Мисията на посланика

Не последва дъжд от безмилостни удари. Той дишаше тежко, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

— И преди си виждал нещо такова — установи Унх. Той гледаше Денил с интерес.

Денил се о бърна към него.

— Да — нямаше смисъл да отрича. Реакцията му бе очевидна.

— Това не е опасно.

Мъжът говореше с увереност и авторитет. Сега бе ред на Денил да погледне спътника си с интерес.

— Знаеш ли какво е това?

Унх кимна и се огледа с многозначително и доволно изражение.

— Да. Тези камъни нямат сила. Те не са били отгледани да имат сила. Те са природни. Безопасни.

— Значи… камъните на мястото, където съм бил, са създадени да бъдат опасни?

— Да. От хората. Къде е онова място?

— В Елийн. Под руините на един древен град.

Унх отново кимна.

— Тук, в планината, някога са битували хора. Те са познавали тайните на камъните. Но вече ги няма. Всяко нещо си има край — туземецът поклати глава. — Не всяко — поправи се той. — Няколко тайни са запазени от Дюна.

— Ти знаеш как да направиш скъпоценни камъни, които съдържат магия?

— Не аз. Някой от хората ми. Доверени хора — лицето му помръкна. — И Изменниците. Преди много години те дойдоха и сключихме договор. Но го нарушиха и откраднаха тайните ни. Затова помагам на сачаканците, въпреки всичко, което са причинили на хората ми. Дюна не са простили на Изменниците.

— А те знаят ли как да направят пещери като онази в Елийн? — попита Денил. Ако тази информация му бе известна, той никога нямаше да влезе в пещерата като някое дете, което разследва за забавление.

— Не — отвърна Унх. — Никой не знае как. Дори Дюна забравят някои неща.

— Най-добре е да остане забравено.

— Да — Унх се ухили. — Харесваш ми, киралиецо.

Денил примигна изненадано.

— Благодаря ти. И аз те харесвам.

Мъжът се извърна настрани.

— По-добре да се връщаме в лагера. Намерих следата.

Излизането от пещерата беше доста по-трудно от влизането, защото камъните се плъзгаха изпод краката им, но туземецът се измъкна, забивайки пръстите на долните си крайници в пукнатините на голата скала от едната страна на отвора. Денил създаде малък магически диск под краката си и използва левитация, за да излезе навън. На Унх това очевидно му се стори много забавно.

Двамата се върнаха обратно много по-бързо, тъй като Унх Не трябваше да се спира и да оглежда земята. Денил откри с облекчение, че магьосниците са изпратили робите си да спят и се бяха изпънали на земята край тях. Те пиеха някакво алкохолно питие от украсени чаши, които всеки един носеше със себе си. Денил прие да опита огнената течност, като слушаше с половин ухо разговора им за сина на някакъв ашаки, който нямал никакви търговски умения и щял да разори семейството си.

Той не спираше да си припомня страха, който го бе пронизал при вида на обсипаните със скъпоценни камъни стени. „Изобщо не си помислих каква ли е стойността им, дори и след като се успокоих. Хм! Същото стана и предишния път. Но там пък бях доста зает…“

В съзнанието му проблесна споменът как се събужда с напълно изцедени сили. За Тайенд и осъзнаването, че цял живот се е криел от самия себе си. Че е момък. Че обича Тайенд.

Стана му тъжно. „Жалко, че се променихме толкова много. Вместо да израстваме заедно, като онази романтична идея за дърветата с преплетени стъбла, ние оплетохме ужасно коренищата си в съревнованието си за вода и почва“.

Той тихо изсумтя. Подобни сантиментални образи бяха по-подходящи за приятелите поети на Тайенд. Погледна към сачаканците и Унх. Тези мисли щяха да им се сторят глупави, макар и по доста по-различни причини.

„Дали Изменниците знаят за тази пещера? Унх каза, че отворът се е появил наскоро. Съмнява ме, че сачаканците знаят. Доколкото си спомням, основната търговия на Дюна е със скъпоценни камъни. Чудя се дали Унх възнамерява да се върне тук с приятели и да ги събере, преди Изменниците да са ги открили“.

След това си спомни какво му беше казал Унх. Че Дюна знаят как да правят скъпоценни камъни с магически свойства. Трудно можеше да си представи, че хора като тях имат достъп до толкова рядко познание и въпреки това живеят скромен, номадски живот.

„Може да не е чак толкова скромен!“

И защо Изменниците, които владеят тази сила, никога не бяха напуснали скрития си град? Очевидно камъните имаха своите ограничения. Може би трябваше да бъдат вкопани в повърхността, в пещера, на големи купчини, за да се превърнат в ефективно оръжие.

„В архивите за хранилищния камък не се казва, че трябва да бъде застопорен върху нещо. В противен случай преместването му ще е безсмислено. И защо ще си правят труда да преследват крадеца?“.

Лоркин ще бъде ужасно заинтригуван, когато разбере за новите му открития. Но Лоркин се намираше при Изменниците…

… а те разполагаха с познанието за магическите скъпоценни камъни.

Денил затаи дъх.

Внезапно осъзна нещо, което щеше да му създаде големи проблеми с хората, с които пътуваше, със сачаканския крал, с Гилдията и не на последно място с майката на Лоркин.

Внезапно той разбра, че е напълно възможно Лоркин да не иска да бъде намерен.

Скоро след разсъмване Савара ги накара да спрат на високия, оголен хребет. През нощта пътят бе станал много по-стръмен и неравен и всички Изменници в групата бяха използвали мънички слаби светлинни кълба, които кръжаха ниско над земята. След като разстави стражи и изпрати разузнавачи, тя каза на останалите в групата да се настанят точно под хребета и да се опитат да поспят.

— Преследвачите ни са на няколко часа зад нас — каза тя. — Те също ще трябва да спрат, за да починат, а и не са свикнали да се придвижват по груб терен като нас. Ще продължим напред при залез слънце.

Останалите Изменници носеха малки торби, същите като онези, които имаха Лоркин, Тивара и Чари. Едва сега той разбра какво представляват навитите парчета пълна тъкан. Те ги развиха, за да ги използват като дюшеци. Лоркин предположи, че са някакъв вид одеяла. В носенето на дюшече вместо одеало имаше смисъл — магьосниците можеха да затоплят въздуха, но нямаше как да направят земята по-мека.

„Със сигурност не и тук“ — помисли си той, докато се изтягаше до Чари и Тивара. Целият район беше каменист, тук-там по някое криво дърво. Той чу стъпки, видя приближаващата се Савара и бързо се изправи.

— Обмислих предложението ти и се посъветвах с кралицата — каза му тя. „Несъмнено чрез кръвен камък“, помисли си той. — Ако все още искаш да ни придружиш до Убежището, тя ще ти позволи да влезеш. Но не тя решава дали ще ти бъде разрешено да си тръгнеш. Това се прави с гласуване, като най-вероятно ще бъдеш принуден да останеш. Много Изменници се страхуват, че ако те пуснем да си идеш, ти ще разкриеш местоположението на града.

Лоркин кимна.

— Разбирам.

— Помисли си добре — каза тя. — Но трябва да знам решението ти преди да тръгнем довечера.

Тя се отдалечи и седна в сянката на една голяма скала. „Стои на стража“ — реши Лоркин. Той отново легна, макар да знаеше, че няма да може да заспи, след като трябва да вземе толкова важно решение.

— Ако решиш да се прибереш, никой няма да те осъди за това — разнесе се глас наблизо.

Лоркин се обърна на другата страна и видя, че Чари го наблюдава, подложила под глава свитата си ръка като възглавница.

— Тази, другата фракция, която изпрати човек да ме убие — те ще опитат ли отново, ако дойда в Убежището? — попита той.

— Не — отвърна без колебание тя. — Преди много време едната от четирите ни кралици решила, че в Убежището няма да бъдат извършвани такива неща като убийствата. Подозирам, че някои от хората ни са решили, че щом извън града ни това може да е добър политически инструмент, той може да се използва и вътре в него. В Убежището убийството винаги е убийство, освен ако не е екзекуция, която е наказание за убийство.

Лоркин кимна. „И точно това очаква Тивара“.