Битие

Движението в тази странна нова среда изискваше повече от сгъване на крака и преместване на тежестта. Чрез опити и грешки Хамиш се научи да упражнява пряко волята си: пожелаваше движението да се случи — по същия начин, по който с несъзнателна увереност караше ръката си да се протегне. Отначало имаше много провали и неуспешни стартове… но скоро започна да се носи сред подобните на облаци валма, които ставаха кашави и еластични и се надигаха всеки път, когато кацнеше върху тях. Хамиш адаптира техниката си на придвижване и скоро те реагираха, като се превръщаха в твърда и надеждна опора.

След като му хвана цаката, движението стана гладко, дори забавно.

Опита се да тръгне към някои от формите, които бе различил сред мъглата. Но гоненето им се оказа трудно — все едно да се опитваш да се добереш до смътна идея, която все ти се изплъзва.

Накрая успя да приближи една. Върху облака беше кацнала къща с двускатен покрив и фронтон — всъщност по-скоро хижа, отколкото къща. Застъпващите се дъски на стените изглеждаха съвсем реалистични и земно уютни, чак до следите от четката върху дървото. Хамиш стигна до портата и избърса краката си върху постелка, на която пишеше ОЧАКВАЙ ПРОМЕНИ.

Погледна хавлията и чехлите си.

„Това не е подходящо облекло. Искам…“

… и готово — облеклото му се преобрази във вихър от симулирани пиксели и се превърна в сивия костюм, който обикновено носеше на интервютата по времето на старата телевизия.

„Така е по-добре. Май ще успея да свикна с всичко това.“

Вдигна юмрук, потропа на вратата и зачака… после потропа отново, по-силно. Никой не излезе. В къщата нямаше никого.

„Е, добре. Всъщност това е добър знак. Хората си имат какви ли не работи. Да отидат някъде. Да се срещнат с приятели и да се погрижат за разни неща.“

Беше се безпокоил за това. На Земята някои от експертите се опитваха да му обяснят за скоростта на субективното време и за опасността от досада по време на дългото пътуване между звездите. Обсъждаха какви ли не решения. Като съня. Или забавянето на часовника на съзнанието. Или създаването на работа. Дори симулираният ум може да намери много начини за оцеляване през дългите епохи, без да има възможност да въздейства върху външната, обективната вселена.

„От думите им излизаше, че тук е по-тясно“ — помисли Хамиш, докато слизаше от верандата и политаше през небето. Погледна през рамо и видя как малката къща се превръща в точка зад него.

Скоро мина покрай други постройки. Една беше средновековен замък, покрит с пълзящи растения. Друга съчетаваше стъклени глобуси и блестящи сфери по начин, който му се видя твърде модернистичен, непрактичен и дори извънземен.

„Май ще се наложи да си създам свой собствен дом. Стига да се науча как.

Или да измисля как да стигна някъде или да срещна някого!“

Досадата вече започваше да го обзема. Симулираната шир, която беше изглеждала приятно огромна, започваше да го обезсърчава и тормози. „Ще е чудесно да срещна някой, който да може да отговори на въпросите ми. Искам да…“

Зад него. Тих звук, подобен на поемане на дъх, покашляне. Докато Хамиш се мъчеше да се обърне бързо, което не му се удаваше заради несигурната опора, се чу глас:

— Радвам се, че най-сетне се присъединихте към нас, господин Брукман. Мога ли да ви помогна?

— Благодаря. Не бих отказал…

И рязко млъкна, когато видя изникналата от нищото зад него фигура.

Окръглената глава беше кацнала върху туловище, по-високо и от Хамиш. Съществото беше и много масивно. Но впечатлението не бе застрашително. Приличаше по-скоро на Буда, с тесни очи, които сякаш непрекъснато примижаваха весело. Уста с дебели устни, извити леко нагоре, като загадъчна усмивка. Нос нямаше — звуците от дишането идваха от стълбчета с отвори върху темето и тези отвори се отваряха и затваряха ритмично.

Извънземен. Едно от съществата от най-стария открит артефакт, видян от целия свят. Хамиш го позна. Че кой не би го познал?

— Най-стария оцелял — каза той и кимна. — Не ми казаха, че ще сте на борда.

— Да не би да сте изненадан, че виждате конкретно мен? Или извънземни изобщо? — Най-стария оцелял изглеждаше снизходително развеселен. — Когато дойде време за изстрелване на първата серия сонди, бяха направени някои компромиси. Знаете причините.

Хамиш си спомни. В дизайна на сондите, изпратени от родната планета на Куриера на предпазливостта, които носеха само едно симулирано същество на борда си, имаше недостатъци. Обитателите на онзи свят се бяха опитали да копират само себе си в своите предупреждаващи послания, за да помогнат на новите светове да се предпазят от заразата. Опитът им обаче се бе провалил. Премахването на всички следи от вграденото предишно програмиране беше направило кристала прекалено чуплив и податлив на повреди. Оказа се, че ако искаш да използваш древната технология, трябва да включиш и някои от по-старите извънземни личности. Поради технически причини.

— Е… стига мисията да си остане… предупреждаване на другите раси за Свирепата космическа чума… И предлагането на Лекарство…

— Да, планът все още е този, господин Брукман. Функцията на тази сонда. На този флот. Може би, ако извадим голям късмет, именно ние на този кристал може да имаме шанса да съобщим чудесната новина на някой обещаващ нов разумен вид!

Хамиш повдигна вежда.

— И нямате нищо против да разпространявате Лекарството? Та вие сте част от чумата!

Най-стария оцелял сви рамене — човешки жест, който изиска известно кълчене от негова страна и накара Хамиш да осъзнае, че разговорът се води на безупречен английски. Е, вече беше известно, че съществата от артефактите могат да се учат. Това бе добре, тъй като Хамиш смяташе да научи много неща.

— Бил съм част от нея в продължение на милиони ваши години — рече Най-стария оцелял. — И какво? Нима трябва да се покайвам цяла вечност? Или да изкупя греховете си по възможно най-добрия начин с тази моя нова усъвършенствана версия, като помагам на вас, човеците, в свещената ви мисия да помогнете на другите култури да оцелеят?

Хамиш усети как симулираните му клепачи примигнаха. В главата му бушуваха въпроси и възражения.

— Но… но…

— Вижте какво — рече Най-стария оцелял. — Искахте помощ. Искахте водач. Искате ли да ви помогна сега и да отговоря на предубедените ви съмнения по-късно? Ще имаме предостатъчно време, повярвайте. И позволете също да посоча един основен факт. Нашата сонда е изстреляна и пътува, вече няма начин да бъде върната. Както казват човеците, стореното — сторено.

Последва пауза. Накрая Хамиш въздъхна и също сви рамене. И кимна.

— Добре. Научете ме тогава.

Най-стария оцелял се поклони с видимо задоволство, показвайки ясно на Хамиш дихателните си отвори, които пуфтяха като някакви гъвкави комини върху кръглата му глава.

— Какво желаете да видите най-напред, господин Брукман? Ще ви водя. И по пътя ще ви обясня това-онова за мащаба.

90.

Прозрачност

Хамиш скоро осъзна защо му е толкова трудно да стигне някъде. Както беше обяснил един от умниците в Института, вътрешният свят на кристалната сонда е ограничен, но има хитри начини за максимално увеличаване на усещането за простор. Като обитател на кристала, можеш да се нагодиш към всякакви „фрактални нива“ на размерите. Колкото по-малък ставаш, с толкова повече лично пространство разполагаш. И толкова по-голяма е свободата ти да накараш нещо да се случи, като просто го пожелаеш.

Учените предупреждаваха (докато деветдесетгодишният Хамиш дремеше на досадните инструктажи), че съществата в кристалната сонда могат да „умрат“ и да изчезнат от всеки бъдещ контакт с вселената. Че един от начините това да се случи е симулираното същество да се спусне по стълбицата на мащабите и да става все по-малко и по-малко, попадайки в светове, където властват желанията и магията и където ставаш твърде малък, за да имаш някакво значение за когото и да било в „реалния“ свят.