Мисията на посланика

Тя го изгледа разбиращо.

— И двете да започнем да ти натякваме какъв си глупак?

Той примигна и се ухили печално.

— Лека нощ, Джона.

Тя изсумтя развеселено, преди да се измъкне през вратата и да я затвори след себе си.

Сония го погледна. Очите им се срещнаха за миг, след което Лоркин огледа стаята.

— Има ли някаква промяна тук? — попита той.

— Не — тя му посочи с жест другия стол. — Сядай! Яж! Няма смисъл да оставяме храната да изстива още повече.

Той кимна и двамата започнаха да пълнят чиниите си. Сония забеляза, че той се храни с обичайния си ентусиазъм. Или може би бързаше за някъде? Искаше ли да приключи колкото се може по-бързо с вечерята? Да избяга от властната си майка и да се отърве от непрекъснатото напомняне за неща, които предпочита да забрави — като например рисковете при пътуването до Сачака?

Сония изчака да се нахранят и Лоркин да се поотпусне малко, преди да повдигне въпроса, който той със сигурност очакваше.

— И така — започна тя. — Защо Сачака?

Той примигна и отвърна на погледа й.

— Защото… защото искам да отида там.

— Но защо? Това е най-опасното от всички места — особено за теб.

— Лорд Марон не мисли така. Нито пък лорд Денил. Или поне, че няма да е по-опасно за мен, отколкото за който и да е друг.

Сония се взря в лицето му.

— Това е защото не могат да повярват в нещо, докато не видят доказателство за съществуването му. Единственият начин да се сдобият с доказателство, че Сачака е опасна за теб, е като те отведат там и наблюдават какво лошо ще ти се случи.

Той присви очи.

— Тогава ти също нямаш доказателство.

— Не и от този тип. — Сония се насили да се усмихне. — Едва ли ще ме определят като отговорен родител, ако те отведа в Сачака, за да проверя убеждението си, че там е опасно.

— Тогава откъде знаеш, че е опасно?

— От разказите на баща ти. От потвържденията, които са ми донесли посланиците на Гилдията и търговците. Всички са съгласни, че сачаканците са обвързани от своя код на честта, задължаващ ги да отмъстят за смъртта на всеки член на семейството — дори и да не са го харесвали, въпреки че е бил изгнаник.

— Но посланиците на Гилдията са проучили това. Те твърдят, че семействата на Карико и Дакова не търсят отмъщение. Братята им са представлявали бреме — смъртта им очевидно е донесла само облекчение.

— Но освен това казаха, че семейството е спечелило уважение за смелия опит на брата, въпреки факта, че ичаните са изгнаници и нашествието се е провалило — Сония сви рамене. — Много по-лесно е да чувстваш признателност и преданост към някой, след като вече е мъртъв. Не можеш да пренебрегнеш факта, че посланиците са разговаряли само с отделни членове на семейството, а не с всичките. А и когато главата на рода изрази определени възгледи, останалите, които не са съгласни с тях, си премълчават.

— Но не биха посмели и да действат срещу главата на семейството — посочи той.

— Ще го направят така, че да не бъдат заловени.

Лоркин поклати раздразнено глава.

— Никой няма да сипе отрова в храната ни или да ми пререже гърлото, докато спя. Дори да не успея да използвам магията срещу един и да издигна бариера срещу Друг, никой не би се осмелил да наруши мира между двете ни държави.

— Или пък ще те използват като идеалното извинение да го прекратят — Сония се наведе напред. — Може да се обидят, че Гилдията изпраща сина на Акарин в страната им. Малкото ти туристическо пътуване може да съсипе всичко, което Гилдията е постигнала след нашествието.

Очите на Лоркин се разшириха и лицето му се вкамени.

— Това не е туристическо пътуване. Аз… аз искам да помогна на лорд Денил. Смятам, че онова, което се опитва да направи, е… е… то би могло да ни помогне. Ровейки в миналото, ние можем да открием ново познание — нова магия — която да ни помогне да се защитим. Може да не се наложи да използваме повече черната магия.

За миг Сония остана безмълвна. След първоначалната изненада тя бе връхлетяна от чувство за вина.

— Нали не тръгваш на път, за да ме спасиш или нещо такова? — попита тя с неочаквано слаб глас.

— Не! — той поклати глава. — Ако намерим такава магия, тя ще помогне на всички ни. Може дори да помогне на сачаканците. Ако се окаже, че повече няма да се нуждаят от черната магия, може да склонят по-лесно да се откажат от робството.

Сония кимна.

— Мисля си, че всеки би могъл да потърси тази магия. Лорд Денил вече работи по въпроса. Защо точно ти трябва да отидеш?

Лоркин се поколеба.

— Лорд Денил се интересува единствено от запълването на пропуските в историята. Аз съм заинтригуван повече от това, как тази история — това познание — може да се използва сега. И в бъдеще.

Сония почувства студени тръпки по гърба си. Търсене на магическо познание. Точно това бе накарало Акарин да тръгне по света и накрая да се озове в Сачака. И неговият поход бе завършил много, много зле.

— Подобен стремеж за знания е превърнал баща ти в роб — каза му тя. — И той е извадил истински късмет, че се е стигнало само до това, а не до смъртта му.

По лицето на Лоркин премина замислено изражение, но той се изпъна и поклати глава.

— Този път е различно. Аз не съм скитащ, нежелан и незапознат странник в непозната страна. Сега Гилдията знае много повече за Сачака. Сачаканците знаят повече за нас.

— Гилдията знае само онова, което сачаканците й позволяват да научи. Сигурно има — и ще продължава да има — много информация, която крият от посланиците ни. Те няма как да са напълно сигурни, че ти ще си в безопасност там.

Той кимна.

— Не споря, че рисковете съществуват. Но от Висшите магове зависи дали в моя случай рискът е по-голям.

„Той има съмнения — помисли си тя. — Не е пренебрегнал рисковете“.

— И съм сигурен, че ти ще ги накараш да обмислят всички възможни последствия — добави той и я погледна. — Ако ти обещая, че ще се прибера у дома в мига, в който у двама ни с лорд Денил се породят и най-малките съмнения за опасност, ще оттеглиш ли възражението.

Сония се усмихна накриво.

— Разбира се, че не.

Той се намръщи.

— Аз съм ти майка — напомни му тя. — От мен се очаква да ти преча да се нараниш.

— Вече не съм дете. На двайсет години съм.

— Но все още си мой син — тя срещна погледа му и го задържа въпреки гнева в очите му. — Знам, че ще се ядосаш, ако ти попреча да отидеш. Предпочитам това, отколкото да те видя мъртъв. Предпочитам да се присъединиш към култа на Лонмар и повече никога да не те видя. Но поне ще знам, че си жив и щастлив — тя замълча за миг. — Казваш, че вече не си дете. Тогава си задай въпроса дали отчасти не правиш това, за да не се подчиниш на майка си? Доколко волята ти да заминеш произлиза от желанието ти да се докажеш като възрастен? Ако пренебрегнеш тези две желания, пак ли ще ти се иска да отидеш?

Лоркин не отвърна нищо, но лицето му се вкамени от гняв. Той внезапно се изправи.

— Ти не разбираш! Най-накрая открих нещо, което си заслужава да бъде направено и ти… ти просто трябва да се опиташ да го развалиш. Защо не можеш просто да ми пожелаеш късмет и да се радваш, че мога да направя нещо с живота си, вместо да се мотая наоколо, да се напивам и да приемам роет?

Лицето му почервеня, той отиде бързо до вратата и излезе от стаята, оставяйки Сония вцепенена, неспособна на нищо друго, освен да гледа втренчено изхода, със сърце, разкъсвано между любовта и гордостта, между решимостта да го защити и страха, че може да се провали.

Глава 6

Изслушването

Когато Денил влезе в Голямата зала, той забеляза, че пред Заседателната зала се бе събрала голяма тълпа. За щастие Оусън бе решил, че на Изслушването за изпращането на Лоркин в Сачака можеха да присъстват единствено Висшите магове, самият Лоркин и досегашните посланици в Сачака. Докато гледаше любопитните лица в тълпата, Денил се зачуди защо тези магьосници си бяха направили труда да дойдат, щом знаеха, че няма да бъдат допуснати вътре. Какво се надяваха да видят? Нима искаха да разберат решението веднага, след като бъде взето? Нима това щеше да им повлияе по някакъв начин?