Веровещица

Преценките и стратегиите обаче не бяха силната ѝ страна. Всеки път, когато се опиташе да подреди задачите си за деня, всичко се разпадаше и ставаше още по-трудно за организация. Единствената мисъл, която се задържа в ума ѝ, беше: „Чичо Ерон е тук. Във Веняса“. Не го беше виждала от две години; живееше с надеждата, че никога няма да ѝ се наложи. Самата мисъл за Ерон ѝ напомняше, че въпреки че беше съградила свой живот във Веняса, един друг живот я чакаше в Хастрел.

Тя изпита отчаяна нужда от Изьолт. Разчиташе на нея -тя ѝ помагаше да задържи ума си съсредоточен и ясен. Преструвките, бягането и боят - това бяха единствените неща, с които се справяше добре.

Пръстите я засърбяха да хване дръжката на вратата. Стъпалата ѝ се извиха, докато се пресягаше болезнено бавно към нея.

- Не я докосвай - предупреди Хабим. - Какво би сторила навън, Сафи? Ще избягаш ли?

- Ще потърся Изьолт - отвърна тя тихо със застинали във въздуха пръсти. - А после щях да избягам.

- С което би позволила на кръвовещия да те намери -засече я той. - Ако останеш с чичо си, ще бъдеш в безопасност.

- Да, той чудесно опази мама и татко.

Думите се изстреляха от устата ѝ, преди да успее да ги задържи. Обаче наместо очаквания рязък отговор, Хабим отвърна единствено с мълчание.

Последвано от каменно:

- Ад-бардовете защитават семейството си, да, но империята трябва да бъде на първо място. В онзи случай преди осемнайсет години империята беше на първо място.

- Поради което император Хенрик го освободи позорно от длъжност, нали? Повери на чичо Ерон срамната задача да бъде мой регент и бавачка от благодарност?

Хабим предпочете да не спори. Всъщност изражението му дори не трепна. Това далеч не беше първият път, в който Сафи се опитваше да измъкне нещо от него за миналото на чичо си; не беше и първият път, в който получаваше ледено мълчание.

- Прибираш се вкъщи, в дома на гилдмайстор Аликс -изрече той накрая, повдигна крайчеца на завесата и надникна навън. - Трябваше да идеш при него още в началото - той може да те предпази от кръвовещия.

- Откъде можех да зная? - Тя най-сетне отдръпна пръсти от дръжката на вратата и изправи гръб на седалката си. - Мислех, че постъпвам правилно, като не навличам неприятности на дома му.

- Колко мило... Следващия път обаче опитай да се довериш на хората, на които е поверено опазването ти.

- Изьолт също ме пази - рече Сафи. - Обаче като гледам, вие я отпратихте.

Хабим отново не захапа стръвта. Вместо това наведе брадичка и я погледна изпод вежди.

- Като стана дума за Изьолт, тя помоли да ти предам: моля, не му прерязвай гърлото. Освен това се извинява, че я няма, и моли да не губиш книгата ѝ.

- Изьолт се е... извинила?

Това не беше в стила ѝ - поне не в случая, в който вината очевидно беше на Сафи.

Тоест тук имаше скрито съобщение.

Момичетата играеха тази игра от години. Матю ги беше научил - „Кажи едно, имайки предвид друго"; беше страхотно забавление по време на по-скучните уроци по история с него.

Сега обаче не беше забавление.

„Не прерязвай гърлото на Хабим“ - това означаваше да почака. И да следва заповедите на Хабим. Добре. Засега Сафи щеше да му се подчини. Но книгата... Не можеше да разгадае тази част от съобщението.

- Нещата ни с Изьолт - пророни тя бавно - са в една торба на пристанището.

- Вече ги взех. У кочияша са.

Хабим погледна отново крадешком навън, след което потупа по тавана.

Каретата изтрополи за последно и спря, а той отрони равно:

- Не се забърквай в неприятности, моля.

След това излезе през вратата и се стопи в какофонията на следобедния трафик.

Сафи слезе посред града с усещането, че и да иска, не би могла да стисне юмруци достатъчно силно. Конски копита, колела на карети, токове на лъскави ботуши - шумът погълна звука от скърцащите ѝ от безсилие зъби. Домът на Аликс беше заобиколено с колонади имение, потънало в джунгла от рози и жасмин. Както и останалите гилдмайстори в Далмотия, той живееше в най-богатия край на града: Източния канален район.

Стаята ѝ беше в самото имение, а младият, светлокос Аликс винаги се беше държал мило с нея. Тя обаче така и не се беше почувствала у дома си в луксозния лабиринт - не и по начина, по който я предразполагаше таванската стаичка на Изьолт.

Не и по начина, по който щеше да се почувства в новите си покои.

Тя се задържа пред желязната порта няколко мига на колебание, обмисляйки дали да не опита да избяга. Гърлото ѝ пареше от нуждата да препусне нанякъде. Осъзнаваше обаче, че не би могла да открие Изьолт - не и без да рискува да се изложи на показ пред кръвовещия.

Подземни богове, всичко се разпадаше, при това по нейна вина. Тя се беше поддала на чара на шлифования измамник. А после пак тя беше предложила идеята за обира.

Винаги така ставаше: Сафи се захващаше с нещо, което не беше по силите ѝ, а после някой друг оправяше бъркотията. От шест години този някой беше Изьолт... колко още бъркотии можеше да забърка, преди на Изьолт да ѝ писне? Някой ден нишкосестра ѝ щеше да се откаже от нея, точно както бяха сторили всички останали. Сафи просто се молеше - молеше се отчаяно и настоятелно - този ден да не беше днес.

„Не е днес - посочи тя наум. - Иначе тя нямаше да остави на Хабим съобщение за теб, нито пък да ти каже да потърсиш книгата.“

Е, можеше да се заеме със зашифрованото съобщение на Изьолт само ако се прибереше в имението на Аликс, както ѝ беше наредил Хабим.

И така, стиснала юмруци плътно до бедрата си, тя застана пред портата и натисна звънеца.

Въпреки цветята и съдовете с благовония в дома на Гилдмайстора на коприната, носещата се от близкия канал миризма неизменно завладяваше ноздрите на Сафи. Нямаше изплъзване от нея. Тя погледна през прозореца на стаята си на втория етаж и потропа с пръстите на краката по небесносиния килим. В трескав опит да заглуши ударите на сърцето си.

На голямото ѝ, балдахинено легло, в което лягаше рядко, бяха прострени рокли от фина коприна. И преди се беше случвало гилдмайстор Аликс да крои рокли за нея... тези обаче бяха далеч по-фини от получаваните дотогава.

Зад нея се дочуха стъпки. Матю. Сафи разпозна широките му крачки и се обърна към своя възпитател. Тясното му, покрито с лунички лице беше като маска с изсечени черти, а рижава му коса грееше на следобедната светлина.

Матю и Хабим бяха пълни противоположности - както на външен вид, така и по характер. Сафи винаги беше предпочитала Матю. Може би защото знаеше, че я ценеше повече, отколкото беше показвал Хабим някога. Бяха сродни души, тя и Матю. Предпочитаха делата пред мислите, смеха пред укорите.

И без уменията си на думовещ Матю беше изпечен престъпник - измамник от най-висока класа. Хабим беше обучил Сафи да използва тялото си като оръжие, но Матю я беше научил как да използва ума си. И думите си. И въпреки че тя така и не беше проумяла защо той настояваше да ѝ предаде своите измамнически способности, никога не беше посмяла да попита - поради опасението, че това може да го накара да престане с уроците.

Подобно на Хабим, в момента и Матю носеше сиво-синята ливрея на Хастрел, но за разлика от Хабим, той не беше слуга на чичото на Сафи.

- Нещата ти.

Той подхвърли познатата торба на леглото, но Сафи не посегна да я вземе - въпреки че я измери с поглед, опитвайки се да различи очертанията на книгите на Изьолт...

Там бяха: отгоре се подаваше едно синьо ръбче.

- Кафенето ми е съсипано.

Матю изпречи дългурестото си тяло пред Сафи и закри книгата - зелените му, святкащи очи запълниха полезрението ѝ.

- Вратата е разбита, прозорците - също. Какво те е прихванало, да обираш гилдмайстор?! Адски огньове.

Сафи облиза устни.

- Стана... грешка. В капана ни влезе неправилната жертва.

- Ех.

Раменете на Матю се отпуснаха. След което той рязко пристъпи към нея и я стисна за брадичката, както беше правил хиляди пъти в изминалите шест години. Обърна главата ѝ наляво и надясно в търсене на рани, синини или на признаци, че се кани да заплаче. Тя обаче беше невредима и беше далеч от сълзите, много далеч.