Защитения

– Аз съм добре – прошепна той и я притисна към себе си. – Добре съм.

Двамата бързо започнаха да разтоварват количката и да пълнят кофите, за да са готови, когато останалите пристигнат. Скоро повече от стотина селяни вече стояха в изпъната редица от потока до пожара, подаваха си пълните кофи и връщаха празните. Гаред трябваше да се върне с количката при огъня, защото силните му ръце бяха нужни, за да хвърлят водата.

Не след дълго количката се върна, този път дърпана от пастир Майкъл и натоварена с ранени. Гледката предизвика смесени чувства. Лийша беше потресена да види своите съселяни – приятели до един – така обгорели и ранени, но нападения, след които оставаха оцелели, бяха рядкост и всеки един от тях беше дар, за който тя благодари на Създателя.

Светият човек и неговият помощник, послушник Джона, положиха ранените при потока. Майкъл остави младежа да ги успокои, докато той се върне с количката за още.

Лийша извърна очи от гледката и се концентрира върху пълненето на кофи. Краката ù се сковаха от студената вода, а ръцете ù натежаха, но тя се изгуби в работата, докато някакъв шепот не привлече вниманието ù.

– Дъртата Бруна идва – каза някой и Лийша рязко вдигна глава. Действително по пътя се задаваше старата билкарка, водена от своя чирачка, Дарси.

Никой не знаеше точно на колко години е Бруна. Говореше се, че била стара още когато старейшините на селото изживявали своите младини. Самата тя беше изродила повечето от тях. Беше надживяла съпруга, децата и внуците си, и нямаше ни един жив роднина на света.

Сега тя не изглеждаше много по-добре от парче сбръчкана прозрачна кожа, опната върху изпъкнали кокалаци. Полусляпа, тя едва-едва тътреше краката, но гласът ù все още стигаше до далечния край на селото, а чворестата ù тояга политаше с изненадваща сила и точност, когато някой пробудеше гнева на Бруна.

Лийша, както повечето хора в селото, се ужасяваше от нея.

Чирачката на Бруна беше една грозновата жена на двадесет лета, с дебели крайници и широко лице. След като Бруна надживя последната си чирачка, веднага ù пратиха няколко нови момичета, за да ги обучава. Непрестанният поток от обиди, които старата жена бълваше, ги прогони всичките, освен Дарси.

– Грозна е като бик и е също толкова яка – изкикоти се веднъж Илона по адрес на Дарси. – Какво толкова ù се стряска на онази дърта киселица? Няма опасност Бруна да изгони обожателите от вратата ù.

Бруна коленичи пред ранените и започна да ги преглежда със сигурни ръце, а Дарси разви тежо платно, обшито с джобове, всеки от които беше обозначен със символи и съдържаше инструмент, шишенце или кесийка. Ранените селяни стенеха и крещяха, докато тя работеше над тях, но Бруна не им обръщаше внимание, щипеше раните им и миришеше пръстите си, като ползваше допира и обонянието си не по-малко от зрението. Хич и не поглеждаше към ръцете си, докато те се стрелкаха из джобовете на платното и смесваха билки с чукало и хаван.

Дарси се захвана да накладе малък огън и вдигна очи към Лийша, която я гледаше втренчено от потока.

– Лийша! Донеси вода и побързай! – извика тя.

Лийша се завтече да изпълни нареждането, но в този момент Бруна спря и помириса билките, които стриваше.

– Глупаво момиче! – изкрещя тя. Лийша подскочи, като си помисли, че за нея става въпрос, но Бруна метна хаванчето и чукалото по Дарси, уцели я здраво по рамото и я покри с билки.

Бруна започна да бърка непохватно по джобовете, да вади съдържанието на всеки един от тях и да го души като животно.

– Сложила си вонливка на мястото на прасекоренчето и си смесила всичкото небесниче с тъпчиплевел. – Старухата вдигна чворестата си тояга и халоса Дарси през рамото.

– Искаш да убиеш тези хора или си прекалено тъпа за да четеш?

Лийша беше виждала майка си преди в такова състояние и ако Илона беше страшна колкото ядрон, то Дъртата Бруна беше майката на всички демони. Бавно заотстъпва назад, уплашена да не привлече вниманието на която и да било от двете върху себе си.

– Няма вечно да ти търпя грубиянските изцепки, зла стара вещице! – изкрещя Дарси.

– Махай се, тогава! – каза Бруна. – По-скоро бих развалила всяка защита в това село, отколкото да ти завещая кесията с билките! На хората няма да им бъде по-трудно.

Дарси се изсмя.

– Да се махам, а? – попита тя. – Кой ще ти носи шишенцата и триножниците за котлетата, дърто? Кой ще ти кладе огън, ще ти готви и ще ти бърше лигите от лицето, когато те хване кашлицата? Кой ще ти разнася старите кокали, когато студът и влагата ти изсмучат силите? Ти имаш повече нужда от мен, отколкото аз от теб!

Бруна замахна с пръта, Дарси благоразумно отскочи настрани и се спъна в Лийша, която полагаше всички услия да остане невидима. И двете се строполиха на земята.

Бруна използва тази възможност за да замахне с тоягата още веднъж. Лийша се търкули през калта за да избегне удара, но Бруна се беше нацелила точно. Дарси изкрещя от болка и покри глава с ръцете си.

– Махай се! – развика се отново Бруна. – Имам болни за гледане!

Дарси изръмжа и се изправи на краката си. Лийша се притесни, че тя ще удари старата жена, но вместо това избяга. Бруна изпрати Дарси с порой от ругатни .

Лийша затаи дъх и макар все още на колене, продължи да отстъпва назад. Точно когато реши, че ще може да избяга, Бруна я забеляза.

– Хей, ти, на Илона келемето! – извика тя и посочи с чворестата си тояга към Лийша. – Донаклади огъня и сложи отгоре триножника за котлето.

Бруна се обърна към ранените и на Лийша не ù остана друг избор, освен да изпълни заръката.

В следващите няколко часа Бруна изкрещя нестихващ поток от заповеди към момичето, като ругаеше мудността ù, докато Лийша припкаше нагоре-надолу за да ù угоди. Тя наля вода и я сложи да кипне, събра билки, свари тинктури и забърка мехлеми. Но сякаш никога не успяваше да стигне до средата на задачата, преди старата билкарка да ù даде следваща и беше принудена да работи все по-бързо и по-бързо, за да спази нарежданията. Ранените продължаваха да прииждат от пожарите с дълбоки изгаряния и счупени кости от срутванията. Лийша се страхуваше, че половината село пламти.

Бруна вареше чайове, за да притъпи болката на едни и да упои други до безпаметен сън, при който да ги реже с острите си инструменти. Тя работеше неуморно, зашиваше, полагаше мехлеми и слагаше превръзки.

Беше късно следобед, когато Лийша осъзна, че не само травмите, които изискваха грижа, бяха на привършване, но и човешката редица за кофата се бе разпръснала. Беше останала сама с Бруна и ранените, сред които най-будните зяпаха в пространството замаяно благодарение на билките на Бруна.

Изведнъж вълната от потисканата до този момент умора я плисна и Лийша падна на колене, вдишвайки дълбоко. Болеше я всеки сантиметър от тялото ù, но с болката дойде и силното усещане за удовлетвореност. Имаше ранени, които доскоро бяха обречени, но сега щяха да оцелеят благодарение и на нейните усилия.

Истинският герой, обаче, призна си тя, беше Бруна. Изведнъж се усети, че жената не ù беше нареждала нищо през последните няколко минути. Погледна към нея и видя как Бруна, рухнала на земята, диша тежко.

– Помощ! Помощ! – извика Лийша. – Бруна не се чувства добре!

Нови сили се вляха в нея, тя изтича при старицата и я повдигна, за да седне. Дъртата Бруна беше изумително лека и на Лийша ù се стори, че е само кожа и кости под дебелите ù шалове и вълнени поли.

Бруна потрепваше, а от устата ù се точеше тънка лига, която се губеше в безкрайните бразди на бръчките ù. Очите ù, тъмни зад млечната си покривна ципа, гледаха обезумяло към ръцете ù, които не спираха да треперят.

Лийша се заоглежда трескаво наоколо, но наблизо нямаше никой, който да помогне. Докато поддържаше Бруна изправена, тя хвана една от конвулсиращите ръце на жената и разтри схванатите ù мускули.

– О, Бруна! – каза тя умолително. – Какво да направя? Моля те! Не знам как да ти помогна! Трябва да ми кажеш какво да направя!