Мисията на посланика

Каретата забави ход и стената, покрай която се движеха, свърши. Пред погледа на Денил се разкри широк път. Появиха се дълги цветни лехи, заслонени под огромни дървета. Там, където свършваше градината, се издигаше огромна сграда. Белите й стени се къдреха край централния свод като внимателно подредени завеси. Над тях се издигаха тесни куполи, които блестяха на слънчевата светлина. Денил затаи дъх пред красотата на гледката.

— Това ли е дворецът? Прекрасен е — каза той и се наведе напред, за да не изпусне сградата от поглед, докато каретата завива по пътя. Но скоро можеше да виждат само белите стени на именията, покрай които се движеха. Той се обърна отново към ашаки Ачати и видя, че мъжът се усмихва одобрително.

— Палатът е на повече от хиляда години — каза с гордост сачаканецът. — Части от него бяха достроявани през годините, разбира се. Стените бяха удвоени, за да могат защитниците да се крият в тях и да нанасят удари по нашествениците през отвърстията и наблюдателниците. — Той сви рамене. — Не че някога са били използвани с тази цел. Когато армията на Киралия стигна дотук, войниците ни вече бяха победени и последният император се предаде без съпротива.

Денил кимна. Поне това беше научил в часовете по история в Университета и проучванията му го бяха потвърдили.

— Третият крал позлати куполите — продължи Ачати, поклащайки глава. — Това бе лекомислено глезене в онези гладни години, но те изглеждаха толкова красиво, че никой не ги премахна и от време на време кралят се грижи да ги почистват и ремонтират.

Каретата забави ход и зави. Денил отново погледна нетърпеливо през прозореца към двореца, който се появи пред тях. Щом двамата с Ачати слязоха от колата, те се спряха, за да погледнат за миг възхитителната сграда, преди да тръгнат към централния вход.

Стражите от двете му страни стояха като замръзнали, вперили погледи в далечината. Денил си спомни, че те не бяха роби, а наемници от най-нисшите прослойки в сачаканските семейства. „Охрана от роби едва ли ще е особено ефективна. Стражи, които се хвърлят по лице на земята всеки път, когато някоя важна личност мине наблизо, едва ли ще реагират достатъчно бързо, за да защитят каквото и да било, от когото и да било“.

Двамата минаха през отворената двукрила врата и тръгнаха по широк коридор, който нямаше никакви странични разклонения. В края му се намираше голяма зала, пълна с колони. Подът и стените й бяха от полиран камък. Стъпките им отекваха в тишината. В дъното на залата се намираше голям каменен трон, върху който беше застанал възрастен мъж с най-пищно украсените дрехи, които Денил бе виждал, откакто стъпи в Сачака.

„Като че ли не му е особено удобно — отбеляза той. — Изглежда сякаш е готов, при първия удобен случай, да се махне от трона“.

Залата беше пълна с мъже, които стояха на групички от по двама или трима. Те наблюдаваха мълчаливо приближаващите се Ачати и Денил. Когато стигнаха на около двайсетина крачки от краля, Ачати спря и погледна към Денил.

Погледът беше сигнал. Ачати се поклони дълбоко. Денил падна на едно коляно.

Лорд Марон му беше обяснил, че според сачаканците техният крал заслужава жест, който всеки отделен човек, особено чужденец, смята за най-висша проява на уважение. Така че традиционните киралийски и елийнски поклони пред краля бяха най-подходящите, въпреки факта, че сачаканците не коленичеха пред краля си.

— Станете, посланик Денил! — разнесе се старчески глас. — Добре дошли на вас и на добрия ми приятел ашаки Ачати.

Денил бе доволен, че контактът му с пода не продължи дълго.

Камъкът бе студен. Той погледна към краля и с изненада установи, че мъжът е станал от трона и върви към тях.

— За мен е чест да се срещна с вас, крал Амакира! — отвърна той.

— А за мен е истинско удоволствие най-после да видя новия Посланик на Гилдията — очите на стареца бяха тъмни и неразгадаеми, но бръчките около тях се сгъстиха от искрената му усмивка. — Искате ли да разгледате двореца?

— Разбира се, Ваше величество — отвърна Денил.

— Тогава елате с мен, ще ви разведа.

Ашаки Ачати махна с ръка, давайки знак на Денил, че трябва да тръгне с краля, докато той ги следва на няколко крачки към един от страничните изходи от залата. Покрай нея минаваше широк коридор, който свиваше в друга посока. Докато кралят повтаряше онова, което Денил вече беше чул от Ачати за възрастта на сградата, той ги поведе през други, още по криволичещи коридори и стаи със странни форми. Скоро Денил съвсем се обърка. „Чудя се каква ли е ползата от тези извити стени. Като че ли коридорът от фоайето и приемната зала са единствените правоъгълни помещения в сградата?“

— Казаха ми, че се интересувате от история — каза кралят и погледна Денил, повдигайки едната си вежда.

— Да. Пиша история на магията, Ваше величество.

— Книга! И аз бих искал да напиша книга някой ден. Колко близо сте до завършването й?

Денил сви рамене.

— Не знам. В историята на Киралия има някои пропуски, които бих искал да попълня, преди да я издам.

— Какви пропуски?

— Според историята, която ни преподаваха в Университета на Гилдията, Имардин е бил изравнен със земята по време на Сачаканската война, но аз не намерих доказателства за това. Всъщност в колекцията на ашаки Итоки открих доказателства точно за обратното.

— Разбира се, че не е бил разрушен! — възкликна кралят и се усмихна. — Ние изгубихме последната битка!

Денил разпери ръце.

— Тогава сигурно е бил унищожен по време на битката.

— В нашите архиви не се споменава такова нещо. Макар че… малцина сачаканци са оцелели в последната битка, а още по-малко са успели да се върнат у дома, така че повечето информация е била събрана от киралийците, които са ни завладели. Възможно е да са поукрасили действителността — кралят сви рамене. — Откъде, мислите, са се появили тези идеи за разрушаването на града?

— От картите и сградите — отвърна Денил. — Няма сгради, които да са по-стари от четиристотин години, а малкото карти, които са ни останали от преди Сачаканската война, показват съвсем различен план на града.

— Значи трябва да търсите събития от преди четиристотин години — заключи кралят. — Водила ли се е по това време някаква битка в града? Или може би е имало някакво бедствие като наводнение или пожар?

Денил кимна.

— Имало е, но малцина магьосници смятат, че е било толкова ужасно, че да е изравнило града със земята. Много архиви от това време са били унищожени — той се поколеба, с надеждата кралят да не попита защо. Събитието, за което споменаваше, бе историята на Тагин, Лудия ученик, причината Гилдията да забрани черната магия. Денил нямаше никакво желание да напомня на сачаканския крал, че повечето магьосници от Гилдията не владеят черната магия.

— Щом това бедствие е съсипало града, тогава сигурно е унищожило и архивите му.

Денил кимна.

— Но самата Гилдия не е била унищожена. На много места открих да се споменава библиотеката й. По всичко личи, че е била отлично заредена.

— Може би всички книги са били преместени.

Денил се намръщи. „Възможно е Тагин да е пренесъл съдържанието на библиотеката на Гилдията в двореца. Той е бил само ученик, така че в обучението му е имало пропуски, които е искал да попълни. Предполагам, че книгите са били унищожени умишлено. Но ако това е станало по време на смъртта му, значи по-голямата част от работата вече е била свършена“.

— Изненадан съм, че киралийската история е толкова объркана. Но ние също имаме големи пропуски в нашата. Елате с мен! — кралят въведе Денил и Ачати в малка кръгла стая. Стените и подът й бяха изработени от полиран камък, както и таванът. Имаше само един вход. В средата й се издигаше висока до кръста колона.

— Някога тук се е намирало нещо важно — каза кралят и прокара пръсти по плоския връх на колоната. — Нямаме представа какво е било, но знаем две неща — било е нещо ужасно могъщо, политическо или магическо и Гилдията го е откраднала.