Мисията на посланика

„О, не! Намерих хранилищния камък, но го изгубих отново. Унищожих го. Когато сачаканците разберат, много ще се ядосат! Ще ни убият…“

Но усещането за страх бързо избледня. Вместо това той се почувства добре. Не, почувства се много добре. Сякаш чаршафите на леглото му се плъзгаха по тялото му и на някои места го галеха тплкова нежно, че…

Той рязко се събуди. Близо, много близо до него имаше някой. Всъщност лежеше отгоре му. Гладка кожа се отърка в неговата. Приятен аромат погъделичка обонянието му. Топъл дъх погали ухото му. Той не можеше да види нищо. В стаята цареше пълна тъмнина. Но звукът от дишането му се стори познат, сякаш идваше от гърлото на жена.

Тивара!

Чувстваше голотата й. И тя бавно се намести върху него. Той трябваше да се притесни — да я отблъсне, но вместо това интересът му се възбуди. Тя избра точно този момент, за да се възползва от събуждането му и той изохка от неочакваното удоволствие, което изпита от сливането на телата им. „Предател! — смъмри той тялото си. — Трябва да я спра“.

Но не го направи.

„А и тя очевидно го желае!“ — бе следващата му мисъл. Той се сети за времето, което прекараха в разговори и как бе започнал да харесва проблясъците на криещата се под наложената покорност умна и силна жена. „Ти я харесваш! — успокои се той. — Така че всичко е наред, нали?“. Но му ставаше все по-трудно да мисли. Мислите му се разпадаха под вълните от чисто физическо удоволствие.

Дишането и движенията й се ускориха. Той се отказа от размислите си и се остави на насладата. Внезапно тялото й се вцепени и тя спря да се движи1. Гърдите й се повдигнаха от неговите и гърбът й се изви като лък. Той се усмихна. „Е, това доказва, че наистина й е приятно“. Тивара издаде заглушен стон.

Заглушен?

Внезапно очите му бяха заслепени от ярка светлина. Той примигна, за да привикне с нея и тогава разбра две неща.

Нечия ръка затискаше устата на Тивара.

И това въобще не беше Тивара.

Над него и непознатата се наведе друга жена и той стреснато я разпозна. Това беше Тивара.

Лицето й бе изкривено в яростна гримаса. Тя се опитваше да задържи непознатата, която продължаваше да издава заглушени звуци и да се бори. По гърдите му покапа нещо топло и мокро. Той погледна надолу. Беше червено и се стичаше по тялото на непознатата.

Кръв!

Лоркин усети как тялото му се вцепенява, но ужасът му вля сили, той отблъсна непознатата и Тивара от себе си и се измъкна от леглото. От тласъка ръката на Тивара се изплъзна от устата на непознатата, а жената се претърколи и едва не падна от леглото. Погледите им се срещнаха.

— Ти! Но… той трябва да умре… Ти… — от устата на жената течеше кръв. Тя се закашля и притисна ръка към страната си. Лицето й се изкриви от омраза, макар очевидно да губеше сили. — Ти измени на собствените си хора! — изсъска тя.

— Казах ти, че няма да ти позволя да го убиеш. Трябваше да се вслушаш в предупреждението ми и да си идеш.

Жената отвори уста, за да отговори, но силен спазъм скова мускулите й. Тивара я хвана за ръката.

„Тя умира — осъзна Лоркин. — Не знам какво става тук, но не мога да я оставя просто ей така да си иде“. Той обгради Тивара с магията си, изблъска я встрани, скочи върху леглото и насочи лечителската си енергия към жената.

Но усети как се сблъсква с друга сила. Тя разруши бариерата му и го отхвърли от леглото върху твърдия под. Той остана да лежи там зашеметен.

„Тя притежава магия. Тивара притежава магия! Тя не е такава, каквато изглежда. И… ох!“.

— Съжалявам, лорд Лоркин.

Той отвори очи и видя надвесената над него робиня. Погледна към другата, но тя лежеше неподвижно с гръб към него. Лоркин отново се обърна към Тивара. „Колко ли е силна? — той я погледна със страх. — Дали е сачаканска черна магьосница? Но те не обучават жените си на магия. Добре де, може и да го направят, ако имат нужда от шпионин…“

— Тази жена смяташе да ви убие — каза му тя.

Той я погледна втренчено.

— Аз не останах с такова впечатление.

Тивара се усмихна, но в очите й не проблесна веселие.

— Щеше. Беше изпратена тук, за да го направи. Добре че пристигнах навреме, за да я спра.

„Тя е луда“ — помисли си той. Ала освен това беше и магьосница с неопределени сили. По-добре да опита да се разбере с нея, отколкото да вика за помощ. Но пък това щеше да стане по-лесно, ако не лежеше гол на пода.

Лоркин бавно се изправи. Тя не посегна да го спре. Той видя, че намушканата жена се взираше с мъртви очи в тавана. Или отвъд него. „И не вижда нищо — нито някога ще види“ Лоркин потрепери.

Той отиде до окачената на стената мантия, която робите бяха почистили и подготвили за следващия ден, и взе панталона. Гърдите му бяха омазани с кръв. Лоркин я избърса с парчето плат, което слугите оставяха всяка нощ, заедно с кана вода и купа, за да може да се измие на сутринта.

— От скептичното ви поведение разбирам, че не сте запознат със Смъртта на любовника — каза Тивара. — Това е форма на висша магия. Когато мъжът или жената достигнат върха на удоволствието, докато правят любов, естествената им защита срещу агресивната магия отслабва и те могат лесно да бъдат лишени от всичките си сили — и от живота си. Сачаканските мъже знаят за Смъртта на любовника и са много предпазливи, но не знаят как да я приложат. Очевидно са изгубили познанието, след като са престанали да обучават жените в магия.

— Ти си жена — посочи Лоркин, докато си обуваше панталоните. — Как си овладяла магията?

Тя се усмихна.

— Мъжете са престанали да обучават жените на магия. Но не и жените.

— Значи ти също знаеш как да приложиш тази Смърт на любовника? — на масата лежаха бележника и кръвният пръстен на майка му. Докато се пресягаше за горната част на мантията си, той скришом го взе с надеждата, че тя няма да забележи и го задържа в шепата си, докато се обличаше. След това взе бележника си, пъхна го във вътрешния джоб и същевременно пусна там и бижуто.

— Да. Макар това да не е любимият ми начин да убивам — тя погледна към непознатата. Лоркин също се обърна към тялото в леглото му. „Щом Тивара познава един от начините за прилагане на висшата магия, значи има вероятност да знае и други. И сигурно е много, много по-силна от мен“.

— Каква си всъщност ти? Очевидно не си точно робиня.

— Шпионин. Бях изпратена тук, за да ви защитя.

— От кого.

— Не мога да ви кажа.

— Но човекът, който те е изпратил, иска да ме запази жив?

— Да.

Той погледна към мъртвата жена.

— Ти… ти… ъъъ… я уби, за да ме спасиш?

— Да. Ако не я бях открила навреме при вас, сега вие щяхте да сте труп — тя въздъхна. — Съжалявам. Направих грешка. Мислех, че сте в безопасност. Та нали ми казахте, че нямате намерение да вкарвате никоя робиня в леглото си. Не трябваше да ви вярвам.

Той усети как лицето му пламва.

— Нямах такова намерение.

— Но не изглеждаше като да се опитвате да я спрете.

— Беше тъмно. Помислих я за… — той се сепна. Тивара не беше онази, за която я мислеше. Тя бе черна магьосница, шпионин и признаваше, че предпочита да убива по определени начини. Може би не трябваше да й разкрива, че я намира за привлекателна. „А и вече не съм сигурен, че ме привлича“.

Очите й бяха по тъмни от всякога. Тя ги присви.

— Помислихте я за какво?

Той се извърна настрани, после се насили да срещне погледа й.

— За някой друг. Още не се бях разсънил. Мислех, че сънувам.

— Сигурно имате интересни и приятни сънища — отбеляза тя. — Съберете си нещата.

— Нещата?

— Всичко, което искате да вземете със себе си.

— Отиваме ли някъде?

— Да — тя отново погледна към мъртвата жена. — Когато хората, които са я изпратили тук, разберат, че не е успяла да ви убие, те ще изпратят някой друг да довърши работата. И ще изпратят още някой, който да убие мен. За нас вече не е безопасно да оставаме тук, а и вие сте ми нужен жив.

— А Де… посланик Денил?

Тя се усмихна.