Краят на империята

— Искате да стана двоен агент?

— Не. Искам много малко. Една чашка, късче пушена сьомга, не по-голямо от твоето его. Не ме интересува за к’во шпионираш, за злато или за знамето, или си имаш твои причини. Сега ще работиш за Алекс Килгър.

— Няма да стане — възрази Хони. — Не смятам да преминавам на страната на предатели. Нито да прикривам теб и Стен. Сигурно искаш да седя тук и да пращам съобщения, че този загубен район е верен на 152 процента на Императора и че никой не е виждал Стен, никой не е чувал за него и са готови да плюят на гроба му, ако се появи.

— Два въпроса, друже. Първо, не искам да лъжеш за Вълчите светове. Напротив. Ще казваш, че ти трябват повече агенти. Нека пратят отряд, ако щат и взвод, да пратят толкоз, че да не можеш ги изброи. Второ, ще помагаш на мен. Ще ме слушаш и ще правиш точно каквото ти казвам. Разбрано? Или още не ми вярваш? Мистър Паин, ще дойдеш ли? Можеш да вземеш тоз момък с теб. Друг път пак ще си поговорим с него.

След което уловиха сър Хони за лакътя и го отведоха доста грубичко.

— Дали ще играе с нас? — попита Марл.

— О, да — отвърна Алекс, докато насочваше гравишейната към мястото, където се бе разположила неговата група. — Ще поседи в килията увесил нос и замислен над необещаващото бъдеще и кат’ му дойде акълът, ще заиграе. Шпионите, дето се провалят, рано или късно се хващат на въдицата. За по-сигурно борите ще му пуснат записи на хора, дето викат, сякаш ги одират живи или ги карат да слушат политически речи. Виждаш ли, Марл, това също е полезен урок. Първо ти показах колко е хубаво да си търпелива. Сега, кажи ми, малката, ти вярваща ли си?

— Не, сър. Но семейството ми беше.

— Тогаз притчата ще ти се понрави. Виждаш ли, имало един човек. Не бил беден, нито пък богат. Но живеел в скапана къща и нямал мангизи да си вземе по-голяма. Един ден чул за един мъдрец. Много, мноого мъдър. И решил да се посъветва с него. Чакало го доста път, но нашият човек се изкатерил на планината и рекъл: „О, велики човече, какво да сторя? Къщата ми е скапана и не мога да я търпя.“

А мъдрецът отвърнал: „Имаш ли крава?“

„Крава?“

„Мда, крава.“

„Имам кафява херфордска.“

„Вкарай я в къщата.“

Мъдрецът отказал да каже повече, колкото и мъжът да му се молил и плакал. Накрая се върнал, па като помислил за цялата мъка по пътешествието, взел, та вкарал кравата да спи при него. И къщата му станала още по-вмирисана. След време не можел повече да търпи и пак се отправил на път към мъдреца. Намерил го и му се оплакал. А мъдрецът помислил малко и рекъл: „Имаш ли коза?“

„Коза?“

„Аха, коза.“

„Имам коза.“

„Вкарай и нея в къщата“.

Тоз път мъдрецът отказал да каже нещо повече. И тъй човекът се върнал, помислил, помислил, та вкарал и козата в къщата. И сега вече съвсем не можел да я понася, щот станало много тясно. Та взел и отново се върнал при онзи мъдрец да му поиска помощ и рекъл — имах скапана къща, а сега с таз крава и козата стана съвсем нетърпимо. А мъдрецът му рекъл:

„Имаш ли кокошки?“

„Кокошки?“

„Аха, кокошки“.

„Мда, имам кокошки“.

„Вкарай ги в къщата. Ако имаш патици, гъски, прасета, вкарай също и тях“. И колкото и да му се молил мъжът, мъдрецът не рекъл нищо повече. Тогаз мъжът се върнал у дома и пуснал вътре всичките си животни. И станало не само по-лошо, а съвсем нетърпимо. Толкова било тясно, че нямало място за него. Тръгнал той на път и намерил мъдреца.

„Не мога да понасям повече! — рекъл му. — Къщата ми е толкоз натъпкана с животни, че няма място за мен. Помогни ми най-сетне!“

А мъдрецът отвърнал:

„Иди у дома и изкарай всичките животни навън.“

И това било всичко.

А мъжът се върнал у дома, извел животните и знаеш ли какво открил?

— Че все още има скапана къща?

— Но поне не е пълна с животински фъшкии!

Марл го гледа доста дълго. Беше я предупредил.

Трябваше да го очаква. Но…

— Какво общо има това с търпението?

— Слуша ме внимателно, нали?

Синд бе първата, която забеляза гравишейната, докато се снижаваше към черния път пред тях.

— Свърши, нали? — попита натъжено Стен.

— Аха. И без това беше време да се прибираме, след като ни свършиха запасите от стрег. Но все още имаме три консерви с пастет от аншоа в неприкосновения запас. Можем да останем още седмица. Сега обаче ще трябва да обясняваме на всички защо сме изгорели на места, където никой не хваща тен, докато се катери по скали.

— Ще обясним, че сме се учили да караме ски голи. Но по-добре да не ни питат.

Стен придоби сериозен вид.

— Благодаря, Синд. Пет дни, а ми се иска да имахме още пет пъти по пет. Това ще е нещо, което ще помня през идните седмици. Когато нещата загрубеят, хубаво е да знаеш, че не всичко на този свят е лудост.

Вместо отговор тя го целуна.

Стен я притисна към себе си. Докато гравишейната се приземяваше, на никой от двамата не му хрумна, че може да им се случи отново.

Очакваха само Алекс. Но на предната седалка до него се бе настанила Айда. Беше още по-дебела от последния път, когато Стен я бе виждал, и шарената й рокля изглеждаше по-скъпа. Очевидно нейното семейство все още стъпваше здраво на краката си, след като я бяха оставили да бъде техен вожд — войвода.

Макар че беше дебела, тя скочи от гравишейната с необичайната лекота, която помнеха от годините в „Богомолка“.

— Гледам и двамата сте потъмнели — бяха първите й думи. Тя огледа Синд от глава до пети. — Значи ти си неговата.

— Не зная — отвърна Синд. — Какво е „неговата“?

Стен побърза да се намеси:

— Айда, откога се месиш в живота ми?

— Винаги съм го правила, глупако. Но не беше достатъчно умен да го разбереш.

— Брей.

— Изглежда свястно момиче — продължи Айда. — Бива я за компания. Мъжът не бива да спи сам. Нито пък жената.

— Май станахме твърде сантиментални — обади се Килгър. — Ще взема да се просълзя, докато летим назад.

Айда се подсмихна на забележката на Килгър.

— Като оставим настрана приветствията — рече тя, — дали да не се махнем от този проклет сняг и да идем някъде на топло, където да поговорим?

Четиримата се качиха и Килгър насочи гравишейната обратно към замъка на Ото, където се бе настанил Стен. Айда — която естествено не предложи да седне отзад и да пусне Стен на предната седалка — се обърна и го погледна.

— И така. Май дойде време да се сложи край на глупостите с Императора?

— Хващаш бика за рогата, а? — попита Стен.

— Когато ножът опре до кокал. На ромите отдавна им е писнало с всички тези закони и същества с техни граници, които водят войни заради някаква отрепка, величаеща се като император. Поне преди го смятаха за някой, дето е с разсъдъка си. Но ние, ромите, знаем добре, че не можеш да служиш на свободата със закони и огради. Неведнъж сме го обсъждали на племенни сборища. Тази империя вече ни отесня. Време е да хващаме пътя.

— Накъде?

— Отвъд — тя махна с ръка към тавана. — Отвъд Империята, отвъд границите, до които се простира. Където ще потърсим богатства и същества, които дори не можем да си представим. В тази малка империя вече трудно се диша.

Стен внезапно бе споходен от видението на вихрещи се, непознати галактики и системи, които шепнат примамливи слова, вместо тази безкрайна поредица от войни и кланета. Отвъд. Това привлече душата му като магнит.

— Ще натоварим на корабите най-ценните си стоки и притежания, ще ги заредим, ще вземем и шлепове с допълнително гориво и ще се отправим на еднопосочно пътешествие — продължаваше Айда. — Разказват, че някои войводи вече са убедили племената си да го сторят и наистина в съвета има доста опразнени места. В края на краищата нали се твърди, че ние, ромите, не сме от човешките светове.

Тя поклати глава и се върна към по-непосредствени въпроси.