Летен прилив

— Те?

— Разбира се. Решихме, че вие знаете всичко за тях. Жената… — Бърди Кили се взря в листа. — Дариа Ланг. С две извънземни. Едното сикропеанец, другото не познах какво е. Какво става там горе?

— Разрешителното е било фалшиво. Моят печат е бил подправен — Пери погледна към друг контролен пулт. — Виждам, че те вече не са на Умбиликал.

— Да, и скоро ще кацнат на Куейк. Надявам се времето там да е по-добро, отколкото при нас — стената зад Кили се разтресе и завибрира, чу се вой на вятър. За части от секундата той се обърна да погледне настрани от екрана. — Коменданте, ако няма друго, трябва веднага да прекъснем.

— Отново ли буря?

— По-лоша от всеки друг път. Преди пет минути получихме повикване по мрежата „Слинг“. Осъществяваме въздушен мост, но има проблеми с кацането на слинга, за да вземат хората.

— Идете да помогнете там. Ние продължаваме. Успех, Бърди.

— Благодаря. Ще ни е необходим. На вас също. Бърди Кили изчезна от екрана.

Пери също. Когато Ребка и Грейвс отидоха при него, той вече беше започнал да херметизира капсулата.

— Още девет часа — промърмори той. — Летният прилив наближава. Това е повече от достатъчно да убие всички ни.

Той набра една последна команда и капсулата се понесе навън по тесния коридор.

Ханс Ребка се отпусна на седалката и загледа напред в очакване на първата гледка на Куейк при излизане от Междинната станция.

Чувстваше се напрегнат и все пак странно удовлетворен. Инстинктите му не бяха го подвели. Ударът, който очакваше, откакто Макс Пери беше казал на другите, че времето за посещение на Куейк е изтекло, беше нанесен.

Или най-малкото първият удар беше нанесен.

Усещането му за предстоящи разкрития ставаше все по-натрапчиво. Вътрешният му глас му подсказваше, че ще последват още.

Глава 12

Дариа Ланг имаше ужасното подозрение, че е пропиляла половината си живот. На Сентинел Гейт тя беше повярвала на семейството си, че живее на най-доброто място във Вселената:

„Сентинел Гейт — на половин крачка от рая.“

Така гласеше поговорката. Занимавайки се с изследователска дейност и разполагайки с комуникационна мрежа, тя не беше чувствала нужда да пътува.

Но най-напред Опал, а сега и Куейк я бяха накарали да мисли другояче. Тя обичаше предизвикателствата, контакта със свят, където всичко е необичайно и вълнуващо. От момента, когато излезе от капсулата и стъпи на сухата, прашна повърхност на Куейк, Дариа почувства всичките си сетива стократно изострени.

Най-напред това стана с носа й. Въздухът на Куейк беше наситен със смес от аромати. Беше ухание на цветя, разбира се, но не сладникаво и разточително натрапчиво като на Сентинел Гейт. Трябваше да ги търси — а те бяха там, на не повече от пет крачки от нея. Под сиво-зелената покривка от жилав прещип надзъртаха мънички, камбановидни цветчета, подобни на люляк и лавандула. Склоновете на дълга, тясна цепнатина твърде малка, за да бъде наречена долина, бяха обрасли с тях. Миниатюрните цветчета издаваха ухание, далеч надхвърлящо тяхната големина. Сякаш цъфтежът, оплождането и узряването на семената не можеха да почакат и час.

„И може би наистина не могат да чакат“, помисли си Дариа. Защото над този упойващ аромат се стелеше зловещ серен мирис от далечна вулканична дейност — полъхът на Куейк, на приближаващия летен прилив. Тя се спря, пое си дълбоко дъх и разбра, че вечно ще помни тази смес от миризми.

Кихна, след това още веднъж. Във въздуха се носеше фина прах, дразнещи частички, които гъделичкаха носа.

Тя вдигна глава и погледна отвъд миниатюрната долина с нейния килим от нетърпеливи цветя, отвъд равнината към тъмнеещия сив хоризонт на петнадесетина километра. Там ясно личаха слоевете прах. Докато съседната повърхност се открояваше със силно червеникаво тъмнокафяво и охра, сивата плащеница в далечината затъмняваше и омекотяваше палитрата на художника, оцветявайки всичко в убити тонове. Самият хоризонт не се виждаше, с изключение на изток, където тя видя — или си въобразяваше, че вижда — тънка линия от нащърбени вулканични върхове с канелен цвят.

Мандъл се извисяваше в небето. Докато го наблюдаваше, той се спусна зад екраниращата маса на Опал. Блестящият полумесец с всяка секунда ставаше все по-малък и по-малък. По това време на годината имаше само частично затъмнение, но то беше достатъчно да промени спектъра на светлината. По-червените тонове на Амарант оцветяваха ландшафта. Повърхността на Куейк се превърна в пейзаж, залят от огнената светлина на подземните недра.

В този момент Дариа долови първия признак на летния прилив. Задавено буботене изпълни въздуха като мъчително хъркане на спящ великан. Земята потрепери. Тя почувства трепване и приятно потръпване под краката си.

— Професор Ланг — каза Д’жмерлиа зад нея. — Атвар Х’сиал ви напомня, че ни чака доста път, а времето ни е малко. Ако може, да тръгваме…

Дариа разбра, че още не бе направила първата си крачка върху повърхността на Куейк, а Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа все още стояха на стълбата на капсулата. Дариа се отмести, сикропеанката мина покрай нея и застана неподвижна. Широката й глава се полюляваше. Д’жмерлиа отиде до нея и се сви под предната част на черупката й.