Защитения

През целия си живот Арлен бе наблюдавал ядрони отдалече, иззад прозорци и врати. Преди страховитите събития от последните няколко дена той никога не се беше озовавал на открито срещу напълно материализиран демон, а за опълчване и дума не може да става. Знаеше, че размерът им варира, но за пръв път разбра до каква степен.

Каменният демон се извисяваше на пет метра.

Каменният демон беше гигантски.

Арлен вдигна глава към наближаващото чудовище. Дори от разстояние то беше една титанична, тромава маса от сухожилия и остри ръбове. Дебелата му черна черупка бе цялата на буци от костни издатини, а покритата му с шипове опашка се плъзгаше наляво-надясно и балансираше масивните му рамене. Движеше се приведен върху двете си ноктести стъпала, които изравяха огромни бразди в пръстта с всяка гръмотевична стъпка. Дългите му възлести ръце завършваха с нокти като касапски ножове, а олигавената му паст при всяко отваряне разкриваше редици от остри зъби. Навън се протегна черен език, който вкусваше страха на Арлен.

Един огнен демон не успя да се отмести от пътя му навреме, каменният демон замахна безцеремонно към него и го разпра с ноктите си, запращайки го надалеч.

Ужасен, Арлен направи крачка назад, после още една пред приближаващия гигант. Едва в последния момент се осъзна и спря, точно преди да стъпи извън защитния кръг.

Арлен си припомни, че е в кръга и това му донесе нетрайно успокоение. Съмняваше, че защитите му са достатъчно силни, за да издържат на това изпитание. Съмняваше се, че въобще съществуват защити, които да издържат.

Демонът прикова очи в него, за да се наслади на ужаса му. Каменните демони рядко бързаха, въпреки че ако искаха, можеха да се движат с изумителна скорост.

Когато демонът удари, хладнокръвието на Арлен се пречупи. Изкрещя, падна на земята, сви се на малка топка и покри главата си с ръце.

Последвалата експлозия беше оглушителна. Макар да бе затулил очи, Арлен видя яркия блясък на светлината, който сякаш превърна нощта в ден. Чу как демонът реве в безсилието си, надникна и видя ядронът да се завърта и да запраща тежката си, рогата опашка в защитите.

Отново магията лумна и отново съществото бе отблъснато.

Арлен се насили да издиша дъха, който бе притаил. Гледаше как демонът отново и отново удря защитите му и реве озверял. Топла влага полепна по бедрата му.

Засрамен от себе си, от страха си, Арлен скочи на крака и погледна демона в очите. От дълбините му се изтръгна първичен вик, който отричаше всичко, което ядронът беше и представляваше.

Взе камък и го хвърли към демона.

– Връщай се в Ядрото, където ти е мястото! – извика той. – Връщай се и умри!

Демонът почти не усети как камъкът отскача от бронята му, но гневът му се увеличи многократно и той задра по защитите в безсилието си да премине през тях. Арлен нарече демона с всяка неприлична и трогателно безобидна дума от ограничения си речник, докато ровеше земята в търсене на нещо, годно за хвърляне.

Когато му свършиха камъните, започна да подскача нагоре-надолу, да маха с ръце и да крещи предизвикателно.

Тогава се подхлъзна и настъпи защита.

Времето сякаш замръзна в този дълъг, тих момент, в който Арлен и демонът едновременно осъзнаха мащаба на случилото се. Когато тръгнаха, тръгнаха в пълен синхрон – Арлен извади пръчката си за гравиране и се хвърли към защитата докато демонът замахна към него с масивната си, ноктеста ръка.

С галопиращо съзнание Арлен установи вредата на мига: една-единствена линия от магическия знак бе повредена. Но дори когато поправи защита с един разрез с инструмента, знаеше че вече е закъснял. Ноктите навлязоха под кожата му.

Но тогава магията отново заработи и демонът беше запратен назад с болезнени писъци. Арлен също изкрещя от болка, претърколи се, взе да вади ноктите от гърба си и да ги мята настрани, още преди да осъзнае какво се беше случило.

Тогава я видя, лежеше в кръга, потрепваше и димеше.

Ръката на демона.

Арлен погледна потресено отрязания крайник и се обърна за да види демона, който ревеше, мяташе се наоколо и нападаше всеки друг ядрон, достатъчно глупав, за да застане в обсега му. Нападаше ги с една ръка.

Погледна към ръката, чийто край беше идеално срязан и обгорен, и усети противния дим, който тя изпускаше. Със смелост, надвишаваща наличните му запаси, Арлен вдигна огромното нещо и се опита да го запрати вън от кръга, но защитите правеха двойна бариера. Нищо от ядрони не можеше нито да влезе, нито да излезе. Ръката отскочи от защитите и се приземи обратно в краката на Арлен.

Тогава нахлу болката. Арлен опипа раните по гърба си и ръцете му се намокриха от кръвта. Прилоша му, силата му се срина, той падна на колене и заплака от болка, от страх да не изтрие със случайно помръдване още някоя защита, и най-вече заплака за майка си. Сега разбра болката, която тя е изпитала онази нощ.

Арлен прекара остатъка от нощта свит от страх. Чуваше как демоните кръжат наоколо, чакат, надяват се да направи грешка, която ще ги пусне в кръга му. Дори да можеше да да заспи, нямаше да посмее, за да не би неволно движение в съня му да сбъдне желанието на ядроните.

На зората сякаш ù отне години за да настъпи. Тази нощ Арлен често поглеждаше към небето, но всеки път виждаше единствено гигантския осакатен каменен демон, който стискаше съсирената си, гноясала рана, докато дебнеше около кръга с омраза в очите.

След цяла вечност, червено зарево обагри хоризонта, последвано от оранжево, жълто и накрая от великолепно бяло сияние. Другите ядрони се шмугнаха надолу към Ядрото, преди жълтият цвят да докосне небето, но гигантът чака до последно, оголил многоредните си зъби докато съскаше към Арлен.

Но дори омразата на едноръкия каменен демон, не се опря на страха му от слънцето. Когато и последните сенки се разбягаха, огромната му рогата глава потъна под земята. Арлен се изправи и прекрачи кръга, треперейки от болка. Гърбът му гореше. През нощта раните спряха да кървят, но щом се изтегна, той усети как се разпарят отново.

Мисълта отведе погледа му обратно към ръката с дълги нокти, която лежеше до него. Беше като дървесен ствол, покрит с твърди, студени плочки. Арлен вдигна тежкото нещо и го задържа пред себе си.

Поне си имам трофей, помисли си той в старанието си да се почувства смел, въпреки че при вида на собствената му кръв по черните нокти потрепери.

Точно тогава го достигна лъч светлина, слънцето най-накрая бе по-скоро над хоризонта, отколкото под него. Крайникът на демона започна да цвърчи и дими, запращя като влажна цепеница, хвърлена в огъня. След миг лумна в пламъци и Арлен го изпусна от ужас. Гледаше го хипнотизирано, докато крайникът гореше все по-ярко и по-ярко, а слънчевата светлина го ломеше, докато от него не остана нищо, освен един тънък въглен. Арлен пристъпи напред и го побутна внимателно с палеца на крака си, при което въгленът се разпадна на пепел.

Арлен намери пръчка, на която да се подпира, и бавно продължи напред. Осъзнаваше какъв късметлия е. И какъв глупак. Не може да се разчита на защити в пръстта. Дори Рейджън го каза. Какво щеше да направи, ако вятърът ги беше развалил, както го плашеше баща му?

Създателю, ами ако беше заваляло?

Колко нощи би могъл да оцелее? Арлен нямаше представа какво го чака зад следващия хълм, нямаше причина да мисли, че ще срещне жив човек по пътя между това място и Свободните градове, които по всяка вероятност бяха на седмици разстояние.

Усети как в очите му напират сълзи. Избърса ги грубо и изръмжа напук на всичко. Баща му решаваше проблемите си като се предаваше на страха, но Арлен вече знаеше, че това не помага.

– Не ме е страх – каза си той. – Никак даже.

Арлен продължи напред, наясно с дебелата си лъжа.

По обед стигна до каменист поток. Водата беше студена и бистра, и той се наведе, за да пие. При движението копия от болка пронизаха гърба му.

Не беше се погрижил за раните си. А пък не можеше да ги зашие, както би направила Колийн. Сети се за майка си и как първата ù работа, когато го видеше да се прибира с драскотини и ожулвания, беше да му ги промие.