Веровещица

Щом се изправи, Мерик на мига забеляза червените петна по бледите му бузи, както и леко насечения му дъх - все белези на потенциално задъхване.

- Зле ли ти е? - попита Мерик, като се постара да не повишава глас.

Кълен се направи, че не го е чул - въпреки че въздухът около тях охладня. Сигурен знак, че предпочиташе да сменят темата.

На пръв поглед нишкобратът на Мерик далеч не изглеждаше пригоден за живот в морето: беше твърде висок, за да му е удобно под палубата, светлата му кожа изгаряше срамно лесно, а той самият не обичаше боя с меч. Да не говорим, че дебелите му бели вежди издаваха чувствата му твърде лесно за един уважаващ себе си морски вълк.

Обаче - в името на Ноден - как добре управляваше вятъра!

За разлика от Мерик, стихийната магия на Кълен не беше свързана само с въздушните течения - той беше завършен въздуховещ, способен да владее дробовете на хората, да направлява горещините и бурите, а веднъж беше спрял дори развихрил се ураган. Вещери като Мерик не бяха рядкост -притежаваха различна по сила власт над вятъра; доколкото му беше известно обаче, Кълен беше единственият човек на света с пълна власт над всички измерения на въздуха.

При все това в неговите очи магическите способности на Кълен не бяха най-ценното му качество. Това бяха острият му като бръснач ум и уравновесеността му, неотменна като прилива в морето.

- Как мина обядът? - попита Кълен.

Той оголи зъби в обичайната си ужасяваща усмивка -усмихването не му се удаваше особено - и въздухът наоколо се затопли.

- Загуба на време - отвърна Мерик.

Той закрачи по палубата и затрака с токовете на ботушите по дъбовите дъски. Моряците спряха заниманията си, за да го поздравят с удар с юмрук над сърцето. Мерик кимаше разсеяно в отговор.

После си спомни за нещо в джоба си. Извади салфетките и ги подаде на Кълен.

Изминаха няколко мига. А после:

- Остатъци?

- Трябваше да бъда убедителен - промърмори Мерик и стъпките му станаха по-отсечени. - За някаква глупост, която остана неразбрана. Някакви вести от Ловац?

- Да... само че - добави Кълен бързо и вдигна ръце, - не беше нищо, свързано със здравето на краля. Чух само, че все още е на легло.

Безсилието притисна плещите на Мерик. Не беше чувал нищо за болестта на баща си от седмици.

- А леля ми Иврен? Върна ли се от посещението при лечителя?

- Аха.

- Добре - кимна Мерик, доволен поне от това. - Прати я в моята каюта. Искам да я разпитам за Гилдията на златото... - той млъкна и закова крака на място. - Какво има? Присвиваш очи насреща така само когато нещо не е наред.

- Аха - призна Кълен и се почеса по тила.

Очите му се стрелнаха към огромния барабан на квартердека. Един нов моряк, чието име Мерик така и не успя да запомни, чистеше двата чука за барабана. Омагьосания, който произвеждаше пориви на вятъра като топ. И стандартния - за съобщения и моряшки песни.

- По-добре да го обсъдим насаме - довърши Кълен най-сетне. - Става дума за сестра ти. Нещо... пристигна за нея.

Мерик потисна една ругатня и изпъна рамене нагоре. Откакто Серафин назова Мерик като нубревненския пратеник за Срещата за Спогодбата - което означаваше, че временно щеше да стане и Адмирал на кралската флота, - Вивия беше опитала хиляда начина да управлява нещата отдалеч.

Той влетя в каютата си, стъпките му отекнаха по варосаните греди на тавана и той се насочи към закованото легло в десния ъгъл.

Кълен пък тръгна към дългата маса за карти и книги в средата на каютата. Тя също беше завинтена за пода, а осемсантиметровият ръб пречеше на книжата да се разпилеят при бурно море.

Слънчевите лъчи навлизаха отвред през прозорците, отразявайки се в колекцията от мечове на крал Серафин, старателно подредена на задната стена, - така че Мерик да може спокойно да докосне някой насън и да остави следи от пръсти по него.

В момента корабът може и да му принадлежеше, но той не хранеше илюзии, че това ще продължи дълго. Във военно време кралицата владееше на сушата, а кралят - в морето. Така че „Жана“ беше корабът на баща му, кръстен на покойната кралица. Серафин щеше да си го върне, щом оздравееше.

Ако оздравееше... което беше наложително. В противен случай Вивия беше следваща по родословието за трона... което Мерик все още не искаше да си представя. Или пък да се занимава с него. Вивия не беше човек, който би се задоволил да владее само сушата или само морето. Тя жадуваше за власт и над двете - че дори повече, - като дори не полагаше усилие да прикрие апетитите си.

Мерик приклекна до единствената си лична вещ на кораба - сандък, вързан здраво с въжета за стената. Разрови го набързо и намери чиста риза и наситеносинята си адмиралска униформа. Нямаше търпение да свали официалния костюм, тъй като нищо не спъваше самочувствието на човек по-добре от жабо около врата.

Докато пръстите му се бореха с десетте милиона копчета на официалната риза, той се присъедини към Кълен на масата.

Помощник-капитанът беше разтворил карта на Яданско море - източения океански залив, който делеше Далмотската империя на две.

- Ето това дойде за Вивия.

Той пусна на картата миниатюрно корабче, което изглеждаше досущ като корабите на далмотската гвардия, които се поклащаха навън. То се плъзна по картата и се закова върху Веняса.

- Очевидно е омагьосано от ефировеща: отива там, където се намира истинският кораб - Кълен го стрелна с очи. - Според нещастника, който го донесе, истинският кораб принадлежи на Гилдията на житото.

- И защо - поде Мерик, отказа се от копчетата и просто изхлузи ризата през глава - Вивия ще се интересува от някакъв търговски кораб?

Той захвърли ризата върху сандъка и облегна ръце на масата. Избледнелият му вещерски знак оформяше неравномерен диамант.

- Какво очаква да направим с него?

- Лисици - отвърна Кълен и стаята се вледени.

- Лисици - повтори Мерик кухо и запремята думата в главата си с недоумение.

Внезапно обаче всичко се намести. Той рязко се оживи и се метна към сандъка си.

- Това е най-голямата глупост, която е измисляла - а тя е измисляла доста глупости през живота си. Нареди на Хермин да се свърже с нейната гласовеща. Веднага. Искам да говоря с нея при следващия удар на камбаните.

- Аха.

Ботушите на Кълен избумтяха навън, а Мерик извади първата риза, която попадна в ръцете му. Тъкмо я сложи, когато вратата на каютата се разтвори широко... а после се затвори с щракване.

Звукът го накара да скръцне със зъби и се наложи да овладее гнева си. Беше затворен.

Това беше толкова типично за Вивия, че дори не си струваше да се изненадва или гневи, по дяволите. Нали?

Едно време „Лисиците“ беше името на шайка нубревненски пирати. Тактиката им се основаваше на малките скампавеи. Те бяха по-плитки от „Жана“, с две мачти и с гребла, което им позволяваше да преодоляват с лекота пясъчните коси и крайбрежните острови - както и да устройват засади на по-големите кораби.

Флагът на Лисиците обаче - тънка морска лисица, увила се около къдравия ирис - не се беше развявал по мачтите от векове. Нуждата от това беше изчезнала с появата на истинска флота в Нубревна.

Докато Мерик стоеше и обмисляше има ли изобщо някакви аргументи, в които би се вслушала сестра му, нещо проблесна до най-близкия прозорец. С изключение на вълните, които заливаха високата водолиния обаче, и търговския кораб, който се поклащаше до тях, нямаше нищо особено.

Само дето... приливът не беше започнал.

Мерик се спусна към прозореца. Намираха се във Веняса - град, заобиколен с блата - и само две неща можеха да предизвикат неестествен прилив: земетресение...

...или магия.

А една вещица би предизвикала вълни на пристана по една-единствена причина.

Пръсване.

Мерик се втурна към вратата, изскочи на главната палуба и изрева:

- Кълен!

Вълните продължаваха да се надигат и „Жана“ беше започнала да се поклаща.