Отклонение

Тали мълчеше.

— Оставете го на спокойствие — намеси се Дариа. — Не го ли виждате, че бере душа.

— Откъде знаете?

— Погледнете го. Той се олюлява.

— Може би по-късно ще стане още по-зле — Ненда се наведе над затварящите се клепачи на Тали. — Тялото си почива, но той не спи. И това може да е последният ни шанс. Ударете му шамар, професоре, изкарайте го от това му състояние.

— Не — този път се обади Ханс Ребка. — Вие не сте експерт по хуманоиди, Ненда. Нито пък аз. Тали познава състоянието на това тяло по-добре от който и да било човек. Ако той смята, че трябва да почива, нека почива. Ние не бива да му пречим.

— И какво се очаква да правим? Да седим и да чакаме зардалу да ни позвънят за вечеря?

— Повече или по-малко — Ребка отиде при Е. К. Тали и го помъкна по гладкия под до една стена. — Вече дни наред сме в движение. Всички изглежда сме готови да рухнем. Нуждаем се от почивка. Аз ще последвам примера на Тали и ще подремна. Ако сте умни, и вие ще направите същото. Можем да се редуваме да пазим. И ако искате да сте готови за действие, когато зардалу се върнат, по-добре се погрижете да не сте изтощени.

Той седна до Тали.

— В противен случай… Е, в противен случай, когато звънецът удари за вечеря, можете да откриете, че сте първото блюдо от менюто.

Глава 22

Два часа по-късно Дариа Ланг беше сама и се луташе из пространството зад камерите за стазис. Ханс Ребка и Луис Ненда се нахраниха, после Ребка бе казал без следа от емоция: „О, колко е приятно и тихо! Чудесно време за сън.“

Ребка и Ненда легнаха до Атвар Х’сиал. Тримата веднага заспаха, без изобщо нещо да ги смущава.

Сън. В този момент Дариа можеше толкова да спи, колкото и да диша флуор.

Тя погледна хъркащия Ханс Ребка. Явно беше имала връзка с робот, със същество, лишено от нормални чувства. И Ненда беше същият, ако не и по-лош, легнал на гръб с отворена уста.

Е. К. Тали стоеше прав, но мълчеше. Дариа не се реши да направи опит да го заговори. Умът му може би беше зает с изчисления, но тялото му си почиваше, доколкото можеше. Тали имаше голяма нужда от почивка, за да се възстанови.

Лошото беше, че Ребка бе прав и тя го знаеше. Трябваше да си починат и да си пазят силите. Дариа се насили още малко. Това си бе успех. Но щом затвори очи, в съзнанието й се появиха онези грамадни синьо-черни тела, предизвикващи объркани и страшни мисли. Къде бяха зардалу в този момент? Какво става с Грейвс, Бърди Кили, Калик и Д’жмерлиа? Бяха ли все още живи?

Накрая се отказа от всякакъв опит да заспи. Излезе от залата и тръгна да обикаля из лабиринта от коридори. Макар да си представяше, че зад всеки завой се крие по едно зардалу, движението беше за предпочитане, отколкото да седи и да гледа как другите спят. Нейното по-ранно издирване на Посредника беше останало без резултат и я караше да се чувства неудобно. Тя беше личност, която се нуждаеше от усещане за пространствена среда и сега имаше възможност да придобие такова.

Трябваха й два часа системно търсене, за да си ориентира в разположението на мястото. Изградената в мозъка й триизмерна картина обаче беше объркваща. Дариа откри, че е достигнала края на коридора или е излязла в широка отворена зала с илюминатори по стените. Те гледаха навън към огромни конструкции в открития космос — дълги цилиндри и спирали и изящни конзоли с неясно предназначение, извиващи се в дъга отвъд границата на видимостта. Както беше казал Ненда щяха да са необходими хиляди години за изследване на този комплекс — и още повече да се разбере неговата функция.

Докато вървеше, възможността за истинско изследване ставаше все по-малко вероятна. Тя сигурно би мога да види стотици хиляди, може би милиони километри, от артефакта на Строителите известни като Серенити, но не можеше да ги достигне. Начерта в ума си план на местата, които бе посетила, преди да стигне до някакъв глух край и достъпният район да се свие до най-скромни размери. Беше се движила само в периметър от няколко километра във всяка посока. Може би поради тази причина Посредника можеше винаги да влезе във връзка с тях.

Другата страна на този факт беше още по-смущаващ. Ако тяхното движение беше така ограничено, спасението от зардалу също ставаше невъзможно. Защото ако тя и останалите не можеха да се движат свободно из целия Серенити, независимо къде са се скрили, те ще бъдат открити от един преследвач, решен да ги намери.

Дариа се опита да се отърси от тази мисъл и продължи да върви. В подсъзнанието й се бе загнездило нещо друго, но за известно време й беше трудно да го определи. Разбра го, едва когато се връщаше към залата, където беше оставила другите да спят.

Гравитацията. Гравитационното поле в залата с камерите за стазис беше може би три четвърти от стандартното. Но сега, като вървеше „надолу“, тя разбра, че през последния половин час се е движила в район с по-малка гравитационна сила. Доразвита, тази мисъл й подсказа, че в посоката, в която сега се беше насочила, сигурно имаше някакъв източник на гравитационно поле.

Дариа се върна в залата с камерите за стазис, но вместо да спре, продължи към района с най-силно гравитационно поле.

Тя потисна обезпокоителната мисъл, че това е посоката, в която бяха тръгнали напусналите ги зардалу. Щеше й се Тали да им беше казал къде точно зардалу са установили лагера си, но се насили да продължи да върви. На по-малко от километър полето стана значително по-силно. Тунелът, по който вървеше, на няколко пъти се разклони. Всеки път тя вземаше отклонението, което водеше „надолу“. Тунелът започна да се вие надолу по спирала с намаляващ диаметър.

Дариа се спря. Благодарение на лека вентилация от неизвестни отводи въздухът във всички зали оставаше свеж. Но сега усещаше да духа по-силен вятър. Тя близна обратната страна на дланите си и ги вдигна пред себе си, разперени на един метър една от друга. Лявата си ръка почувства значително по-хладна. Лекият вятър идваше от тази посока.

Дариа продължи да върви напред по-предпазливо от преди. Въздушният поток беше достатъчно силен да разроши косата й. Вече подозираше какво ще намери. Докато вървеше из кривината на тунела, зърна някакво движение напред.

Изпита облекчение да намери нещо познато — и все пак й стана страшно. Тъмният вихър надолу по наклонената пътека на не повече от трийсетина стъпки пред нея много приличаше на онзи, с който тя и Ханс Ребка бяха паднали на „Глистър“. Той имаше същия смущаващ за окото вид като циркулиращата структура, която беше засмукала Луис Ненда и Атвар Х’сиал и те бяха изчезнали.

Дариа беше сигурна, че се е озовала в единия край на космическа транспортна система, но нямаше представа, ако си позволи да се качи, къде ще бъде отведена и дори дали има някакъв начин да оцелее при прехода. Сега тя разбра, че не представяше онова, което се бе надявала да намери, когато започна обиколката — път за спасение от зардалу.

Вихърът имаше хипнотично въздействие, изкушаваше я да се приближи. Дариа устоя на изкушението и отстъпи назад. Склонът бързо стана по-стръмен, гравитационното поле — по-силно. След пет-шест крачки може би щеше да бъде засмукана, независимо колко упорито се опитваше да остане настрана.

Наистина ли този вихър ще я върне обратно в спиралния ръкав? Или ще я отпрати в някое непознато и още по-далечно място? Може би в неговия край се намира истинска пространство-временна сингулярност 35, циклон, който ще разложи обречения пътник на субядрени частици.

Дариа не желаеше да разбере. Но онзи тъмен вихър може би беше последно убежище, предпочитана окончателна алтернатива, пред разкъсване от човката на зардалу. Тя тръгна обратно към залата, където другите спяха.

Вървеше предпазливо. Зардалу до такава степен бяха обсебили съзнанието й, че не можеше да мисли за нищо друго.

Никой не го каза, но Дариа беше съвсем сигурна, че зардалу няма да останат миролюбиви, дори ако получат онова, което искат. Те ще искат да са сигурни, че никой няма да може да ги последва… никой не трябва да научи, че те все още съществуват. Най-добрият начин да са сигурни в това беше да се отърват от всеки, който ги е видял.