-->

Краят на империята

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Краят на империята, Кол Алън-- . Жанр: Боевая фантастика. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Краят на империята
Название: Краят на империята
Автор: Кол Алън
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 265
Читать онлайн

Краят на империята читать книгу онлайн

Краят на империята - читать бесплатно онлайн , автор Кол Алън
Империята е потънала в хаос. Някога величественият имперски флот е разгромен и останките му догарят в космоса — жертва на една гражданска война, която заплашва да унищожи бъдещето на човечеството. Защото Вечният император не е човекът, за когото го мислят поданиците му — а може би и въобще не е човек. Сега Стен — имперски телохранител, шпионин, убиец и ренегат — е този, който води човечеството в неговата битка за оцеляване. Поел командването на последния бунтовнически флот, той се отправя на отчаяна мисия, за да открие и разруши мистичния източник на силата на неговия бивш господар. Обявен за предател и преследван от сили, лоялни на Императора, Стен трябва да рискува всичко, за да разруши империята, на която се е клел да служи.

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 14 15 16 17 18 19 20 21 22 ... 108 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

Синд вече бе изработила черновата за операция „Ваканция“. Един обичаен любовен партньор би потърсил тропически океани и красиви острови с десетзвездни курорти и двайсететажни небостъргачи. Но Синд беше наследница на Джан, израснала сред Бор и имаше богат опит във военни действия. За нея ваканцията означаваше място сред дивата природа — и представите на Стен не бяха много по-различни.

Борската планета-майка бе все още леден свят, макар че борите с неохота бяха премахнали част от ледниците, след като популацията им нарасна. Из целия свят бяха разпръснати вулканични „острови“ — оазиси насред вкочанената земя. Повечето от тях бяха заселени преди хиляди години, но имаше и свободни.

Синд възнамеряваше да отвлече Стен и да го откара на някой от тях, и се постара да узнае къде има най-добри условия за ски и дори за зимен алпинизъм. Стен я бе научил на скално катерене и с течение на времето тя не само бе станала добра колкото него, а дори се смяташе за негов учител.

На една от скорошните въздушни снимки тя се натъкна на нещо по-добро. Нямаше го на картата. Напълно неизследвано местенце. Всичко, което се искаше, бе да вземат пилот и гравишейна и щяха да са там за час.

Синд бе доволна. Това също бе част от плана. Да стигнат дотам бе половината от забавлението.

И така, нарамили раници, достатъчно тежки, за да се олюляват, те накараха Килгър да ги остави в края на един черен път с обещанието да се върне след пет дни, за да ги вземе — или да организира издирването им.

Една от причините раниците им да са толкова тежки бе, че и двамата не си падаха по сухите порциони. Дори сред дивата природа предпочитаха да се наслаждават на известен комфорт.

В началото щяха да се придвижват със ските из ниските склонове. Когато стигнат планината, щяха да продължат нагоре по коритото на една замръзнала река и през клисурата до тайното място на Синд. Тъй като картата, с която разполагаха, не беше точна, щяха да се ориентират по въздушната снимка.

Стигнаха това място недалече под планинския връх, където реката ставаше вертикална и се превръщаше в трийсетметров замръзнал водопад. Тук попаднаха в клопка.

Ама че го измислих, кореше се Синд.

— Ще видя дали не можем да се спуснем по този склон до цепнатината, която преминахме преди час — посочи тя. — И оттам да изкатерим върха. После можем да слезем, докъдето искаме.

— Изглежда доста работа ни чака.

— Стига си се оплаквал.

— Не се оплаквам. Аз хленча. Колко въже имаме?

— Седемдесет и пет метра.

— По дяволите! — изруга Стен. — Май друг път няма да се правя на велик алпинист. Точно сега малко клинове, скоби и котвички щяха да ни дойдат добре. Или пък стълбичка. Но хубаво, щом трябва, ще го направим по трудния начин.

Той откачи въжето, нагласи раницата си така, че да не се хлъзне обратно, прекара въжето през колана си, пое си дълбоко дъх и започна да се катери.

Нагоре по ледопада.

— Никак не ми харесва тази работа — мърмореше под нос. И така беше — единствената причина, поради която смяташе, че може да изкатери ледената стена, бе, защото беше виждал как го правят веднъж в един филм и защото беше прекарал уикенд с един от инструкторите си в „Богомолка“ — какво ли стана с нея, зачуди се той. Та тази млада дама бе вманиачена на тема катерене по водопади, дори когато температурата бе далеч под нулата.

Най-добре беше да последва съвета на Синд и да не приказва излишно.

Не е чак толкова зле, помисли си той. Все едно да висиш на лост и от време на време да се набираш.

Поне ледът бе здраво замръзнал и твърд. Нямаше опасност да се разтопи.

А и имаше на какво да стъпва и почива. Точно това правеше в момента.

— Как се нарича това? — извика Синд на няколко метра под него.

— Самоубийство — отвърна задъхано Стен.

Задържаше се с два от шиповете на своите котки — остриета от подсилена метална сплав с хоризонтални зъбци към пръстите.

Единият му крак внезапно застърга по леда и Стен увисна. Той се завъртя няколко пъти, докато се успокои и ориентира в обстановката, набра се отново, протегна ръка, залови се за една цепнатина и се закрепи с другия крак. Още половин метър нагоре.

Две вдишвания и отново на работа.

И отново. И отново.

Изведнъж ледът над него свърши и вече нямаше за какво да се задържа. Той се поколеба. Протегна ръка встрани. Към стърчащия скален издатък.

Скала? Нима водопадът бе свършил?

Да, най-сетне.

Стен се издърпа с благодарност на равната площадка и въздъхна. После се откачи от въжето и извика на Синд.

Първо изтегли раниците, завързани за въжето. Отново тежко дишане. „Не само остарявам, но и ставам немощен“ — помисли си с горчивина.

А сега бе ред на Синд. Почака — въпреки нетърпеливите й викове, — докато се възстанови напълно. Би преживял загубата на някоя раница, но…

Синд се закачи и извика:

— Никога не съм го правила.

— Всички момичета го казват.

Синд започна да се катери. Приплъзваше се ловко нагоре по ледопада, сякаш го бе тренирала цял живот. Нямаше и следа от задъхване.

— Не мислех, че и ти би могъл да го направиш — рече му горе.

— И това го казват момичетата.

Стен метна раницата на гърба си, помогна на Синд с нейната. Намираха се в покрайнините на замръзнало езеро. Навътре ледът се скриваше от мъгла.

Точно пред тях — на не повече от петдесет стъпки нагоре — се спускаше облак. Чудесно. Сега ще трябва да се катерят в мъгла.

Но Стен не бе преценил правилно — последната част от изкачването им отне едва четири минути.

Когато прекосиха облака, се озоваха в зимен рай. Пред тях се разкри малка долина. Храсталаци. Трева. Диви цветя.

— Проклет да съм — изруга учудено Стен. В единия край на долчинката бълбукаше горещо изворче, чиито води се вливаха в по-голяма река, достатъчно топла, за да разтапя леда. Ручейчето бе заобиколено от димящи локви, по краищата на които се бе образувал лед.

Стен си помисли, че тази картина почти заслужаваше мъчителното катерене.

Димящият ручей ги мамеше — но и двамата познаваха несменяемия ритуал: първо заслон, после огън, храна и накрая удоволствието. Убежището бе лесно — да свържат три комплекта от гъвкави пръчки, да ги пъхнат през платнището и палатката е разпъната. От съображения за сигурност засега я оставиха свалена. Огънят също не беше проблем — печката им беше от оборудването, използвано в „Богомолка“, не по-голяма от дланта на Стен. Но се захранваше с АМ2 и можеше да работи на максимална мощност цяла година, без да се налага презареждане. Стен я извади от раницата и я нагласи близо до палатката, между кръговете от камъчета, върху които бе поставил портативната скара. Храна? По този въпрос изпитваха колебания — мускулите им бяха в по-тежко състояние от пустеещите стомаси.

Или поне това бе претекстът.

— По дяволите колко студени са тези камъни.

— Разбира се, че са студени. Ела тук да се стоплиш.

Стен, гол, се спусна в езерцето до Синд.

— Какво има в манерката? — попита тя.

— На пръв поглед ще си помислиш, че съдържа някоя от онези освежителни соеви напитки, които туристите обичат да мъкнат в манерки. Но някакъв непрокопсаник е напълнил тази със стрег.

Стен отвъртя капачката и й подаде манерката.

— Имам още три в раницата.

— О, божичко! И аз съм взела две — отвърна тя. — Толкова по въпроса за природосъобразния живот. — Тя отпи.

Стен я разглеждаше с нескрит интерес.

— Те плуват!

— Много си наблюдателен. Чак сега ли го забеляза, след като от толкова време сме заедно? Заради това ли те направиха адмирал?

— Аха.

— На този човек разчитат за свалянето на Империята — въздъхна Синд. Тя се изтегна по гръб и се отблъсна от каменистото дъно, плувайки към центъра.

— Ей тук, в средата, почти можеш да плуваш.

— Тъй-тъй.

1 ... 14 15 16 17 18 19 20 21 22 ... 108 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название