Даровете всечовешки

Тя се вгледа продължително в очите на Боренсон, за да прецени предложението. Габорн ясно виждаше, че след като то вече е направено, Мирима осъзнава колко важно ще е решението ѝ.

Тя кимна почти незабележимо, с което скрепи договора.

Боренсон изобщо не прояви онази колебливост, на която се натъкна Мирима у Габорн. Взе нежната ѝ ръка в огромните си шепи и каза:

— Трябва да разберете, прекрасна лейди, че колкото и да укрепва любовта ми към вас, винаги ще остана верен на първо място на своя господар.

— Както трябва да бъде — промълви Мирима и кимна леко.

Сърцето на Габорн подскочи. Беше спечелил любовта ѝ толкова сигурно, колкото щеше да я спечели Боренсон.

В този момент изпита нещо странно: сякаш бе притиснат от неведома и огромна сила. Като че ли я усети като надигащ се вихър — невидим, мощен и плашещ.

Пулсът му се учести. Огледа се, сигурен, че източникът на това чувство трябва да има причина — трепване на земната твърд в предвестие за земетръс, приближаваща се гръмовна буря. Но не видя нищо извън обичайното. Хората около него не изглеждаха обезпокоени.

И все пак го усещаше… земята, канеща се да се раздвижи под нозете му… камъните, готови да се размърдат или да завикат.

Далечно и странно усещане.

Поривът на сила заглъхна толкова внезапно, колкото се беше появил. Като лъхнал внезапно вятър над ливадите, обезпокоил всичко с внезапното си пробуждане.

Габорн изтри потта от челото си и помисли угрижено. „Дойдох от хиляда мили, следвайки далечен и нечут зов. И сега да изпитам това?“

Приличаше на лудост.

— Вие… усетихте ли нещо? — попита той.

За рицари и пешки

Когато Шемоаз получи вестта, че годеникът ѝ е бил нападнат, докато е изпълнявал службата си на страж, все едно че утринното слънце почерня, изгубило силата си да я топли. Или все едно че се бе превърнала в бяла глина — плътта ѝ загуби всичкия си цвят, неспособна да задържи духа ѝ.

Принцеса Йоме Силвареста гледаше Шемоаз, своята Дева на честта, най-добрата си приятелка, и си даваше отчаяно сметка, че не знае как да постъпи. Ако лейди Джолен беше тук, щеше да знае какво да се направи. Но матроната беше извикана извън града за няколко седмици, за да се погрижи за тежко болната си баба.

Йоме, нейната Дни и Шемоаз бяха станали призори, седяха край извития Камък на разказвача в градината на кралицата с подрязаните в странни фигури храсти и четяха последните романтични поеми на Адале — и тогава нахлу ефрейтор Клуис и наруши блажения им покой.

Свада с пиян търговец. Преди час или малко повече. Котешка пряка. Сержант Дрейс. Бил се храбро. Разпран от слабините до сърцето. Когато паднал, последната дума, която извикал, била „Шемоаз“.

Шемоаз понесе вестта стоически, стига за една статуя да може да се каже, че е стоик. Седеше вкочанена на каменната пейка — със замъглени кестеняви очи и разрошена от вятъра коса с цвят на пшеница. Беше плела венец от маргаритки, докато Йоме четеше. Сега венецът бе в скута ѝ върху полата от шифон с цвета на корал. Шестнайсетгодишна и с разбито сърце. След десет дни трябваше да се венчае.

И все пак не посмя да покаже чувствата си. Една истинска дама трябва да може леко да понесе подобна вест. Изчака разрешението на Йоме да отиде при годеника си.

— Благодаря, Клуис — каза Йоме на застаналия мирно ефрейтор. — Къде е Дрейс?

— Положихме го на открито, пред кралската кула. Не исках да го местим по-далече. Другите са положени по брега на реката.

— Другите? — попита Йоме. Седеше до Шемоаз. Сега хвана ръката на момичето. Беше студена, страшно студена.

Клуис беше стар войник за толкова нисък ранг. Подрязаната му брада беше корава като овесено стърнище. Стърчеше под скъсания ремък на железния му шлем на пиконосец.

— Да, принцесо — отвърна той, чак сега сетил се да се обърне с подобаващата титла към Йоме. — В боя загинаха и двама от градската стража. Пол щитоносеца и сър Бомон.

Йоме се обърна към Шемоаз.

— Иди при него.

Момичето не дочака втора покана. Скочи и затича по пътечката между подрязаните храсти към малката дървена врата към двора, отвори я и се скри зад ъгъла на каменната стена.

Йоме не биваше да се задържа дълго единствено в присъствието на войника, без никой друг освен нейната Дни, която стоеше мълчаливо на няколко крачки встрани. Но трябваше да му зададе няколко въпроса.

Стана.

— Няма да отидете да видите сержанта, нали, принцесо? — попита Клуис. Сигурно бе доловил гнева в очите ѝ. — Искам да кажа… гледката е грозна.

— Виждала съм ранени и убити — заяви тя.

Загледа се над градината към града. Градината — с подрязани живи плетове и няколко оформени храста, се намираше зад кралската стена, втората от трите крепостни стени на града. Оттук можеше да види четирима от обикалящите зад парапета часови на кралската гвардия. На изток се простираше градският пазар, плътно прилепен до външната стена на замъка. Улиците долу на пазарището представляваха пъстра гмеж: покриви от каменни плочи, някои покрити с оловни листове. Тук-там от готварските огнища се вдигаше дим. В чертите на градските стени се намираха именията на няколко по-дребни лорда.

Йоме огледа района, където трябваше да се намира Котешката пряка — тясна пазарна уличка малко след Складова улица. Кирпичените къщи на търговците там бяха измазани в яркочервено, светложълто и горско зелено, сякаш тези ярки цветове можеха да заличат окаяния вид на постройките, вдигнати преди цели петстотин години.

Днес градът не изглеждаше по-различен от вчера; можеше да види само покриви и никаква следа от убийци.

Ала отвъд стените на замъка, отвъд фермите и сеновалите, сред червеникавите хълмове на Дънуд, на югозапад по пътищата на мили разстояние се вдигаше прах на малки облачета. Хора прииждаха за панаира от далечни кралства. Пред портите на замъка вече се бяха издигнали дузини разноцветни копринени павилиони. През следващите няколко дни населението на града щеше да нарасне от десет хиляди на четири, дори пет пъти повече.

Йоме се обърна и погледна ефрейтора. Клуис, изглежда, беше хладнокръвен мъж, след като го бяха изпратили да донесе толкова лоша вест. След битката явно навсякъде беше оплискано с кръв. Това поне Йоме можеше да разбере. Ботушите на войника бяха на засъхнали червени петна, зацапали бяха и сребърния глиган, извезан върху черната му ливрея. Клуис, изглежда, бе носил сержант Дрейс до площада.

— Значи този чужденец е убил двама души и е ранил трети — каза Йоме. — Тежка загуба за една нищо и никаква улична свада. Сам ли ликвидирахте търговеца на подправки? — Ако го беше направил, ефрейторът щеше да получи награда. Може би игла със скъпоценен камък.

— Не, милейди. Понатупахме го добре, но още е жив. От Мъятин е. Някой си Хариз ал Джвабала. Не посмяхме да го убием. Искахме да го разпитаме. — Ефрейторът се почеса по носа, явно недоволен, че е трябвало да остави търговеца жив.

Йоме бавно тръгна към вратата на двора — не искаше да остави Шемоаз сама. Кимна на ефрейтора да я последва. Нейната Дни не остана назад.

— Разбирам… — Йоме мислеше. Богат търговец значи. От подозирана във враждебност страна. Дошъл в града за панаира следващата седмица. — А какво е търсил един търговец на подправки от Мъятин в Котешка пряка преди съмване?

Ефрейтор Клуис прехапа устни, сякаш не искаше да отговори, но отвърна хладно:

— Шпионирал е, мен ако питате. — Гласът му беше задавен от гняв. Той откъсна очи от каменния водосток високо на стената на цитаделата, където се беше загледал, и хвърли бърз поглед към Йоме, за да прецени реакцията ѝ.

— Питам сериозно — каза Йоме. Клуис дръпна с разтреперана ръка резето на вратата и пропусна Йоме и нейната Дни напред. После заговори:

— Проверихме хановете. Вечерта търговецът не е пил в нито един от тях, иначе щяха да са го изпроводили от търговския квартал в десет вечерта. Така че не е могъл да се напие отсам градските стени, а се съмнявам, че изобщо е бил пиян. Имаше ром в дъха му, но съвсем малко. Освен това не е имало никаква причина да се промъква из улиците нощем, освен ако не е шпионирал стените на замъка, да се е опитвал да преброи стражата! Тъй че щом са го спипали, какво ще направи? Преструва се на пиян, изчаква стражите да приближат… и давай с ножа! — Клуис затръшна вратата.