Веровещица

В края на краищата щом щяха да се преструват на селянки, можеше поне да бъдат селянки имигрантки.

- Говорите ли далмотски? - попита предводителят и погледна Сафи, а после - и Изьолт.

Която спря тромаво до Сафия.

- Гуворим. Мъ-ъ-ълко.

Това като нищо щеше да се окаже най-несполучливият опит за имитация на аритовски акцент, който Сафи бе чувала да излиза от устните на Изьолт.

- Ние... имаме проблем? - Сафи вдигна ръце с всепризнатия жест за подчинение. - Просто сме тръгнали към град Веняса.

Изьолт се закашля драматично и на Сафи ѝ се дощя да я

удуши. Нищо чудно, че Из винаги беше джебчийката, а тя се занимаваше с отвличането на вниманието. Нишкосестра ѝ беше пълен провал като актриса.

- Търсим градски лечител - побърза да каже Сафи, преди Изьолт да изтърси още някоя потресаваща кашлица. - В случай, че е пипнала чумата. Майка ни умря от нея, нали се сещате, а как само кашляше в последните си дни, мале-е-е. Всичко беше в кръв...

- Чума? - прекъсна я стражарят.

- Ами, да - кимна му Сафи многозначително. - Сестра ми е тежко болна.

От гърдите на Изьолт се изтръгна нова кашлица, но тази беше толкова убедителна, че Сафи направо потръпна... след което изкуцука до нея.

- Ох, трябва ти лечител. Хайде, хайде. Нека ти помогна, сестричке.

Стражарят явно забрави за момичетата и изрева заповедите си:

- Върни се в строй! Ходом марш!

Чакълът захрущя под звучните им крачки. Момичетата се затътриха по пътя си. Стражарите бяха сбърчили носове - явно никой не държеше да пипне „чумата“ на Изьолт.

Сафи я повлече покрай черната карета, но внезапно вратата се отвори широко. Разплут стар мъж, облечен в червено, се провеси навън. Сбръчканата му кожа потрепери на вятъра.

Това беше ръководителят на Златната гилдия, мъж на име Йотилуци, когото Сафи беше виждала отдалеч - при това не другаде, а на събитието миналата нощ.

Старият гилдмайстор обаче очевидно не я разпозна и след като ги огледа набързо, оповести с писклив глас:

- Едуан! Разкарай тези чуждоземни отрепки от мен!

Покрай задното колело на каретата се плъзна облечен в бяло силует. Пелерината му се вееше на вятъра и макар че лицето му оставаше скрито под качулката, ремъкът на ножницата за кама през гърдите, както и мечът на кръста му се виждаха ясно.

Беше карауенски монах - наемник, обучен да убива още в детството си.

Сафи замръзна и несъзнателно отдръпна ръка от Изьолт, а тя се плъзна безмълвно зад нея. Стражарите щяха да стигнат до капана на момичетата всеки миг, затова двете застанаха в готовност: Начало. Край.

- Аритовки - изрече монахът.

Гласът му беше дрезгав, но не от старост, а от малко ползване.

- От кое село?

Той направи една-единствена крачка към Сафи.

Тя едва успя да потисне порива да отстъпи плахо назад. Веровещерската ѝ природа внезапно кипна тревожно - стържещо чувство, сякаш някой сваляше кожата от врата ѝ.

Магията ѝ не закипя поради думите му. Причината беше излъчването му. Монахът беше млад, но нещо не беше наред. В него имаше нещо твърде безскрупулно, твърде опасно, на което никога не би се доверила. Той свали качулка и разкри бледо лице и късо подстригана, кестенява коса. После подуши въздуха около главата на Сафи, а около зениците му се завихриха червени тонове.

Стомахът на Сафи се превърна в камък.

Кръвовещ.

Монахът беше кръвовещ, да го вземат мътните. Създание от митовете, същество, което можеше да подуши кръвта на човек - да подуши вещерската му същност - и да го преследва през цели континенти. Запомнеше ли миризмата на Сафи или на Изьолт, двете щяха много, ама много да...

Буф-буф-буф!

Барутът затрещя в гърнетата. Стражарите бяха задействали капана.

Сафи не загуби нито миг... както и монахът. Мечът му изскочи от ножницата със свистене; тя вдигна кинжала си. После подхвана острието му и го отблъсна встрани.

Той се окопити и се хвърли към нея. Сафи отскочи назад. Прасците ѝ опряха в Изьолт, но нишкосестра ѝ коленичи с изящно движение, а Сафи се претърколи странично по гърба ѝ.

Начало. Край. Така се биеха те. Така живееха.

След кълбото Сафи изправи тяло и извади меча си. В същия миг Изьолт с подрънкване изкара на показ лунните си сърпове. Далеч зад тях трясъците продължаваха. Дочуха се викове, а конете започнаха да хвърлят къчове и зацвилиха.

Изьолт се завъртя към гърдите на монаха. Той се метна назад и скочи върху колелото на каретата. Сафи очакваше, че това ще го забави, но той просто се хвърли отгоре ѝ.

Беше добър. Най-добрият боец, срещу когото се беше изправяла.

Те двете обаче бяха по-добри от него.

Сафи се измъкна от обсега му в мига, щом Изьолт се изтъркаля на пътя му. Сърповете ѝ оформиха въртящ се кръг от стомана, който посече ръцете, гърдите и корема му... а след това тя се отдръпна - същинско торнадо.

Което чакаше Сафи. Само че стана свидетел на нещо, което не би могло да бъде истина: раните по тялото на монаха до една зарастваха пред очите ѝ.

Вече нямаше съмнение - монахът беше трижди проклет кръвовещ, изпълзял от най-мрачните ѝ кошмари. Затова тя направи единственото смислено нещо: запрати кинжала си право към гърдите му.

Острието прониза ребрата му и заседна дълбоко в сърцето. Монахът залитна напред, падна на колене... и впи червените си очи в тези на Сафи. Оголи зъби. Изръмжа и изтръгна ножа от гърдите си. Раната избълва кръв...

...а после започна да заздравява.

Сафи обаче нямаше време за нов удар. Стражарите се връщаха. Гилдмайсторът закрещя от вътрешността на каретата, а конете се втурнаха напред в луд галоп.

Изьолт се стрелна пред Сафи, завъртя бясно сърповете си и отби две стрели в полет. После каретата за миг се изпречи между момичетата и стражарите* Виждаше ги единствено кръвовещият. Той посегна към ножовете си, но беше твърде бавен. Магическото лечение беше изцедило силите му.

Въпреки това обаче той се усмихваше - да, усмихваше се, - сякаш знаеше нещо, неизвестно за Сафи. Сякаш можеше и щеше да я издири и да я накара да си плати.

- Хайде! - Изьолт я дръпна за ръката и я повлече на бегом към скалата.

Поне това беше част от плана. Поне това бяха упражнявали толкова често, че можеха да го направят и със затворени очи.

Първите стрели от арбалетите заваляха по пътя зад тях. Момичетата достигнаха до един камък на височината на кръста им отстрани на пътя, откъм морето.

Прибраха оръжията в ножниците. После с два скока Сафи се прехвърли през камъка, Изьолт също. От другата страна скалата се спущаше отвесно към разбиващите се с грохот разпенени вълни.

Двете въжета, вързани за набит дълбоко в земята кол, ги очакваха. Далеч по-бързо и трескаво от предварителния план за бягство Сафи грабна своето въже, пъхна стъпало в примката в края, сграбчи възела на нивото на главата...

... и скочи.

ДВЕ

Вятърът зафуча покрай ушите на Сафи, нахлу в носа ѝ. Полетя напред... и надолу към разпенените вълни... от висока седемдесет стъпки скала...

... докато въжето не се опъна. Рязкото дръпване разтърси тялото ѝ, въжето се вряза в стисналите го длани, а тя се понесе към покритата с морски жълъди скала пред себе си.

Това щеше да боли.

Мощният сблъсък я накара да прехапе език. Болка прониза цялото ѝ тяло. Варовикът поряза мишците, лицето и краката ѝ. Тя разпери ръце, за да се хване за скалата, когато... Изьолт се заби в камъните до нея.

- Пламък - простена Сафи.

Грохотът на морските вълни погълна думата, с която се задействаше омагьосаното въже, но тя все пак упражни действието си. Проблесна бял пламък, който се стрелна нагоре по-бързо от погледа, и въжетата лумнаха...

... и се разпаднаха. Фината пепел се разнесе по вятъра.

Няколко прашинки се посипаха по кърпите и раменете на момичетата.