Краят на империята

Стен не се интересуваше от плуването. Лежеше по гръб в плиткото езерце, близо до мястото, където горещата вода излизаше с бълбукане на повърхността. Годините на терзания и неволи сякаш напускаха тялото му през порите.

— Чувствам се, сякаш тялото ми е станало гумено — промърмори той.

— О, милият.

— Не съвсем. Ела тук, хитрушо.

— Наблюдателен, романтичен и ласкател до мозъка на костите. Сега какво?

— Ето какво… харесва ли ти? А сега малко по-надолу…

Синд изстена, когато Стен изви тяло. Той плъзна ръце нагоре, през гърдите й, улови я и я нагласи в седнало положение.

После никой от двамата нямаше какво да каже.

Така и никой не приготви вечеря.

Единствената светлина в целия свят бе от малка свещ, окачена под покрива, озаряваща червеникавите стени на палатката.

— Мислех си — произнесе мързеливо Синд — повече нищо да не правим тази нощ.

— Че аз нищо не съм предлагал.

— Тогава какво правиш?

— Ами… протягам се.

— Да бе. Повярвах ти.

— Някъде четох, че не е необходимо да се движиш. Достатъчно е да се съсредоточиш, да се концентрираш и… готово.

— Не ти вярвам.

— Аз никога не лъжа. Наричало се е тантрично или тентрично упражнение.

— Поне се опитваш на правилното място. Ей. Сега се движиш.

— Не. Ти се движиш.

— Не се движа. Може ли поне… да забавиш малко? Ей! Ако се опитваш да ме изпързаляш, внимавай сам да не се хлъзнеш!

Стен се надигна и духна свещта.

Нито Синд, нито Стен се събудиха на следващия ден преди късния следобед.

— Колко още ще чакаме, мистър Килгър?

— Минута. Час. Цял живот — произнесе Алекс с безразличие. — Разузнаването не е за нетърпеливите.

Марл, комуникационният техник, пристъпи неспокойно. Може би наистина беше нетърпелива или пък се чувстваше малко неудобно, притисната в кабинката на гравишейната между мускулестия и набит шотландец и един също толкова едър борски констабъл. Мястото бе още по-ограничено заради електронните прибори.

Но тя не каза нищо — Алекс я бе избрал като най-перспективен член от екипажа на „Бенингтън“ за шпионско обучение.

Килгър вече разполагаше с неколцина избраници от групата на Стен, плюс кадрите, подбрани от екипажа на „Виктори“ и обучени на Алтай. Но му трябваха още. Марл бе добра кандидатка, помисли си той. Беше във възраст, в която опитът вече започва да казва своето. И със солидно телосложение, не като хърбите, които Стен изглежда харесваше. Не че Килгър би си помислил да опита с нея нещо друго — за него романтичната връзка с подчинен бе толкова неетична, колкото да покани Кембъл в замъка за питие. Но можеше да я гледа.

Един прибор изщрака. Трепна игла. Запали се екранче. Гравишейната бе замаскиран мобилен локатор.

— Ей-йооо — провикна се доволно Килгър. — Видя ли к’во ти казах за търпението? Само свирни и ще дойда, момко. Както и очаквахме. Първи урок. Ако искаш да ставаш шпионка, моме, научи се да не спазваш плана. Вземеш ли да се притесняваш за часове и прочее, спукана ти работата. Освен туй глей да си непредсказуема. Няма по-добро оръжие от туй, да знайш. А тоз изпуща сигнали кат’ мишка с часовников механизъм.

Изведнъж всички прибори се върнаха към нулевите си стойности.

— Не е достатъчно бързо — обяви тъжно Килгър. — Бих казал трети етаж, отзад. Ти на к’во залагаш, Паин?

Полицаят включи предавателя си и се свърза с втория локатор.

— Така е.

— Аха — възкликна Килгър. — Както си и мислех. Човек до мозъка на костите. Друг урок. Когато разчиташ на оперативни агенти, нивга не използвай свои хора, ако можеш да наемеш местни. Те са по-трудни за разкриване.

— А и няма да ги съжаляваш, ако ги заловят — кимна кандидатката.

— Учиш се, учиш — обяви доволно Килгър.

Агентът, използващ кодовото име Хони, тъкмо поставяше гел върху косата си, когато вратата рухна. Той подскочи пред огледалото.

— Помощ! Полиция!

— Откажи се! — изръмжа борът. — Аз съм полицията. — Той вдигна значката си.

— Кой си ти? Този кой е? Какво искате?

Килгър не го слушаше.

— Констабъл Паин — заговори той нехайно. — Ще вдигна таз врата и ще я подпра на входа, че искам да си побъбря малко с тоз млад мъж.

Полицаят кимна и излезе.

— Нямате право да… — заговори мъжът.

— Шшт — скастри го Алекс. — Слушай сега. Бас държа, че ще се оплаква от липса на юрисдикция.

— Искам да видя заповед — настоя твърдо мъжът.

— Ня’а заповед — заяви му спокойно Алекс. — Не си арестуван. Няма и сведения таз нощ в района да е имало полицейска акция.

Хони пребледня, но бързо се съвзе.

— Тъй — кимна Алекс. — Това е цената да шпионстваш. Но ти не си от вчера в тоз бизнес, нали, сер Хони? Опитен си, мда. Макар че, да ти призная, вие, момчета от Вътрешна сигурност не сте достойни да триете задниците на най-младия чирак от „Богомолка“. И това не е предразсъдък. Нее. Нека сега ти кажа къде си. В средата на голямо, голямо блато, приятелче. Не ме гледай тъй, ами сядай.

Хони последва съвета му и седна. Империята по принцип шпионираше не само своите врагове, но и приятелите и съюзниците си. Както бе правила и всяка друга силна власт в историята на света. А след като Вътрешна сигурност замени „Богомолка“, параноята на Императора само нарасна.

Сър Хони беше старши агент от ВС, което не беше кой знае колко впечатляващо, като се има предвид, че самият отдел бе новодошъл в света на шпионажа и пострадал от решението на Императора и на Пойндекс да не се приемат никакви членове от „Богомолка“.

Хони пребиваваше от известно време в съзвездието Лупус, работейки под прикритието на купувач и износител на местни произведения. Дори самото прикритие не беше кой знае колко оригинално.

Контраразузнаването на борите естествено бе в течение на повишения интерес. Също както тяхното Външно бюро шпионираше всеки. Повечето агенти, които Хони използваше, бяха бори, а дори да имаше хора, предпочиташе да са местни. Само началниците им идваха отвън — груба грешка, по преценка на Килгър. Шефът на местната операция трябваше също да е бор, а неговият началник да действа на сигурно зад стените на посолството.

Но Императорът не вярваше на никого, нито Пойндекс. В съзвездието Лупус имперското посолство бе убежище на некадърници и службогонци.

Местните агенти докладваха на Хони. Предаванията и пратките им естествено се следяха, прихващаха, копираха и после връщаха на първоначалното си място. Единственото, на което борите все още не бяха сложили ръка, бе самият Хони. Не че полагаха големи усилия да го открият — технически погледнато. Империята и борите бяха все още съюзници, макар че Императорът се отнасяше с подозрение към съзвездието Лупус, също както и към всеки, който някога е бил в контакт със Стен.

На Килгър му бяха нужни само няколко часа в централата на борското разузнаване, за да проследи начина на действие на имперските шпиони и да установи програмата им. Докладите се изпращаха на ден X, когато шпионинът имаше какво да съобщи. Отговорите пристигаха в ден Y, на място Z, различно от мястото на оставяне на доклада, колкото имперските шпиони да си мислят, че спазват правилата на играта.

А сега да открие шефа. Килгър оперираше според аксиомата, че какъвто слугата, такъв и господарят. Едно широкообхватно проследяване на ефира доведе до засичането на излъчвания, насочени към известна имперска база в покрайнините на Вълчите светове. Емисии, които бяха уловени, записани и разшифровани.

Което отведе Килгър в апартамента на Хони.

— И тъй — приключи Килгър, — тъй кат’ докладът ти за скиторещи из Вълчите светове имперски моряци е стигнал до предназначението си, твоят господар ще се разтревожи. Ще иска по-подробен доклад, нъл тъй?