Веровещица

Краката ѝ плющяха през кал, прескачаха просяци, поднасяха покрай каруци, но на половината път до моста тя обърна очи назад - и се разкая, че го е направила. Кръвовещият определено я гонеше и определено беше бърз. Същите хора, които допреди малко бяха решени да забавят Изьолт, сега се ометоха от пътя му.

- Бягай! - изпищя тя на един пурист с плакат: „Покай се!”.

Мъжът не помръдна, затова тя го фрасна в рамото.

Той се завъртя заедно с плаката подобно на вятърна мелница. Движението му излезе полезно за Изьолт - въпреки че забави ход... въпреки че ѝ се наложи да се мушне под преминаващата носилка с четирима носачи, - то даде вид, сякаш тя се кани да продължи наляво, към моста. Чу и пуриста, който се разкрещя, че ще я погне през канала.

Ето защо не зави наляво, както възнамеряваше. Вместо това се завъртя на пета, метна се вдясно и се вряза обратно в тълпата, молейки се монахът да послуша пуриста и да тръгне наляво. Молейки се - отчаяно, - той да не надуши кръвта ѝ през саламандровото платно.

Нахлупвайки качулката си на глава, тя продължи да се носи напред. Наближаваше нова пресечка - гъст поток от хора от изток на запад, насочен към втори мост. Трябваше да си пробие път през тълпата и да продължи напред.

Или не... Шмугвайки се зад количката на някакъв дървар, тя скокна покрай сергията на един мандраджия и се озова във въздуха.

И неочаквано полетя с широко разперени ръце към канала със зелени, лепкави води, в който имаше почти същото количество хора, както по улиците.

В следващия миг под тялото ѝ се плъзна дълга, плоскодънна гемия и за половин дъх тя прецени положението: „Плоска палуба, покрита с мрежи. Зяпнал ме рибар“.

Тя престана да се съпротивлява на гравитацията и вместо това полетя нарочно надолу.

Въздухът засвистя покрай нея. Белите дантели на мрежите се приближаваха бързо. В следващия миг тя беше на палубата, присвила колене, опряла се на длани.

Нещо разряза дланта ѝ. Ръждясала кука, каза си, изправи се и гемията се заклати мощно. Рибарят изрева, но тя вече препускаше към следващата преминаваща лодка - разлат сал с набран червен навес.

- Пазете се!

С този крясък Изьолт скочи високо във въздуха, сграбчи парапета и се набра нагоре. Пасажерите се ококориха и отстъпиха назад. По коловете на парапета покапа кръв. През ума ѝ се стрелна бегла надежда, че смъдящата ѝ рана няма да улесни много кръвовещия в преследването.

Тя прелетя през сала с четири скока - изглежда, и останалите искаха да се махне не по-малко от нея самата. Прехвърли се над парапета, пое дъх и в същия миг покрай нея премина нова гемия - в тази беше натрупан дневният улов скумрия.

Изьолт скочи. Стъпалата ѝ се хлъзнаха и тя се просна възнак върху сребристите кожи и завря лице сред лигавите им очи. Рибарят взе да кряска, по-скоро ядосано, отколкото стреснато. Тя се надигна, а той навря черната си брада в лицето ѝ.

Тя се стрелна напред - заби лакът в корема му в мига, в който преминаха покрай ниско стълбище, обсипано с рибари с въдици.

С тромав скок Изьолт се озова на плочите на стълбището. Рибарите не ѝ предложиха помощ - просто се отдръпнаха. Един дори замахна към нея с въдицата си, а нишките му се обагриха в ужасено сиво.

Тя сграбчи края на въдицата. Нишките на човека светнаха по-ярко и той се опита да освободи въдицата - но вместо това дръпна нея. „Благодаря“, помисли си тя и се понесе нагоре по стълбите. Погледна веднъж назад и забеляза, че плочите бяха оплискани в червено. От дланта ѝ шуртеше далеч повече кръв, отколкото предполагаше тъпата болка.

Тя стигна до улицата. Беше задръстена от разнородна тълпа. Тя трескаво се замисли за някаква стратегия. Всичките ѝ планове се бяха продънили през адските двери, но все пак можеше да си позволи миг мисъл. Хич не ѝ се удаваше да бяга презглава - поради което в подобни случаи оставяше водачеството на Сафи. Нямаше ли време да измисли стратегия, Изьолт винаги се озоваваше в задънена улица.

Щом се спря на място обаче и притихна край канала, стиснала окървавената си ръка в наметалото, тя си осигури така нужния миг.

„Широк път - помисли си. - Един от главните пътища от града, вероятно от край до край върви до канала. Тълпата се движи в двете посоки, един мъж води оседлана петниста кобила. Раменете ѝ не тъмнеят от пот. Ако я отмъкна, ще успея да изляза от града безпрепятствено и да се скрия за нощта при племето.“

Завръщането в дом, който старателно беше отбягвала почти цял живот, със сигурност не беше идеалното решение, но не се сещаше за друго място, където нямаше да я прокудят още щом зърнеха кожата ѝ, освен селището на миденците.

То беше и единственото място, за където знаеше със сигурност, че кръвовещият - дори и да я преследваше както със зрението си, така и по миризмата на кръвта ѝ - не би я последвал. Земите около селището бяха покрити с капани, през които не можеше да мине никой, освен самите миденци.

И така, тя свали наметалото си със светкавично движение, метна го върху главата на мъжа, след което скочи на седлото на кобилата - като през цялото време се молеше присвитите ѝ уши да са знак, че е готова за езда.

- Много съжалявам - викна тя на ръкомахащия под наметалото мъж. - Ще я пратя обратно!

След това заби пети и го остави зад себе си.

Кобилата препусна в бърз тръс през тълпата, а Изьолт зарея очи през канала. И ги спря на кръвовещия, който я гледаше. Лодките се бяха раздалечили: той не можеше да прекоси водата като нея.

Това обаче не му попречи да я измери високомерно с поглед... и да ѝ помаха. Размърда пръстите на дясната си ръка, а после потупа дланта си.

Знаеше, че ръката ѝ кърви и ѝ даваше знак, че може да я проследи. И че щеше да го направи, като ужасяващата усмивка най-вероятно нямаше да напусне лицето му нито за миг.

Изьолт откъсна очи от лицето му и се насили да насочи вниманието си пред себе си. После се притисна към гърба на кобилата и я пришпори още по-силно, молейки се Луната майка, Ноден или който друг бог гледаше да ѝ помогне да напусне града жива.

Мерик следеше с очи миниатюрния далмотски кораб, който се плъзгаше по картата на Яданско море. Движението му значеше, че съответният търговски кораб тъкмо е пуснал платна на тръгване от пристанището на Веняса... на Мерик му идваше да запрати проклетата миниатюра навън през прозореца.

Гласовещият на „Жана“, Хермин, седеше на челото на масата. Макар че като цяло не бяха често срещани, гласовещиците бяха най-често срещаните ефировещици; поради умението им да откриват други гласовещици и да общуват с тях на големи разстояния всички кораби в нубревненската кралска флота имаха техен представител на борда си - в това число и този на Вивия, с която беше свързан гласовещият Хермин в момента.

Очите му грееха в розово - признак, че се е включил в нишките на гласовещиците, - а следобедните лъчи играеха по сбръчканото му лице. През прозорците долиташе далечна глъчка, тропот на каруци и конски копита.

Мерик осъзнаваше, че е редно да ги затвори, но без бриза ставаше твърде лепкаво и горещо. Освен това лойта в лампите димеше и изпускаше воня, по-отвратителна дори от тази на нечистотиите в каналите на Веняса.

Според него обаче си струваше да спести нещичко с миризливата животинска лой, вместо да плаща купища пари за бездимните лампи на огневещиците. Разбира се, двамата с Вивия не можеха да постигнат съгласие по този въпрос.

И по още много.

- Май не разбираш, Мери.

Въпреки че използваше собствения си дрезгав глас, Хермин говореше точно по маниера на Вивия - провлачено, със снизходително натъртване.

- Лисиците мигновено вдъхват ужас у чуждите флоти. Ако издигнем флага сега, ще имаме сериозно предимство, когато Великата война подеме отново.

- Само че - рече Мерик с равен глас - сме тук да преговаряме за мир. И макар че съм съгласен, че флаговете на Лисиците навремето наистина плашеха хората, това беше преди векове. Преди империите да си осигурят флоти, с които да смажат нашата.