Мисията на посланика

«Но пък идеята не е чак толкова щура, че да не я изпробваме. Освен това е единствената ни следа».

Той се размърда и опъна другия си крак. В такива моменти особено силно усещаше, че остарява. Вече не можеше да се катери по стените на сградите само на ръце или да прескача толкова безстрашно от покрив на покрив. Мускулите му се сковаваха бързо на студения въздух и се възстановяваше по-дълго време след някакво голямо усилие.

«И наблизо няма някоя красива сачаканка, която да ме улови с магията си, ако покривът се срути».

В съзнанието му се върнаха старите приятни спомени. Савара. Загадъчна. Съблазнителна. Опасна. Умел боец. Тренировките с нея бяха вълнуващи и предизвикателни и той бе успял да научи доста полезни номера. Тя знаеше твърде много за сделката му с Върховния повелител Акарин — да убива освободените сачакански роби, които ичаните изпращаха в Имардин като шпиони и да разкрие слабостите на Гилдията. Но освен това бе осъзнал, че няма лесно да се отърве от нея. Че е по-добре да й намира занимания, да я кара да си мисли, че му помага, без да я допуска твърде близо до истината.

«Но тя се усети много бързо». А после настъпи онази нощ, когато двамата наблюдаваха как Сония и Акарин се бият и убиват жената ичани. Битката доведе до срутването на покрива под краката им, но Савара го спаси от падане с магията си. След това нещата станаха твърде лични…

След ичанското нашествие тя си тръгна, върна се при хората, за които работеше. Той повече не я видя, макар често да се чудеше къде ли е и дали е все още жива и здрава. Сигурно бе попадала в много други опасни ситуации и бе напълно възможно някоя от тях да е довела до смъртта й.

«Никога не съм бил влюбен в нея — напомни си той. — Нито пък тя в мен. Възхищавах й се заради тялото и ума й. Тя ме намираше за полезен и забавен съюзник, и за добро развлечение. Ако беше останала, нямаше…»

Вниманието му бе привлечено от звуци в стаята. Сери отново надникна през процепа между керемидите и видя двама души да се изкачват по стълбата към малката стая. Единият разпозна веднага: Макин, който носеше фенер. Другият беше жена с маслинена кожа.

— Това ли е? — попита тя. Гласът й имаше странен акцент и бе подрезгавял от възрастта, но тя се движеше с енергичността на млад човек. «Ловеца на Крадци е жена? — помисли си Сери. — Това е… интересно. Очевидно съм обречен да познавам или да бъда мишена на много могъщи и опасни жени».

— Да — отвърна Макин. — Това е. Те са вътре. Но…

— Отвари го! — нареди жената.

— Не мога! Те взеха ключа. Казаха, че не мога да я продам на никой друг, преди да се върнат с парите.

— Какво? Лъжеш ме!

— Не! Ненененене! — собственикът на заложната къща разпери ръце и отскочи от нея. Поведението му беше малко странно за някой с една глава по-висок от жената, която пристъпваше към него. «Сякаш знае, че тя е много по-опасна, отколкото изглежда».

Жената размаха ръце.

— Марш оттук! — нареди му тя. — Остави фенера, махай се от магазина и не се връщай до утре.

— Да! Благодаря ти! Съжалявам, че не мога…

— ВЪН!

Той хукна обратно по стълбите, сякаш подгонен от див звяр. Жената изчака, заслушана в стъпките на Макин. Звукът от затръшването на входната врата отекна в ушите на Сери. Тя се обърна, погледна към сейфа и изпъна рамене. Приближи го бавно, клекна пред него и застина. Сери не можеше да съзре лицето й, но видя как раменете й се повдигат и се смъкват, докато си поемаше дълбоко дъх.

Миг по-късно ключалката изщрака.

Гол тихо ахна. Сери се усмихна мрачно. «Ключалките не се отварят по собствена воля. Тя сигурно използва магия. Разполагам с доказателство, че в града има отстъпник». Все пак нищо не доказваше, че тя е Ловеца на Крадци, но ако беше?“ При тази мисъл го полазиха тръпки. Беше ли тази жена убиецът, премахнал толкова много Крадци?

Тя разглеждаше книгите в сейфа. Сери разпозна една от магическите. Жената я отвори, прелисти я, промърмори нещо и я хвърли настрани. Взе друга и също я разгледа. След като мина през всички томчета, тя бавно се изправи, сви юмруци и промърмори някаква непозната дума.

„Какво каза тя? — Сери се намръщи. — Я чакай малко. Това е чужд език. Тя не е оттук! — но жената не беше говорила достатъчно, за да може да разпознае езика й или дори акцента. — Защо не каже още нещичко? Цяло изречение, а не само една ругатня“.

Но жената мълчеше. Тя обърна гръб на сейфа и съдържанието му, което беше пръснато из стаята. После тръгна към стълбището и се изгуби в мрака. Външната врата се затръшна отново и стъпките й постепенно заглъхнаха в уличката.

Сери стоеше умълчан и неподвижен, докато не се убеди, че ако някой бе чул виковете й, вече бе изгубил интерес и повече не наблюдаваше магазина. Той се замисли за плана си. „Намерихме нужната информация. Единствената изненада е, че магьосникът се оказа жена, и то чужденка. Това не я прави по-малко опасна, независимо дали тя е Ловеца на Крадци или не. А и щом чуждестранни магьосници са се заселили в Имардин, Сония със сигурност ще иска да го знае“.

Както и Скелин. Дали да му го съобщи?

„Нямам доказателство, че тя е Ловеца на Крадци. Мога да докажа единствено, че е отстъпничка. Предпочитам Скелин да не знае, че все още поддържам връзка със Сония. Ако Гилдията залови тази жена, те ще прочетат съзнанието й и ще разберат дали тя е убийцата. Ако не е, значи няма какво да му казвам“.

А ако беше… е, щом Гилдията открие и залови отстъпничката, тогава нямаше да остане Ловец на Крадци, който да го притеснява.

Глава 14

Неочаквани съюзници

— С кого ще се срещна тази вечер? — попита Денил ашаки Ачани, докато каретата се отдалечаваше от Дома на Гилдията.

Сачаканският магьосник се усмихна.

— Тактиката ви да не досаждате с искания, за да бъдете приет от краля проработи. Той ви кани в двореца.

Денил примигна изненадано, след което се опита да си спомни всичко, което му беше разказал лорд Марон за сачаканския крал и дворцовия протокол. Според бившия посланик кралят често отказваше аудиенции, затова нямаше смисъл Денил да се опитва да бъде приет от него, освен ако нямаше някакъв важен въпрос за обсъждане.

— Не знаех, че се налага да досаждам. Трябвали да му се извиня за това?

Ачати се засмя.

— Само ако го смятате за необходимо. Тъй като аз съм посредникът между Дома на Гилдията и краля, от мен се иска да ви съветвам как и кога да молите зааудиенция. Трябваше да ви кажа, че се налага да изчакате, докато той ви покани. И тъй като досега не сте направили нито една грешка, нямаше нужда да повдигам въпроса.

— Значи не съм направил грешка, че не съм молил за аудиенция?

— Да. Макар че накрая липсата на интерес щеше да го обиди.

Денил кимна.

— Когато бях Втори посланик на Гилдията в Елийн, бях поканен само веднъж, за да се представя на краля. Срещата бе уредена от Първия посланик. След това аудиенции се даваха само ако трябва да бъдат обсъдени важни въпроси, за които се грижеше Първият посланик.

— Интересно. Значи в Елийн имате двама посланици?

— Да. Работата е твърде много за сам човек. Задълженията ни обхващаха в еднаква степен както въпросите, свързани с Гилдията и магията, така и всички останали проблеми.

— Работата ви тук е дори още по-малко свързана с магията и магьосниците — посочи Ачати. — Нито набирате нови ученици, нито поддържате връзка с вече завършили магьосници. Проблемите са предимно търговски.

Денил кимна.

— Наистина е съвсем различно, но досега ми беше много приятно. Очаквам, че след като се срещна с всички важни личности, повече няма да ме канят на вечерни приеми.

Ачати повдигна вежди.

— О, престана ли да ви съпровождам навсякъде, ще се превърнете в още по-търсена компания. Търсенето на развлечения за друг сачаканец е доста изморително и политически рисково упражнение. Вие сте едновременно екзотичен и не се обиждате лесно, което ви прави приятен гост — той махна към прозореца на каретата. — Погледнете навън, докато завиваме зад ъгъла.