Мисията на посланика

Сония успя да слезе на площадката едва след няколко минути, защото лейди Винара реши да я разпитва за наличностите на лекарства в болниците. Когато най-накрая успя да се откъсне от нея, тя откри, че Ротан я чака наблизо. Щом магьосникът пристъпи към нея, сърцето й се сви. Отдавна не бе виждала това изражение на лицето му, но веднага го разпозна — виждаше го винаги, когато Лоркин се забърква в нещо.

— Сега пък какво е направил? — промърмори тя и се огледа, за да се убеди, че никой не я е чул. Залата беше почти празна. Бяха останали само Оусън и помощникът му.

— Току-що научих, че лорд Денил е кандидатствал за поста Посланик на Гилдията в Сачака — каза й Ротан.

„Аха, значи е това“. Изпълни я облекчение.

— Наистина неочакван ход. Но не съм изненадана. Той вече е бил посланик. Успя ли да завърши книгата си или я е зарязал?

Ротан поклати глава.

— Подозирам, че не е нито едно от двете. Сигурно иска да отиде там, за да проучи някои нови следи.

— Разбира се. Чудя се дали… — гласът й секна, когато осъзна, че изражението на Ротан не се е променило. — Какво има?

Лицето му се изкриви.

— Лоркин е предложил да замине като негов помощник.

Сония замръзна.

Лоркин?

В Сачака!

Лоркин е предложил да отиде в Сачака!

Сония се усети, че е зяпнала Ротан с отворена уста и бързо я затвори. Сърцето й блъскаше в гърдите. Почувства гадене. Мъжът я улови за ръката и я изведе от Заседателната зала, по-далеч от магьосниците, които се въртяха в коридора и обсъждаха молбата. Тя дори не усети присъствието им.

Сачаканците и Лоркин. Те ще го убият. Не — няма да посмеят. Но семейството е длъжно да отмъсти за смъртта. Дори да е смърт на прокуден. И ако не накаже убиеца, то наследниците му…

Изпълни я решителност. Сачаканците нямаше да наранят сина й. Защото тя нямаше да позволи на Лоркин да извърши нещо толкова опасно и глупаво.

— Оусън никога няма да се съгласи — чу се да казва тя.

— Защо? Той не може да му откаже заради родителите му.

— Ще се обърна към Висшите магове. Те знаят, че той ще бъде по-застрашен от всеки друг магьосник — което означава, че там ще представлява пречка. Денил не може непрекъснато да го пази. А и сачаканците може да откажат да общуват с него, щом разберат кой е бащата на помощника му.

Ротан кимна.

— Все добри аргументи. Но пък е възможно, ако си замълчиш, Лоркин да обмисли всички недостатъци на това решение и да се откаже. Подозирам, че колкото по-упорито се опитваш да го спреш, толкова повече ще затвърждаваш решението му.

— Ще поема риска, че няма да се вразуми — тя го погледна. — Ти как би се почувствал, ако му позволиш да замине и нещо лошо му се случи?

Ротан се поколеба и се намръщи.

— Добре. В такъв случай ни чака доста работа.

Тя изпита дълбока симпатия към него и се усмихна.

— Благодаря ти, Ротан.

Денил огледа трапезарията и въздъхна с облекчение. Едно от предимствата да изостави жилището си в Гилдията и да се премести в къща във Вътрешния кръг бе наличието на огромна площ. Макар че харчеше голяма част от доходите си за наем, изобилието от стаи си заслужаваше. Не само разполагаше с голям кабинет и подредена с вкус трапезария, имаше също лична библиотека и стаи за гости. Не му гостуваха често — от време на време идваше по някой учен, който се интересуваше от историята на Денил. От друга страна, киралийските и елийнски приятели на Тайенд, непрекъснато висяха тук.

„Как ли изглеждат сачаканските къщи? — зачуди се той. — Трябва да проуча, преди да замина. Ако замина“.

Разпоредителят Оусън му бе казал, че не вижда причина Денил да не получи поста на посланик в Сачака, тъй като има нужната квалификация, а и никой друг не е проявил интерес.

„Но това местенце ще ми липсва. Сигурен съм, че понякога ще ми се прииска да грабна някоя книга от библиотеката, да поръчам любимото си ястие на добрия стар Йерак или…“

Пред стаята се разнесоха стъпки и той вдигна глава. След кратка пауза през вратата надникна Тайенд. Той присви очи.

— Кой си ти и къде е истинският лорд Денил?

Денил се намръщи и поклати глава.

— За какво говориш?

— Видях бюрото ти — ученият влезе в стаята и погледна приятеля си с подигравателна подозрителност. — Подредено е.

— Аха — Денил се засмя. — Веднага ще ти обясня. Седни. Йерак чака, а аз съм твърде гладен, за да говоря за каквото и да било.

Когато Тайенд седна, Денил леко побутна с магия звънчето за вечеря.

— Днес си ходил в Гилдията? — попита Тайенд.

— Да.

— Нови книги?

— Не, имах среща с Разпоредителя Оусън.

— Така ли? За какво?

Вратата на кухнята се отвори, спасявайки Денил от отговора. В стаята нахлуха прислужници, които носеха димящи купи и подноси с храна. Денил и Тайенд напълниха чиниите си и започнаха да се хранят.

— А ти с какво се занимава днес? — попита Денил между хапките.

Ученият сви рамене и му разказа историята, която бе научил от друг напуснал родината си елийнец, за някакви видни трафиканти на роет, които решили да изпробват стоката си и били открити голи и изпаднали в делириум на брега на реката.

— И какво искаше да ти каже Разпоредителят Оусън? — попита Тайенд, когато изпразниха чиниите си.

Денил се поколеба, после си пое дълбоко дъх. „Не мога да отлагам повече“. Той погледна Тайенд със сериозно изражение на лицето.

— Каза ми, че тъй като няма други кандидати за поста Посланик на Гилдията в Сачака е много вероятно аз да го получа.

Тайенд примигна и зяпна изненадано.

— Посланик? — повтори той. — Сачака? Не говориш сериозно.

— Напротив.

Тайенд отмести поглед и очите му проблеснаха въодушевено.

— Никога не съм бил в Сачака! И дори няма да се наложи да пътуваме по море!

Денил поклати глава.

— Ти няма да идваш, Тайенд.

— Няма ли? — Тайенд се обърна и впери поглед в него. — Разбира се, че ще дойда!

— Ще ми се да мога да те взема, но… — Денил разпери ръце. — Всички посетители в Сачака трябва да бъдат одобрени или от Гилдията или от техния крал.

— Значи ще помоля моя крал.

Денил отново поклати глава.

— Не, Тайенд. Аз… предпочитам да не го правиш. Първо, това е опасна страна и макар магьосниците и повечето търговци да се завръщат живи и здрави, никой не знае как ще реагират сачаканците на някой благородник-немагьосник, който се осмелява да влезе в тяхната територия.

— Значи ще разберем.

— Освен това трябва да се спазва и благоприличие. Доколкото успях да разбера, сачаканците нито приемат момците, нито ги наказват със смърт. Но ни смятат за нисши и често отказват да общуват с хора, които са далеч под тях в социалната йерархия. Това няма да ми помогне нито за поста, нито в търсенето на исторически архиви.

— Ако сме дискретни, те няма да разберат — каза Тайенд. След това се намръщи и погледна Денил. — Затова го правиш, нали? Нови проучвания!

— Разбира се. Да не би да смяташ, че изведнъж ми се е приискало отново да бъда посланик или да живея в Сачака?

Тайенд се изправи и закрачи из стаята.

— Сега разбирам всичко — той се спря. — За какъв срок се дава този пост?

— Две години, но ако е необходимо, мога да се върна и по-рано. Както и да посещавам родината.

Тайенд отново закрачи из стаята, потупвайки с пръст брадичката си. Внезапно се намръщи.

— Кой ще ти бъде помощник?

— Лорд Лоркин прояви интерес.

Раменете на Тайенд се отпуснаха.

— Какво облекчение. Той не те е съблазнил, за да ме напуснеш.

— Откъде си толкова сигурен?

— О, синът на Сония има доста добра репутация сред дамите — откакто работата с онова момиче се развали. Може би все пак е преувеличена, както обикновено. Но не са малко онези, които биха предпочели да го разберат от първа ръка.

Денил усети как го жегва любопитство.

— Така ли? И защо не са?

— Очевидно младежът подбира.