Даровете всечовешки

Ножът проблесна опасно близо до ухото на Дрейс, сержантът го отби… но ръката на убиеца се изви като змия и ножът изсвистя към гърлото му. За миг Дрейс успя да задържи китката на нападателя.

— Убийство! Проклятие, убийство! — изрева Дрейс.

„Шпионин! Хванал съм шпионин!“ Нищо не можа да му хрумне, освен че се е натъкнал на непознатия, докато драска картата на замъка.

Изрита убиеца с коляно между краката и чак го надигна във въздуха. Издърпа ръката с ножа и се опита да я извие.

Убиецът пусна ножа и с бързината на див заек се блъсна в гърдите му.

Ребрата на Дрейс изпращяха. Явно дребният мъж пред него също беше жигосан с руните на силата. Дрейс допусна, че убиецът има мускул на петима души, ако не и на повече. Макар и двамата да бяха невероятно силни, дарът на мускул усилваше само мускулите и жилите. Не влагаше повече твърдина в костите. И двубоят скоро щеше да се сведе, според Дрейс, до „сблъсък на кости“.

Помъчи се да задържи китките на нападателя си. Борбата им продължи дълго.

Дрейс чу гърлени викове:

— Насам! Насам! Ето там!

Идваха отляво. Оттатък беше Бедняшката улица — където скупчените къщурки не надвисваха толкова една към друга и където сър Джилиам бе вдигнал новото си четириетажно имение. Гласовете трябваше да са на хора от Градската стража — същите, които Дрейс се бе постарал да избегне и които сър Джилиам беше подкупил да отдъхват под фенера до входа на имението му.

— Котешката пряка! — отчаяно извика Дрейс. Трябваше да задържи убиеца още съвсем малко: да не му позволи да го намушка или да избяга.

Нападателят се дръпна отчаяно и отново го блъсна в гърдите. Изпращяха още ребра. Дрейс почти не изпита болка. Когато се бориш за живота си, подробностите са пренебрежими.

В отчаянието си убиецът успя да изтръгне ножа. Толкова силен страх обзе Дрейс, че той го изрита в десния глезен. Оръжието отхвърча встрани от целта си и го перна през ребрата.

Дрейс успя да сграбчи убиеца за лакътя и го извъртя. Той залитна, без да може да се задържи на счупения си крак. Дрейс за всеки случай отново го изрита в крака и го оттласна назад.

Огледа се в паника в тъмното, дано да види някой откъртил се камък по паважа. Трябваше му нещо твърдо и тежко. Зад него беше ханът „Бъркалото“. До цветните храсти и дървената статуя на Земния крал имаше чутура. Буталото щеше да свърши работа.

Той блъсна нападателя с все сила — мислеше, че по-дребният от него мъж ще отхвърчи. Но той се обърна и едната му ръка го сграбчи за яката. И Дрейс чу как ножът изсвистя.

Вдигна ръка да го спре.

Ножът изви надолу и се заби дълбоко, хлъзна се в корема му между счупените ребра. Във вътрешностите му избухна ужасна болка, прониза го и в ръцете и раменете, болка толкова необятна, че Дрейс си помисли, че целият свят ще я усети с него.

Стоя така, с очи надолу, сякаш цяла вечност. Пот капеше в широко отворените му очи. Проклетият убиец го беше разпрал като риба. И все още не го пускаше — беше забил ръката си с ножа до китката в гърдите му, набиваше острието към сърцето му, а лявата му ръка ровеше в джоба на дрехата на Дрейс и търсеше нещо.

Накрая стисна книгата в джоба му и се усмихна.

„Това ли искаш? — учуди се Дрейс. — Една книга?“

Вечерта, докато Градската стража изкарваше под конвой чужденците от търговския квартал, някакъв мъж от Тулистан се беше приближил до Дрейс — търговец, чиято шатра стърчеше в края на леса. Беше казал само: „Дар. За крал. Даваш? Даваш на крал?“

След безбройните церемониални поклони Дрейс се бе съгласил и бегло беше погледнал книгата. „Хрониките на Оват, емир на Тулистан“. Тънко томче, подвързано с агнешка кожа. Беше го прибрал в джоба си и реши да го предаде на заранта.

Вече го болеше толкова ужасно, че не можеше нито да извика, нито да помръдне. Светът се завъртя като въртележка! Той се опита да се отскубне от убиеца си, да се обърне и да побегне. Краката му бяха отслабнали като на коте и той залитна. Убиецът го сграбчи за косата, извърна брадичката му и вдигна ножа към гърлото му.

„Проклет да си — помисли Дрейс. — Не ме ли уби вече достатъчно?“ В последно отчаяно усилие измъкна книгата от джоба си и я запокити към Складова улица.

Там, над живия плет до струпаните бурета, стърчеше един розов храст. Дрейс много добре познаваше мястото и макар и смътно, виждаше жълтите рози по тъмните клони. Книгата полетя към тях.

Убиецът изтърси някаква ругатня на неговата си реч, блъсна Дрейс настрана и закуца към книгата.

Дрейс рухна на колене. Не можеше да чуе нищо, освен глухото бучене в ушите си. Зърна в другия край на улицата смътно движение: убиецът ровеше в храстите. После отляво се втурнаха три по-големи сенки. Проблеснаха извадени мечове, звездна светлина облиза върховете на няколко шлема. Градската стража.

Дрейс се срина по очи върху паважа.

Гъше ято изграчи в предутринната сивота, полетяло на юг под сребристата светлина на звездите, и този грак адски му напомни за лая на глутница подивели псета.

Онези, които обичат земята

Същата сутрин, няколко часа след нападението над Дрейс и на около сто мили на юг от замък Силвареста, на принц Габорн Вал Ордън също му се случиха неприятности, макар и не толкова болезнени. Но никой от уроците му в Къщата на Разбирането не бе подготвил осемнадесетгодишния принц за срещата му със загадъчната млада жена на големия пазар на Банисфер.

Беше се залисал пред една сергия в южния край на пазара — разглеждаше охладителите за вино от лъскаво сребро. Продавачът имаше и чудесни железни халби за бира, но същинската му стока бяха трите охладителя за вино — големи купи за лед, с допълващи ги по-малки чаши, които се поставяха вътре. Купите бяха с толкова високо качество, че приличаха на древна изработка на „мътните“ — същества от долния свят, живели някога на земята. Но мътни не бяха стъпвали по нея от хиляда години, а тези купи не можеше да са чак толкова стари. Всяка купа имаше ноктести крака на хала и релефни сцени с хрътки, тичащи през горски листак; чашките бяха украсени с образи на млад владетел на кон, насочил копие към хала магесница. Поставеха ли се чашите в сребърните купи, образите се сливаха в един — младият владетел напада халата магесница, а хрътките са ги заобиколили.

Орнаментите по охладителя бяха изваяни с някаква неразгадаема за Габорн техника. Майсторството на ювелира, вложено в среброто, беше смайващо.

Толкова възхитителни бяха тези изделия, изложени на сергията на пазара на Банисфер, че Габорн дори не забеляза приближаването на младата жена, докато не го лъхна мирис на розов цвят. („Жената, стояща до мен, е облечена в рокля, държана в ракла, пълна с розови цветчета“ — разбра той някак несъзнателно.) Но дори тогава беше дотолкова погълнат от красотата на изделията, че реши, че е просто някоя непозната, възхитена от същите купи и чаши. Дори не се обърна към нея, докато тя не хвана ръката му и не привлече вниманието му.

Хвана лявата му ръка с дясната си. Но не я стисна.

Той настръхна. Но не се отдръпна.

Може би го бъркаше с някого. Извърна леко глава и я погледна. Беше висока и красива, деветнайсетгодишна може би, тъмнокестенявата ѝ коса бе увенчана със седефени гребени. Очите ѝ бяха черни и дори бялото в тях бе толкова тъмно, че изглеждаше почти синьо. Носеше скромна рокля от облачносива коприна с широки, дълги ръкави — елегантния стил, налагащ се напоследък сред богатите дами на Лайсъл. Беше стегната с колан високо над кръста, точно под бюста. Раменете ѝ бяха загърнати с тъмнопурпурен копринен шал, толкова дълъг, че ресните му стигаха до земята.

Не беше просто красива.

Беше смайваща.

Усмихна му се тайнствено, а Габорн ѝ отвърна с полуотворени устни — обнадеждено и в същото време — с тревога. Почувства се като на някой от безбройните изпити, наложени му от неговите учители край камината в Къщата на Разбирането… но не беше изпит.

Не я познаваше. Никого не познаваше в целия огромен Банисфер — което изглеждаше странно — все още да не е завързал нито едно запознанство в толкова голям град, с извисяващите се песнокъщи от сив камък, с техните екзотични арки, с белите гълъби, прелитащи в синьото, грейнало от слънце небе над зелените кестени. Но беше истина. Толкова далече от дома си беше.