Даровете всечовешки

Жената подкани Габорн да продължат и той изведнъж се почувства притеснен. В далечния юг знатните дами на Индопал понякога носеха пръстени или брошки с отровни игли в тях. Случваше се да подмамят богати пътници в някой хан и след това да ги убият и окрадат. Възможно ли беше тази красавица да крои някое коварство?

Но се съмняваше. Бързо погледна към телохранителя си и забеляза, че Боренсон определено е по-скоро развеселен, отколкото загрижен. Сякаш го питаше: „И къде мислиш, че отиваш?“

Боренсон също беше изучавал езика на тялото — особено това на жените. Не можеше да рискува с безопасността на господаря си.

Жената стисна ръката на Габорн по-здраво. Какво трябваше да означава това — че усилва претенциите си?

— Простете, ако ви се струвам прекалено фамилиарна — рече тя. — Случвало ли ви се е някога да видите някого от разстояние и да усетите трепет в сърцето?

Допирът ѝ го трогна и на Габорн му се прииска да повярва, че да, тя наистина го е видяла отдалече и се е влюбила.

— Не, точно така — не. — Но усети, че е лъжа. Веднъж му се беше случвало да се влюби от пръв поглед.

Слънцето над тях сияеше. Небето беше чисто. Вятърът, лъхащ откъм реката, бе топъл и ароматен, носеше мириса на полята от отсрещния бряг. В такъв чудесен ден как иначе може да се чувства човек, освен изпълнен с бодрост, жив?

Каменната настилка на улицата беше огладена от времето. Пет-шест босоноги цветопродавачки подканяха купувачите със звънки гласчета. Подминаха като ветрец, носещ лъх на жита. Всички бяха с износени рокли и бели престилки. Държаха с една ръка престилките си в средата, образувайки нещо като торби, пълни с ароматни цветя — яркочервени макове и бели маргаритки, рози с дълги стръкове, пурпурночервени и оранжеви, божури и купища благоуханна лавандула.

Габорн ги изгледа как отминават, прелестни като чучулиги в полет, и разбра, че никога няма да забрави усмивките им. Шест момичета с дълги руси коси и светлокафяви очи.

Баща му бе останал на стан със свитата си на не повече от няколко часа езда извън града. Той рядко бе разрешавал на Габорн да се скита без силна охрана, но този път дори бе настоял да пообиколи сам с думите: „Трябва да опознаеш Хиърдън. Една страна е нещо повече от нейните замъци и войници. В Банисфер ще обикнеш тази страна и народът ѝ, както ги обикнах аз.“

Младата жена стисна ръката му още по-силно.

Докато гледаше цветарките, на челото ѝ се изписа болка. Габорн изведнъж осъзна колко отчаяно го желае тази жена. Едва не се засмя — разбираше колко лесно би могла да го обае с магия за обич.

Той също стисна ръката ѝ — топло, като приятел. Беше убеден, че не би могъл да има нищо общо с нея, но ѝ желаеше доброто.

— Казвам се Мирима… — почна тя и спря, за да може и той да ѝ каже името си.

— Красиво име, като за красиво момиче.

— А вие сте?

— Възбуден от интрига — каза той. — Вас интригите възбуждат ли ви?

— Не винаги. — Тя се усмихна настоятелно; очакваше името му.

На двайсет крачки зад тях Боренсон чукна с ножницата на сабята си една подминаваща козя каручка — знак, че оставя поста си при входа на хана и тръгва след тях. Редом с него щеше да е и Дните на Габорн.

Мирима се обърна назад.

— Чудесен телохранител.

— Чудесен човек — съгласи се Габорн.

— По работа ли пътувате? Харесва ли ви Банисфер?

— Да, и да.

Внезапно тя си дръпна ръката.

— Не се обвързвате лесно.

Извърна се с лице към него с леко колеблива усмивка. Навярно бе усетила, след като играта на спечелване бе свършила, че той няма да се ожени за нея.

— Не. Никога. Може би е слабост в характера ми — каза Габорн.

— А защо не? — попита все още закачливо Мирима. Спря край един фонтан, в който се издигаше статуя на Едмон Тилерман, вдигнал голямо буре, от чиито три чепа течеше вода върху лицата на три мечки.

— Защото е заложен животът на хора — отвърна Габорн. Седна на края на фонтана и се загледа в басейнчето. Стреснати от движението му, огромните жабоци се гмурнаха в зеленясалата вода. — Когато се посветя на някого, поемам отговорност за хората. Предлагам живота си, или поне част от него. Когато приема нечий ангажимент, очаквам ни повече, ни по-малко пълна всеотдайност — техния живот — в замяна. Тази взаимна обвързаност е… тя трябва да ме определи.

Мирима се намръщи, притеснена от сериозния му тон.

— Не сте търговец. Вие… говорите като лорд!

Забеляза, че тя го преценява. Щеше да разбере, че не е от родословието на Силвареста, нито е лорд от Хиърдън. Значи трябваше да е някоя чуждестранна особа, просто тръгнал на пътешествие — в Хиърдън, тази отдалечена страна, една от най-далечните във всички кралства на Роуфхейвън.

— Трябваше да се сетя… толкова чаровен сте — каза тя. — Значи сте от Владетелите на руни, дошли сте да проучите страната ни. Кажете ми, дали я харесвате достатъчно, че да потърсите годеж с принцеса Йоме Силвареста?

Габорн се възхити от начина, по който тя стигна до правилното заключение.

— Изненадва ме зеленината на вашата страна и силата на хората ви — рече Габорн. — По-богата е, отколкото си представях.

— Принцеса Силвареста ще ви приеме ли? — Все още търсеше отговори. Чудеше се от кое ли бедно замъче произлиза. Седна до него на ръба на фонтана.

Габорн сви рамене, прикривайки притеснението си.

— Зная я само по описания — призна той. — Вие сигурно я познавате по-добре от мен. Според вас как ли ще погледне тя на мен?

— Достатъчно чаровен сте — каза Мирима и без притворство огледа широките му рамене и дългата тъмнокафява коса, падаща изпод широката му шапка с перото. До този момент трябваше да е разбрала, че косата му не е достатъчно тъмна, за да е от Мъятин или от който и да е друг народ на Индопал.

После тя ахна и го изгледа с широко отворени очи.

Скочи бързо на крака и отстъпи, без да знае дали трябва да остане права, да се сведе в дълбок реверанс или да се просне в нозете му.

— Простете ми, принц Ордън… аз… ъъ… не забелязах приликата с баща ви!

Дръпна се три крачки назад. Като че ли ѝ се искаше да се обърне и да побегне слепешком, защото бе разбрала, че той не е синът на някой беден барон, нарекъл купчината си камънаци „крепост“, а че иде от самата Мистария.

— Познавате баща ми? — попита Габорн, надигна се и пристъпи към нея. Хвана ръката ѝ, за да я увери, че не е оскърбен.

— Аз… веднъж той мина през селото, беше тръгнал на лов — промълви Мирима. — Бях още малко момиче. Не мога да забравя лицето му.

— Той винаги е харесвал Хиърдън — каза Габорн.

— Да… идва много често — отвърна Мирима, явно объркана. — Аз… простете ми, ако съм ви притеснила, милорд. Не исках да бъда дръзка…

Обърна се и понечи да побегне.

— Спри — каза Габорн, прилагайки съвсем мъничко от силата на своя Глас, за да я задържи.

Тя спря, сякаш я бяха ударили с юмрук, и се обърна към него. Неколцина минувачи наоколо направиха същото.

Бяха неподготвени за командата и се подчиниха, сякаш бе дошла от собствените им умове. Като разбраха, че не са предмет на вниманието му, някои го погледнаха с любопитство, а други побързаха да се отдалечат, притеснени от появата на един Владетел на руни сред тях.

Боренсон изведнъж изникна зад гърба на Габорн, Дни беше до него.

— Благодаря, че спря, Мирима — каза Габорн.

— Вие… може един ден да бъдете моят крал — отвърна тя, сякаш осъзнала реакцията си чак сега.

— Мислиш ли? — каза Габорн. — Мислиш ли, че Йоме ще ме вземе? — Въпросът му я смая. Габорн продължи: — Моля те, кажи ми. Ти си схватлива жена, и красива. Ще си добре дошла в дворцовата свита. Ценя мнението ти.

Затаи дъх в очакване на честната ѝ преценка. Тя едва ли разбираше колко важен за него ще е отговорът ѝ. Трябваше му този брачен съюз. Нужни му бяха силните хора на Хиърдън, несъкрушимите крепости, просторните земи, готови за оран. Вярно, и неговата Мистария беше богата страна — тучна, с просторни и пълни с хора пазарища — но след толкова години борби Вълчия господар Радж Атън бе завладял кралствата на Индопал и Габорн знаеше, че той няма да спре дотук. Напролет щеше или да нахлуе във варварските владения на Инкара, или щеше да се обърне на север към кралствата на Роуфхейвън.