Мисията на посланика

— Нямам никакво намерение да умирам в Сачака — каза той. — Всъщност смятам, доколкото е възможно, да избягвам да им се навирам в очите. Та нали ако тук достигне и най-малкият намек за проява на глупост, тя веднага ще дойде да ме върне обратно.

— Всъщност не може — отвърна Денил.

Лоркин се обърна и погледна намръщено високия магьосник.

— Забрави ли, че е черна магьосница? Забранено й е да напуска града. Ако наруши това условие, ще бъде прогонена от Обединените земи.

Лоркин усети как страхът лекичко се промъква в сърцето му. „Значи ако попадна в беда, тя няма да може да дойде да ме спаси. Добре тогава, значи трябва да внимавам да не попадам в неприятности. Или по-скоро да бъда готов сам да се измъкна“. Той залепи широка усмивка на лицето си и се обърна към Денил.

— Всъщност майка ми не ми трябва там. Ако нещо се случи, знам, че ти ще ме спасиш.

Денил повдигна вежди.

— Хубаво е да знам, че имаш такава вяра в мен.

— О, нищо подобно — отвърна Лоркин и се ухили. — Просто съм сигурен, че се страхуваш повече от нея, отколкото от сачаканците.

Високият магьосник поклати глава и въздъхна.

— Къде ми е бил акълът? Как от всички помощници на света можах да избера тъкмо онзи с най-страховитата майка и размирна кръв? Обречен съм!

Глава 7

Пътуването започва

Когато каретата спря пред Университета, Сония и Лоркин излязоха от сградата, следвани от Ротан. Групата млади магьосници, които се бяха спрели във фоайето, му извикаха и замахаха с ръце. Лоркин се обърна и им махна в отговор. След това направи подканящ жест с ръка и един слуга излезе бързо навън, носейки малък сандък.

„А, добре. Младият мъж не е взел много багаж!“ — помисли си Денил.

Капките на ранния пролетен дъжд се пръсваха върху невидимите бариери над главите им. Когато синът и майката стигнаха до каретата, Денил чу как шумът от потропването на дъждовните капки върху покрива на каретата секна и предположи, че магьосникът, който поддържаше щита, го беше разширил и върху колата. Той отвори вратата и слезе да ги поздрави.

— Посланик Денил — каза Сония и му се усмихна учтиво. — Надявам се сандъците ви да са непромокаеми. По всичко личи, че дъждът ще продължи доста дълго.

Денил погледна към двете кутии отзад на каретата, върху които слугата и шофьорът привързваха сандъка на Лоркин.

— Те са нови и непроверени, но майсторът им има добри препоръки — той се обърна и я погледна. — Пък и вътре нямам оригинални документи. Всичко е копия, увити в намаслена хартия.

Тя кимна.

— Мъдро решение — после се обърна към Лоркин, който изглеждаше леко пребледнял. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш какво трябва да направиш.

Усмивката му проблесна в отговор.

— Сигурен съм, че ще мога да си купя всичко, което съм забравил. Сачаканците може и да имат някои варварски обичаи, но по всичко личи, че не се лишават от лукс и практични неща.

Двамата останаха загледани един в друг няколко дълги, смущаващи мига.

— Добре тогава, тръгвай! — Сония махна с ръка към каретата така, както майка пропъжда малкото си дете, разваляйки впечатлението за млад мъж, който се е решил сам да тръгне по широкия свят. Денил подозираше, че на нея ужасно й се иска да го прегърне, но знае, че така ще го изложи пред приятелите му. Той размени многозначителен и развеселен поглед с Ротан. Двамата гледаха как Лоркин се качва в каретата, притиснал кожената чанта към гърдите си.

— Няма да те оставя да забравиш обещанието си, Денил — каза тихо Сония.

Усмивката му посърна. Той се обърна, готов да я засипе с уверения, но забеляза развеселените искри в очите й. Магьосникът изпъна гръб.

— Смятам да го удържа — отвърна той. — Макар че, ако се е метнал на майка си и се забърка в нещо глупаво, едва ли мога да бъда държан отговорен за това.

Ротан изпръхтя развеселено. Сония повдигна вежди и Денил се накани да приеме протестите й, но тя просто сви рамене.

— Добре, но не се оплаквай на мен, ако тръгне да ти създава проблеми. Не ти трябваше да го избираш за помощник.

Денил се престори на притеснен.

— Толкова ли е зле? Нали не е късно да променя мнението си и да избера друг?

Сония повдигна вежди и се взря в него.

— Не ме изкушавай, Денил! — после си пое дълбоко дъх и въздъхна. — Не, не е толкова зле. И наистина ти желая късмет, Денил. Надявам се да намериш онова, което търсиш.

Ротан се засмя.

— Довиждане, стари приятелю — каза той, точно както преди много години се беше сбогувал с него, заминавайки за Елийн при първия си посланически пост.

— Сбогом, още по-стари приятелю — не му остана длъжен Денил. Ротан се засмя и бръчиците на лицето му се задълбочиха. „Напоследък изглежда толкова остарял — помисли си Денил. — Но и с мен е така“. Изпита съжаление, че през последните няколко години не беше посещавал често стария си наставник и приятел. „Когато се върна, трябва да се реванширам“.

— Хайде, тръгвайте! — Ротан направи същото движение с ръка като Сония. Денил се засмя и се подчини. Качи се в каретата, настани се до Лоркин и се обърна към младия мъж.

— Готов ли си?

Лоркин кимна без колебание.

— Кочияш, време е за тръгване! — извика Денил.

Разнесе се команда и каретата се лашна напред. Денил погледна през прозореца и видя, че Сония и Ротан ги наблюдават. И двамата се бяха намръщили, но когато видяха, че ги гледа, се усмихнаха и помахаха с ръце. Същото направиха и младите мъже, струпани край входа на Университета. Той им махна в отговор, каретата зави към портата и скоро след това те се изгубиха от погледа му.

„Тя няма да спре да се тревожи за него през цялото време, докато го няма. Това е ролята на родителя — той потисна една въздишка. — Откъде дойде тази меланхолия? Трябва да съм изпълнен с вълнение пред започващото приключение“.

Денил погледна към Лоркин и видя, че младият мъж гледа навън през другия прозорец. „Значи не съм само аз. Предполагам, че всяко пътуване означава да напуснеш някого, а това често включва и мъничко тъга. Е, поне Лоркин имаше кой да го изпрати“.

Той се намръщи, припомняйки си отминалите няколко дни. След скарването им Тайенд не му беше продумал повече. Дори когато Денил му каза, че тръгва на следващия ден. Нито една дума за сбогом. Не присъства и когато Денил натовари сандъците си на каретата и потегли.

„Защо се държи така? И без това вече не проявява интерес към проучването ми“.

През годините интересът на Тайенд към работата прогресивно намаля. Той започна да се интересува все повече от дворцовите клюки.

Денил бе казал на мълчаливия учен, че ако оцени Сачака като достатъчно безопасна, ще му изпрати послание и ако Тайенд все още иска да се присъедини към него, може да поиска разрешение от краля на Елийн. Но ученият просто го погледна и напусна масата, без да довърши вечерята си.

„Никога не съм го виждал толкова ядосан. Няма причина за това. Проучванията ми няма да напреднат, ако не отида в Сачака. Добре де, надявам се там да напреднат, но е напълно възможно и да не открия нищо“.

Но нямаше как да го знае, без да опита.

Каретата мина пред Вътрешната стена и навлезе в Северния квартал. Лоркин продължаваше да гледа през прозореца. Изражението на лицето му бе отнесено и замислено, оприличаващо го още повече на баща му.

„Акарин винаги мислеше за нещо. Оказа се, че е имал причина за това. Кой би предположил, че мъжът, на когото толкова магьосници се възхищаваха, някога е бил роб?“

Естествено никой не подозираше, че техният Върховен повелител е овладял черната магия и е обикалял града, за да убива сачакански шпиони.

Дали сега имаше сачакански шпиони в града? Денил се усмихна. Разбира се, че имаше. Но не от типа, който преследваше Акарин — бивши роби, изпратени от своите господари-ичани. Не, шпионите бяха от старомодния тип, изпратени или наети от своите владетели да наглеждат съседните държави. А и те не биха се занимавали с по-бедните квартали, а щяха да търсят полезни позиции с достъп до двора и търговците.