Мисията на посланика

— Стани, Тивара! — каза й той. Тя се изправи, без да вдига поглед от пода. Лицето й не изразяваше нищо и Лоркин не беше съвсем сигурен дали не си въобразява, че му изглежда леко напрегната.

— Донеси ми две чаши и вино — нареди й той.

Тя изпълни заповедта му с бързи, но грациозни движения. Лоркин седна на една от табуретките в средата на стаята и зачака. Тя постави чашите и бутилката на пода, после коленичи край тях.

— Отвори я! — нареди той. — Напълни чашите. Едната е за теб.

Ръцете й, които се протягаха към бутилката, се поколебаха.

След това продължиха да изпълняват онова, което й бе заповядано. Когато и двете чаши бяха напълнени, тя вдигна едната и му я подаде. Той я взе и с жест й посочи другата.

— Пий. Имам няколко въпроси за теб. Само въпроси — додаде той. — Надявам се, че няма нищо, което по някакъв начин да те посрами. Ако те попитам нещо, чийто отговор ще те вкара в беда, просто ми кажи.

Тя погледна чашата и я взе с очевидна неохота. Лоркин отпи от виното. Тя го последва и мускулчетата в краищата на устата й потръпнаха в лека гримаса.

— Не обичаш ли вино? — попита той.

Тя поклати глава.

— О! — той се огледа. — Тогава не го пий. Остави го настрани.

В начина, по който остави чашата колкото се може по-далеч, определено се усещаше неприязън. Лоркин отново отпи голяма глътка вино, обмисляйки следващия си въпрос.

— Има ли… има ли в начина, по който се държа с робите тук, нещо, което… не съм разбрал както трябва?

Тя бързо поклати глава. Твърде бързо. Той преосмисли въпроса си.

— Мога ли по някакъв начин да подобря общуването си с робите тук? Да опростя нещата? Да ги улесня?

Тя отново поклати глава, но този път не толкова бързо.

— Да не би да се правя на абсолютен глупак, когато се опитвам да общувам с тях?

Устните й потръпнаха в лека усмивка и тя отново поклати глава.

— Тук се поколеба — подчерта той, навеждайки се към нея. — Има нещо, нали? Не се правя на глупак, но правя нещо ненужно или глупаво, нали?

Тя се поколеба, след което сви рамене.

— Какво е то?

— Не е нужно да ни благодарите — каза тя.

След всички мълчаливи жестове, мелодичният й дрезгав глас бе истинско откровение. По гърба му полазиха тръпки. «Ако тя не беше робиня, мисля, че щях да съм извънредно очарован от нея. И ако не беше облечена с тази ужасна дреха, сигурно щеше и да е доста привлекателна».

Но Лоркин не я беше повикал, за да я ухажва.

— Аха — рече той. — Това е навик, който ние в Киралия смятаме за добри маниери. Но ако това ще улесни нещата, ще се опитам да не правя.

Тя кимна.

«Сега какво?»

— Освен ненужното благодарене на робите, има ли нещо друго в общуването ни с робите, което ни прави смешни в очите на свободните сачаканци?

Тя се намръщи и отвори уста, но после като че ли замръзна. Той видя как очите й блуждаят по пода край краката му, след което погледът й се плъзва встрани. «Тя се страхува как ще реагирам на отговора й».

— Истината няма да ме разгневи, Тивара — каза нежно той. — Вместо това ще ми е от огромна помощ.

Тя преглътна и наведе още повече главата си.

— Ако не вземете роб в леглото си, ще изгубите положението си в обществото.

В първия момент той се стресна, после се развесели. В съзнанието изникнаха десетки въпроси. Дали той и Денил се притесняваха, че ще изгубят статута си заради това? Трябваше ли да се притесняват? Каква ли вреда щеше да им нанесе бездействието им? Дали предишните посланици и помощниците им си бяха лягали с робите? Но най-важното бе — как свободните сачаканци щяха да разберат дали новият Посланик на Гилдията и неговият помощник спят с робите си?

«Очевидно тази информация не се пази в тайна. Все пак тукашните роби са собственост на сачаканския крал. Глупаво е да смятаме, че уменията ни в спалнята не се обсъждат».

Лоркин се усмихна при мисълта за всичките онези могъщи сачакански ашаки, които сплетничат като стари баби. Трябваше да разбере какви ще са последствията, докато Тивара бе склонна да говори.

— До каква степен ще го изгубим? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви кажа. Знам само, че няма да ви уважават толкова.

«Това означава ли, че никой от предишните обитатели на Дома на Гилдията не е научил за това, защото никой от тях не е отхвърлил тази възможност? — той погледна към Тивара. — Само да ме беше погледнала. Поне веднъж, без да се колебае или да раболепничи. Да я видя изправена, изпълнена с увереност и безстрашие, или да видя в онези тъмни очи истинско желание, без колебание бих я отвел в леглото. Но така… не бих могъл. Не бих го направил дори за да помогна на Денил да спечели уважение в очите на атаките».

А и Денил едва ли щеше да вкара някоя от тези робини в леглото си.

— Общественото положение не ме интересува — каза той на Тивара. — За един мъж трябва да се съди по почтеността му, а не по това колко жени вкарва в леглото си — робини или свободни, по тяхно желание или по друг начин.

Тивара го стрелна за миг с очи, в които се четеше напрегнатост, но после бързо наведе глава. Белите й зъби проблеснаха, когато прехапа долната си устна, след което се намръщи.

— Какво има? — попита той. «Тя се страхува. Как ще се отрази това на нея? Но разбира се! Тя ще бъде наказана, ако решат, че не ми е доставила удоволствие». — Какво ще ти причинят?

— Те ще… ще ви изпратят друга. И после друга… — «И всичките ще бъдат наказани», като че ли искаше да му каже тя.

Той преглътна една ругатня.

— Ако го направят, ще поискам теб. Стига да го желаеш, разбира се — додаде той. — Ще разговаряме. Ще си разкажем за себе си и за страните ни или за нещо друго. Не виждам как по друг начин ще опозная Сачака, ако стоя по цял ден затворен в Дома на Гилдията, а наистина искам да науча повече за твоя народ. И за теб. Как ти се струва това? Ще се получи ли?

Тя се поколеба, после кимна. Изпълнен с облекчение, той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Тогава ми разкажи за себе си. Къде си родена?

Докато тя му описваше дома за размножаване, където бе отгледана, той чувстваше как ужасът на разказа й се смекчава от нещо необяснимо. Тя разговаряше с него. Най-накрая един сачаканец общуваше с него по начин, различен от заповедите и отговорите. Никога не му беше хрумвало, че в Сачака може да се чувства самотен. Докато я слушаше, той осъзна, че тя внезапно започва да му изглежда все повече като човек — нещо, за което по-късно може би щеше да съжалява. Но сега само се отпусна и се заслуша в красивия, хипнотизиращ глас на тази робиня, като се наслаждаваше на всяка дума.

Покривът на заложната къща бе изненадващо здрав. Сери и Гол се бяха изкатерили върху него няколко часа по-рано, когато градът потъна в мрак. Двамата бяха отместили тухлите, които едно улично хлапе бе размърдало през деня и сега надничаха пред пролуките в стаята, където се намираха най-ценните книги на Макин, сред които и новата книга за лечителската магия. След като го посети, преструвайки се, че я разглежда за пръв път и се погрижи Макин да не я продаде преди Сери да се върне с парите за нея, той посети няколко от заведенията под негова закрила, като не спираше да се хвали с ценната книга, която ще закупи веднага, щом му бъде върнат някакъв дълг — най-вероятно на следващия ден.

«Нощта ще е дълга — помисли си Сери, като внимателно протегна единия си изтръпнал крак. — Но ако всичко върви по план, повече няма да ни се налага да лежим тук през нощта. Трябва просто да се надяваме, че Ловеца на Крадци е магьосник… и има нужда от ново познание… и е научил за днешните ми хвалби… и тази вечер няма някаква друга, по-важна работа».

Сери трябваше да признае, че разчита само на слухове и предположения. Лесно можеше да греши за много неща. Магьосникът, който бе преминал през заключените врати в убежището му, можеше да не е Ловеца на Крадци, а някой друг. Можеше и да не е клиент на Макин.