Битие

„Ето там. Онзи прозорец. Фронтонът изглежда в добро състояние. Идеално.“

Може би твърде идеално… но нямаше време да придиря. Серия подскоци го прекара през купчина отломки и той най-сетне стигна до отвора. Спря за момент, за да побутне перваза и рамката, за да провери колко са стабилни. Богатите водолази сигурно вече бяха проучили мястото. Би трябвало да е безопасно.

Вмъкна се вътре и се озова в очакваната подобна на пещера кухина. Под тавана дори имаше малък въздушен джоб. Въздухът сигурно беше негоден за дишане, оставен от предишни търсачи на интересни местенца.

Нямаше фенер, така че се присви до отвора, стисна чантата и зачака. Щеше да чака или докато лошите си отидат, или докато въздухът му свърши. Очилата на дихателя имаха груб таймер. С късмет и ако дишаше много бавно, можеше да изкара под водата почти час.

„Преди въздухът ми да свърши и да се наложи да изплувам, ще скрия камъка-свят. И няма да кажа на никого.“

Хрумна му нещо — дали абсолютно същата клетва не е била дадена и от Ли Фан Лу, последния собственик на извънземната реликва? Онзи, който бе събрал колекция от странни камъни под имението си? И бе устоял на всеки натиск да предаде древния междузвезден пратеник, макар това да му бе струвало живота?

Искаше му се да е сигурен в собствения си кураж. И най-вече жадуваше да разбере какво става! Кои бяха страните, които се бореха за подобни неща? Д-р Нгуен, изглежда, не желаеше да обсъжда въпроса, но имаше намеци… дали отделните фракции наистина се бореха тайно и търсеха „вълшебни камъни“ от хиляди години? Дори още отпреди появата на писмеността?

И сега продължилата толкова дълго тайна борба като че ли се доближаваше до някаква отчаяна кулминация, защото онзи американски астронавт бе решил да съобщи за находката си на целия свят. Или цялата тази лудост беше поради друга причина? Защото земната технология най-сетне е готова — или почти готова — да приеме изкусителната сделка, предлагана от съществата, живеещи в Хаванския артефакт?

Предложение, направено от писмо в бутилка…

… да научи човечеството как да произвежда още бутилки.

Бин примигна. Искаше му се да разтърка очи, отчасти защото бяха раздразнени от прикриващата завеса и всички боклуци и сол върху клепачите и миглите му. Но и защото беше уморен. Главата го болеше и защото се опитваше да мисли усилено, и защото водата около него тръпнеше и го блъскаше с грохота на сражението. Разбира се, той знаеше, че експлозиите са много по-опасни под водата. Ако наблизо избухнеше нещо, ударната вълна сама по себе си можеше да е смъртоносна дори покривът да не се срути.

Освен това го гризеше безпокойство още колко време ще има въздух. Поне тук не можеха да го достигнат големи акули. А и може би порязванията щяха да спрат да кървят, преди да му се наложи да се махне.

За негово облекчение сражението най-сетне утихна и се възцари относителна тишина. Скоро обаче чу бръмченето на приближаващи двигатели и ослепителен лъч светлина прониза мътната вода. Стомахът му се сви на топка, но лъчът го подмина и се отдалечи.

Бин затвори очи и се отпусна.

Спокойствието е добро.

Символите изплуваха в ъгъла на неговия ИИ. После се появиха други, изписани елегантно с четка:

Съзерцавай прелестта на битието.

За миг изпита раздразнение от предположението на някаква си програма, която го инструктира как да медитира в подобни условия! Символите обаче бяха хубави, изразяваха мъдрия съвет чрез изящна калиграфия. А и този ИИ беше подарък от д-р Нгуен. Така че… Бин реши да си позволи да се откъсне от самия себе си.

Разбира се, за сън не можеше да става и дума. Но да си мисли за далечни неща… за усмихващия се Сяо Ен… или за Мей Лин в по-добрите дни, когато имаха обща мечта… или за красотата, която бе видял в камъка-свят — онези блестящи планети и кристално ясни звезди… хипнотизиращото реене и въртене на космическия балет на гравитацията, с епохи, събрани в мигове, и мигове, събрани във векове…

Пен Сян Бин, събуди се!

Внимавай.

Сепна се и инстинктивно стисна тежката чанта, а вселената около него изтътна, сякаш се намираше в барабан. Малката кухина се тресеше от експлозии — избухваха съвсем наблизо. Бин посегна да сграбчи перваза, готов да се метне навън, ако скривалището му започне да се руши. Отчаяно се опита да се съсредоточи върху индикатора на дихателя. „Колко време съм спал?“ Но мъничкият аналогов часовник се беше превърнал в размазано петно.

И точно когато си мислеше, че не може да издържи повече, и се канеше да рискува и да се хвърли навън, пред отвора се появи нещо. Нещо с огромни рамене и подобна на куршум глава, очертана на фона на по-светлата вода навън.

55.

Семейно събиране

Война бушуваше в голяма част от Слънчевата система.

Изглеждаше безсмислено да бъде пазена в тайна — никой не можеше да закрие небето. „Аргус“, „ХевънОх“, „Бъгай“ и няколко други мрежи на астрономи аматьори съобщиха за внезапни компактни експлозии далеч отвъд земната орбита. Скоро най-добрите телескопи забелязаха йонни следи на мощни лазерни лъчи, пронизващи черното пространство от една точка до друга и изпаряващи носещи се в пустотата обекти. Отначало всички мишени изглеждаха точки в орбитата, където бяха засечени призивните сигнали преди около седмица.

След това загадъчните стрелци откриха огън едни срещу други.

За Мей Лин всичко това бе прекалено шантаво, за да се замисля за него — беше прекалено далеч от всичко, което я бе засягало в живота й. От смазващата бедност в платата на Синдзян до Хунанското земетресение и пожара, който бе оставил белези по лицето й, през продължителната и тежка работа, когато бършеше челата и задниците на малки императори… чак до онзи кратък лъч надежда, когато двамата с Бин замислиха големия си план — да си създадат свое местенце в надигащия се океан.

Явно океанът не беше единствената сила, донасяща потопи на промяна. Месеци наред всички приказки за „извънземна инвазия“ бяха съсредоточени върху образи, думи и идеи, тъй като Хаванският артефакт можеше единствено да говори и убеждава. Но сега в царството на разбитите планетоиди се появиха мрачни величия. И контактът вече не беше само абстракции.

„Ще има ли изобщо място, което да е безопасно?“ — питаше се Мей Лин. Особено след като нейният водач, детето Ма И Мин, й показа какво се е случило с дома й: извика въздушна снимка на естуара на Хуанпу, помогна й да открие нужното място и увеличи образа на потопеното имение, което тя и съпругът й бяха изчистили и надградили с толкова труд.