Мисията на посланика

Лоркин запази неутрално изражение на лицето си. Беше си доста дразнещо да те обсъждат така, сякаш въобще не си в стаята. Но все пак можеха изобщо да не го поканят на срещата, затова бе благодарен на Денил, че го включи.

— И така, откъде да започна? — каза Марон, отвори една чанта и измъкна няколко листа хартия. — Това са бележките ми, които изготвих късно снощи и които ще прибавя към тези на предшествениците ми. Нали разполагате с всички доклади на досегашните посланици?

— Да. И ги прочетох всички. Невероятно четиво.

Марон се усмихна накриво.

— Сачака е много по-различна от Киралия. И от останалите Обединени земи. Очебийните разлики произлизат от всеобщата употреба на черната магия и от робството, но има и някои неуловими от пръв поглед. Примерно отношението им към жените. Макар мъжете да се държат покровителствено към тях в собственото им семейство, те се отнасят към всички останали с подозрителност и страх. Имат някакви странни вярвания, че когато са далеч от мъжете, жените се събират на групички и им гласят всякакви неприятности. Някои дори вярват, че има тайна организация или култ, който отвлича жените от семействата им и променя съзнанията им с магия, за да убеди жертвите в правотата на идеите й.

— Смятате ли, че е истина? — попита Лоркин.

Марон сви рамене.

— По-скоро преувеличават. Страховита история, която да попречи на жените да се събират, да сплетничат и да обменят идеи как да манипулират мъжете си — той се засмя, но после въздъхна и се натъжи. — Малцината, с които се срещнах, бяха покорни и самотни. Липсваше ми компанията на образованата, уверена в себе си жена, макар че щом се срещнах отново със сестра ми, бързо забравих, че такова нещо ми е минавало през главата — той махна с ръка. — Отклоних се. Важното е да знаете, че не трябва да разговаряте с жените, освен ако не ви поканят.

Бившият посланик продължи да говори, а Лоркин започна да си води бележки в подвързания с кожа бележник, който му бе останал от ученическите дни. Марон премина от въпроса за жените, брака, семейният живот и наследството към сложните съюзи и конфликти между основните сачакански семейства и накрая стигна до дворцовия протокол, който трябваше да се спазва.

— Преди са имали сачакански император — посочи Денил. — Сега е крал. Аз успях единствено да открия, че тази промяна е била извършена през първите стотина години след Сачаканската война.

— Знаете ли точната дата и защо сачаканците не са започнали отново да наричат водачите си „императори“ след като управлението на държавата отново е преминало в техни ръце?

— Боя се, че никога не ми е хрумвало да ги питам за това — призна си Марон. — Реших, че е най-добре да избягвам да говоря твърде открито за времето, когато Гилдията е управлявала Сачака. Негодуванието срещу нея е силно… — той се поколеба и се намръщи. — Подозирам, че причината за това по-скоро е пустошта, отколкото промените в обществото им, които е направила Гилдията — или по-скоро които не е успяла да направи.

— Те знаят ли как е била създадена пустошта? — попита Денил.

Марон поклати глава.

— Дори и да знаеха, никога нямаше да го споменат пред мен. Ще трябва сам да зададете тези въпроси. Само внимавайте кога и по какъв начин ги поднасяте. Личи си, че са трупали ненавистта си от много дълго време.

Денил погледна към Лоркин.

— Смятате ли, че за Лоркин ще е опасно да влезе в Сачака?

Лоркин се сепна и погледна бившия посланик. Сърцето му затупка бързо. Кожата му настръхна.

Марон го огледа замислено.

— Логичният отговор е — не повече отколкото за всеки млад магьосник. Но не бих споменавал твърде често името на баща ви — каза той на Лоркин. — Те го уважават като защитник на Киралия, но не и заради онова, което се е случило преди това. В същото време признават, че Дакова, магьосникът-ичани, когото Акарин е убил, е бил изгнаник и е сглупил да пороби магьосник-чужденец, затова е заслужил съдбата си. Според мен едва ли някой би тръгнал да отмъщава за Дакова, освен брат му — а той загина по време на нашествието.

Лоркин кимна и почувства как тялото му се отпуска под прилива на облекчение.

— Дори да е така — каза Денил, — трябва ли Лоркин да очаква неотзивчивост от сачаканците или техните роби?

— Разбира се — Марон се усмихна и погледна към Пърлър, който се намръщи. — Те ще бъдат неотзивчиви, независимо кои сте. Освен затрудненията от общ характер, свързани със статуса и йерархията, ще трябва да свикнете и с робите. Дори когато не могат да направят нещо за вас, те няма да ви го кажат, защото това би означавало да откажат да изпълнят заповед. Трябва да се научите да интерпретирате думите и делата им — има сигнали и жестове, които в края на краищата ще усвоите — а аз ще ви науча как най-добре се дава заповед.

Последва сложният, но изненадващо логичен кодекс от общоприети правила за общуване с робите и Лоркин се подразни, когато малко по-късно разговорът им бе прекъснат от почукване по вратата. Денил махна с ръка и вратата се отвори. Щом видя магьосника, който стоеше на прага, Лоркин изтръпна.

„О, не! Какво ли е направила този път майка ми?“.

— Извинете за прекъсването — каза лорд Ротан и набръчканото му лице се разтегна в усмивка. — Мога ли да поговоря с лорд Лоркин за малко?

— Разбира се, лорд Ротан — отвърна Денил и се усмихна широко. Той погледна към Лоркин, после кимна към възрастния магьосник. — Вървете.

Лоркин потисна въздишката си и се изправи.

— Ще се върна възможно най-бързо — каза той на останалите и излезе в коридора. Когато вратата се затвори, той скръсти ръце и се подготви за лекцията, която неизбежно щеше да последва.

Както винаги, Ротан изглеждаше едновременно строг и в добро настроение.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш в Сачака, Лоркин? — попита тихо той. — Не го ли правиш просто напук на майка си?

— Да — отвърна Лоркин. — И не. Наистина искам да отида и не се опитвам просто да ядосам майка.

Старият магьосник кимна със замислено изражение на лицето.

— Наясно ли си с рисковете?

— Разбира се.

— Значи признаваш, че рискове съществуват.

Ха. Пипнаха ли те! Лоркин едва успя да сдържи усмивката си, изпълнен с топла привързаност към възрастния мъж. Ротан се бе навъртал наблизо през целия му живот, грижеше се за него, когато майка му трябваше да изпълнява задълженията си, помагаше му, когато имаше нужда от защита и подкрепа, мъмреше го и понякога дори го наказваше, когато момчето вършеше глупави неща или нарушаваше законите на Гилдията.

Но този път беше различно и Ротан сигурно го разбираше. Лоркин не нарушаваше никакви закони. Трябваше само да убеди стария си приятел и защитник, че не върши глупости.

— Разбира се, че рисковете съществуват — има ги във всичко, което вършат магьосниците — отвърна Лоркин, повтаряйки нещо, което самият Ротан обичаше да казва на учениците си.

Възрастният магьосник присви очи.

— Но дали в този случай не са твърде големи?

— Това ще решат Висшите магове — отвърна Лоркин.

— И ти ще приемеш решението им?

— Разбира се.

Ротан наведе глава и когато миг по-късно отново срещна погледа на Лоркин, изражението му беше изпълнено със съчувствие.

— Разбирам, че искаш да направиш нещо с живота си. Очакванията ти сигурно са големи. Нали знаеш, че двамата със Сония винаги сме искали да имаш щастлив, спокоен живот?

Лоркин кимна.

— Има и други начини да оставиш своя отпечатък — каза му Ротан. — Начини, които също ще ти донесат удовлетворение и далеч няма да са толкова опасни. Трябва само да бъдеш търпелив и готов да сграбчиш възможността веднага, щом се появи.

— Така и ще направя. Възнамерявам да оцелея в Сачака и да се завърна, за да сграбча каквато възможност се появи на пътя ми — рече твърдо Лоркин. — Но засега искам да направя точно това.

Ротан го изгледа мълчаливо, после сви рамене и отстъпи назад.

— Щом си сигурен и си обмислил възможните последствия… о, да не забравя, майка ти ме помоли да ти предам, че иска довечера да вечеряте заедно.