Мъглявината Андромеда

Веда Конг и Дар Ветер стояха посред кръглата малка площадка на винтолета, който бавно плуваше над необятните степи. Лек ветрец правеше вълни по цъфтящите гъсти треви. Далече наляво се виждаше стадо чернобял добитък — потомци на животните, създадени чрез кръстосване на якове, крави и биволи.

Ниски хълмове, тихи реки с широки долини — простор и покой лъхаше от този устойчив участък от земната кора, който някога се е наричал Западносибирска низина.

Дар Ветер мечтателно гледаше земята, в старо време покрита от безкрайни мрачни блата и редки хилави гори. Той мислено виждаше картината на древния майстор, оставила в съзнанието му още в детските години неизлечимо впечатление.

Над завоя на огромна река, образувала висок нос, стоеше сива от старост дървена църква, сиротно обърната към простора на отвъдречните поля и ливади. Тънкият кръст върху купола се чернееше под върволици от ниски тежки облаци. Над малкото гробище зад църквата купчинка брези и върби свеждаха под вятъра раздърпаните си върхове. Отпуснатите клони почти докосваха полуизгнилите кръстове, съборени от времето и бурите, сред свежата мокра трева. Зад реката като исполински сивовиолетови кълба се трупаха облаци, осезаемо плътни. Широката река излъчваше безжизнен метален блясък. Същият хладен блясък лежеше навред. Далечините и близкият план бяха мокри от досадния есенен дъжд на студените и неуютни северни ширини. И цялата гама от сивкаво-сиво-зелени цветове на пейзажа говореше обширните пространства неплодородна земя, където човекът живее трудно, мръзне и гладува, където така силно се чувствува неговата самота, характерна за отдавнашните времена на хорската безразсъдност.

Тая картина от музея, обновена и осветена от невидими лъчи, сега беше за Дар Ветер прозорец към много далечното минало.

Той безмълвно погледна към Веда. Младата жена беше сложила ръката си върху парапета на платформата. Свела глава, тя следеше накланящите се по посока на вятъра стръкове на високите степни треви, които сребрееха на широки плавни талази. Кръглата площадка на винтолета плуваше бавно над степта. Знойни вихрушки внезапно налитаха върху пътешествениците, развяваха косата и роклята на Веда, заядливо хвърляха жар в очите на Дар Ветер. Но автоматичният изравнител работеше по-енергично от мисълта и летящата площадка само потрепваше или едва забележимо се поклащаше.

Дар Ветер се приведе над рамката на курсографа. Лентообразната карта се движеше бързо — изглежда, бяха отишли доста далеч на север. Те отдавна пресякоха шестдесетия паралел и минаха над мястото на сливането на Иртиш с Об, а сега се приближаваха към възвишенията, наречени Сибирски превали.

Двамата пътешественици, които четири месеца вече работеха на разкопките на древните могили в зноя на алтайските предпланини, свикнаха със степното пространство. Изследователи на миналото, те сякаш потънаха в онези времена, когато само нарядко отреди въоръжени конници са пресичали южните степи.

Веда се извърна и мълком посочи напред. Там, в струите нагрят въздух, плаваше тъмно островче, като че ли откъснато от почвата. След няколко минути винтолетът наближи малък хълм — вероятно табан на рудник, който някога се е намирал тук. Нищо не бе останало от рудничните постройки — само височина, гъсто обрасла с вишни.

Кръглата летяща площадка изведнъж рязко се наклони.

Дар Ветер моментално хвана Веда през кръста и се втурна към извисения край на платформата. Винтолетът се изравни за част от секундата, само за да се повлече с цялата си тежест към подножието на хълма. Обратният тласък от амортизаторите ги запрати върху склона на възвишението, право в гъсталака от твърди храсти. Подир минута мълчание из степното безмълвие се разнесе ниският гръден смях на Веда. Дар Ветер си представи своята собствена изумена и изподраскана физиономия и започна да приглася на Веда в инстинктивната радост, че е невредима и че аварията мина благополучно.

— Не току-тъй е забранено винтолетите да летят над осем метра — като се задъхваше леко, произнесе Веда Конг. — Сега разбирам…

— При повреда машината веднага пада и остава единствено надеждата в амортизаторите. Нищо не може да се направи, закономерно възмездие за лекостта и малките размери. Изглежда, че ни очаква още едно възмездие за всичките благополучни полети — с престорено равнодушие каза Дар Ветер.

— А именно? — Веда стана сериозна.

— Безупречната работа на уредите за устойчивост предполага голяма сложност на механизмите. Страхувам се, че за да се ориентирам в тях, ще ми е необходимо много време. Ще се наложи да се измъкваме по метода на нашите прадеди…

С лукаво пламъче в очите Веда протегна ръка и Дар Ветер изправи с лекота младата жена. Те се спуснаха към винтолета, намазаха драскотините си с оздравителен разтвор и залепиха скъсаната рокля. Дар Ветер накара Веда да легне в сянката на храста, а той се зае да търси причините за аварията. Както сам се досещаше, нещо беше станало с автоматичния изравнител, чието блокиращо приспособление беше изключило двигателя. Щом Дар Ветер отвори кутията на уреда, веднага разбра, че от ремонта нищо няма да излезе — твърде дълго ще трябва да проучва извънредно сложната електроника. С лека въздишка от досада той изпъна уморения си гръб и извърна очи към храста, под който доверчиво се беше сгушила Веда Конг. Горещата степ, додето поглед стига, се стелеше съвсем безлюдна. Две големи хищни птици бавно кръжеха над трептящата синкава мараня…

Послушната машина се бе превърнала в мъртъв диск, безпомощно легнал на сухата земя. Странно чувство на самота и откъснатост от целия свят постепенно обхващаше Дар Ветер. Но той от нищо не се боеше. Нека настъпи нощ, тогава видимостта на невъоръжено око ще стане по-далечна; непременно ще зърнат някакви светлини и ще тръгнат към тях. Те потеглиха на път леко облечени, без да вземат със себе си нито радиотелефон, нито фенерчета, нито храна.

«Някога в степта човек е можел да загине от глад, ако не е мъкнел големи запаси от провизии… И вода!» — мислеше си бившият завеждащ външните станции, като прикриваше очи от ярката светлина. Той избра кътче в сянката край вишневия храст близо до Веда и безгрижно се просна на земята. През леките дрехи сухите тревни стръкчета пободваха тялото му. Тихото шумолене на вятъра и зноят потапяха душата в забрава; бавно течеха мислите; полека, като се сменяха една друга, преминаваха в паметта картини от много стари времена — в дълга редица вървяха древни народи, племена, отделни хора… Сякаш течеше оттам, от миналото, огромна река променящи се всяка секунда събития, лица и дрехи.