващи в богато украсения дворец. В центъра войниците се строяваха и си тръгваха взвод по взвод.

Ютанг наблюдаваше двамата души, потънали в задълбочен разговор. Някаква идея се зароди в ума й.

— Мисля, че трябва да се присъединим — каза тя. — Едно от качествата на Мениндер е, че е дяволски добър в оцеляването. Хайде. Ако има път за измъкване от цялата тази каша, не искам суздалите да го пропуснат.