Мисията на посланика

— Той не е мишена.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото не е син на човека, който им се изпречи на пътя.

Лоркин замръзна от изненада. „Беше ли права майка? Тя бе сигурна, че някой ще ми има зъб заради онова, което са сторили двамата с баща ми“.

Тя отстъпи към вратата.

— Побързайте! Нямаме много време.

Той не помръдна от мястото си. „Трябва ли да й се доверя? Имам ли друг избор? Тя владее черната магия. Сигурно може да ме принуди да тръгна с нея. Ако ме искаше мъртъв, защо изобщо спаси живота ми? Освен ако всичко, което ми каза, е лъжа и тя е убила невинна робиня просто за да ме убеди в… нещо“.

Той си спомни изражението на непозната при вида на Тивара. „Но… той трябва да умре!“ — беше казала тя. Значи наистина искаше да го убие. „Ти предаваш собствените си хора…“ — бе казала жената на Тивара. Дали „собствените й хора“ означаваха сачаканският народ? Изведнъж притесненията на майка му придобиха съвсем реални измерения. „Поне Тивара като че ли иска да ме запази жив. Ако остана тук, кой знае какво ще се случи. Тя смята, че някой друг ще се опита да ме убие“.

Беше попаднал в беда. Но Лоркин си спомни какво бе решил по време на Изслушването. Попадне ли в беда, трябва да направи всичко възможно, за да се измъкне. След като обмисли възможностите, той се спря на онази, която според него бе най-добрата.

Младият мъж огледа стаята. Имаше ли нужда от още нещо? Не. Пръстенът на майка му беше в джоба му. Той се приближи до Тивара.

— Взех всичко, което ми е нужно.

Тя кимна, отвори вратата и надникна в коридора.

— На чий път всъщност се е изпречил баща ми? — попита той.

Тя завъртя очи.

— Нямаме време за обяснения.

— Знаех си, че ще кажеш така.

— По-късно ще ви обясня.

— Приемам това като обещание — рече той.

Жената се намръщи, притисна показалец към устните си, за да го накара да замълчи, после му махна с ръка и тихо се запромъква по тъмните коридори на Дома на Гилдията.

Някога Сери преминаваше по познатите отсечки от Пътя на Крадците, без да ползва осветление. Нямаше почти никаква опасност да се натъкне на нечий нож в тъмното, защото мрежата от проходи под града можеше да се ползва само с одобрението на Крадците, а примирието между тях възпрепятстваше извършването на неразрешени убийства на Пътя.

Но сега нямаше примирие и всеки можеше да минава оттук. Напоследък Пътят беше станал толкова опасен, че малцина се осмеляваха да го използват, което по ирония на съдбата направи пустите му части по-безопасни. А историите за свръхголеми гризачи и чудовища държаха всички, с изключение на най-смелите, далеч от него.

„И въпреки това не бих се осмелил да минавам оттук без светлина…“ — помислиси Сери, приближавайки поредния завой. Откакто навлязоха в проходите, сърцето му бе започнало да бие смущаващо бързо. Той нямаше да се успокои, докато не излезе на повърхността. Сери надникна зад ъгъла, повдигна фенера и с облекчение установи, че тунелът напред е празен. В този миг осъзна, че онова, което бе помислил за следващия завой, всъщност е купчина срутена зидария. Той въздъхна и се обърна към Гол.

— Поредното задръстване.

Гол повдигна вежди.

— Предишният път го нямаше.

— Приближаваме много до Слиг сити? — завърши Сери. — Да! По-добре да се движим по-тихо.

Слиговете бяха група улични хлапета, намерили убежище под земята, след като онази част от копторите, която бяха обитавали, бе срината със земята, за да направи място за новите улици и сгради. Те бяха останали в тунелите, като излизаха навън само за храна. Някак си бяха успели да оцелеят, да пораснат и да се размножават в тъмнината и сега защитаваха територията си с животинска ярост.

Крадецът, който действаше над Слигоград, веднъж се опитал да ги постави под контрол. Няколко дни по-късно трупът му, заедно с телата на хората му, изплува от канализацията. След това живущите на повърхността, започнаха да оставят храна край входовете към известните тунели с надеждата да умилостивят слиговете.

При всеки вход Сери повдигаше лампата и оглеждаше зидарията. Слиговете винаги рисуваха своя знак по стените в покрайнините на територията им. Той спря да проверява едва когато двамата с Гол се отдалечиха на достатъчно разстояние от владенията на подземните жители. За съжаление започнаха отново да срещат срутвания и признаци на разруха. Но скоро щяха да стигнат до някогашния вхъд към коридорите на Гилдията.

Той бе унищожен след нашествието на ичаните, но Сери уреди прокопаването на нов тунел. Като предохранителна мярка той включи фалшиви входове и хитроумни капани, които щяха да объркат любопитните изследователи. Той спря и се огледа, за да види дали наблизо няма някой и бързо се шмугна в правилния вход, следван от Гол.

— Успех! — каза приятелят му и отстъпи настрани в една нита, където обикновено чакаше, докато Сери отиваше да се срещне със Сония.

— И на теб — отвърна Сери. — Не разговаряй с непознати.

Големият мъж изхъмка и повдигна фенера си, за да огледа нишата. После обра с ръка няколко фаринови паяжини, седна на издатината и се прозя. Сери се обърна и тръгна по тунелите под земите на Гилдията.

Те също се рушаха. Всъщност единствено Върховният повелител Акарин ги беше поддържал. Но потайният магьосник не можеше да внася твърде много строителни материали, защото щеше да възбуди подозрението на останалите, затова използваше предимно тухли от други части на лабиринта. Основните проблеми с влагата и разместващата се почва така и не бяха решени.

„Сигурен съм, че Гилдията би предпочела да ги запълни. Бих ги поправил сам, но ако магьосниците открият, че един Крадец поправя подземните проходи, едва ли ще останат доволни. Съмнява ме, че ще приемат извинението, че просто искам от време на време да мога да се срещам със Сония“.

Сърцето на Сери продължаваше да бие ускорено, но този път не от страх, а от вълнение. Промъкването в сградите на Гилдията винаги му носеше тръпка на удоволствие. Избягването на опасните райони със срутвания усложняваше пътя му повече от необходимото, но щом се озова под Университета, нещата се подобриха. Проходът от Университета до жилищната сграда на магьосниците го притесняваше най-силно, тъй като бе единственият подземен път между двете сгради. Всъщност той бе изграден като част от канализацията и покрай изкопа минаваше ремонтна пътечка. Но Сери подозираше, че от години никой не го беше ремонтирал. От пукнатините в стените се просмукваше вода и капеше от сводестия таван.

„Един ден и тук ще има срутване и те ще открият смрадливия недостатък на занемарената поддръжка на канализацията“.

Щом се озова под жилищната сграда на магьосниците, проходът леко се разшири. Под правоъгълните дупки в тавана бяха изписани числа. Той намери онова, което му трябваше, остави фенера на едно сухо място и се изкатери през отвора.

Това беше най-трудната част от маршрута. Отворите се намираха в основата на някакъв неизползван улей, който бе свързан с покрива на сградата. През него непрекъснато нахлуваше свеж въздух. Сери имаше две любими теории: това или бе вентилационна система, която разреждаше отровния въздух в канализацията, или беше система за изхвърляне на смет, направена така, че от канала да не нахлува смрад.

В тръбата беше тясно, но за щастие сухо. Той се изкачваше бавно и почиваше често. „Един ден ще бъда твърде стар, за да правя това. Тогава ще трябва да минавам през портите на Гилдията, или Сония ще трябва да идва при мен.“

Най-накрая той стигна до стената на покоите й. Преди много време бе разместил тухлите, за да достигне до ламперията зад тях. Сега долепи око до шпионката, която беше издълбал в дървото.

Стаята тъмнееше и изглеждаше празна. Но това бе напълно естествено за този нощен час. Той внимателно и бавно хвана дръжките, които бе монтирал върху тази част от ламперията, повдигна леко и бутна.

Разнесе се скърцане. „Следващия път ще трябва да донеса малко восък, за да я смажа“ — помисли си той. После мина през отвора и върна плоскостта на мястото й. За него бе донякъде въпрос на гордост и удовлетворение, че Сония никога не го беше виждала да влиза оттук. Тя продължаваше да настоява, че не иска да разбира как успява да се появи и как излизаше винаги незабележимо от помещението. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре щеше да е и за двама им. Идването тук не бе опасно за него, но ако посещенията му бъдеха открити, последствията за нея нямаше да са приятни.