Без дом

— Щеше да бъдеш длъжен, ако те действително ти бяха родители. Но ако те не са ти дядо, нито баща, нито пък майка, длъжен ли си въпреки това да ги почиташ и обичаш?

— Не чу ли разказа на моя баща?

— Какво доказва тоя разказ? Загубили дете на твоята възраст. Търсили го и намерили дете на годините на детето, което са загубили. Ето всичко.

— Забравяш, че детето, което са им откраднали, е било подхвърлено на „Авеню дьо Бретьой“ и че аз съм бил намерен на „Авеню дьо Бретьой“ същия ден, в който те са загубили детето си.

— А защо две деца да не са били подхвърлени в един и същи ден на „Авеню дьо Бретьой“? Защо приставът да не е сбъркал, като е дошъл господин Дрискол в Шаванон? Това е възможно.

— Не, това е глупост.

— Може да е така. Тогава, което казвам, това, което обяснявам, може да е глупост, но то е, защото не го казвам и не го обяснявам добре, защото главата ми е глупава. Друг на мое място би го обяснил по-добре и тогава щеше да бъде умно. Аз съм глупавият и толкоз.

— За съжаление не! Това не е всичко.

— Най-сетне помисли и това, че ти не приличаш нито на баща си, нито на майка си и че нямаш руси коси като братята и сестрите си, които всички, чуваш ли добре, всички са еднакво руси. Защо ти не си като тях? От друга страна, има нещо много чудно — как тия хора, които не се богати, са похарчили толкова пари, за да намерят едно дете? По всички тези причини според мене ти не си Дрискол. Зная много добре, че съм глупав, винаги са ми го казвали, виновна е главата ми. Но ти не си Дрискол и не бива да останеш при семейство Дрискол. Ако искаш въпреки всичко да останеш при тях, ще остана с тебе. Но трябва да пишеш веднага на мама Барберен и да я помолиш да ни опише точно какви са били пеленките ти. Когато получим писмото й, ще разпиташ този, когото наричаш свой баща, и тогава може би някои неща ще ни станат поясни. Дотогава не мърдам и въпреки всичко ще остана при тебе. Ако трябва да се работи, ще работим заедно.

— Ами ако някой ден тупнат Матиа по главата?

Той се усмихна тъжно.

— Това не е най-страшното. Нима боли, когато те бият за приятеля ти?

Тридесет и шеста глава

Капи — крадец

Прибрахме се чак привечер в „Двора на червения лъв“. Прекарахме целия ден в разходки из хубавия парк и в приказки, след като си купихме парче хляб и закусихме. Баща ми се беше върнал у дома, а майка ми бе станала. Никой от тях не ни смъмри за дългата ни разходка. Чак след вечеря баща ми ни каза, че имал да ни говори нещо и на двамата — на Матиа и на мене, — и затова ни повика край огнището, а това накара стареца да изръмжи — той решително пазеше свирепо своето място край огъня.

— Я ми поразкажете, как си изкарвахте прехраната във Франция? — попита баща ми.

Разправих му.

— Значи никога не ви е било страх, че можете да умрете от глад?

— Никога. Не само че си изкарвахме прехраната, но спечелихме пари и за крава — заяви самоуверено Матиа.

И на свой ред разказа как сме купили кравата.

— Та вие сте даровити момчета! — възкликна баща ми. — Я ми покажете какво умеете да правите.

Взех арфата и изсвирих една мелодия, но не своята неаполитанска песен.

— Добре, добре — рече баща ми. — А Матиа какво знае?

Матиа също изсвири една мелодия на цигулка и друга на корнет. На последната децата, които бяха насядали в кръг около нас, му ръкопляскаха.

— А Капи? — запита баща ми. — Какво прави той? Не вярвам, че само за удоволствие мъкнете със себе си куче. То трябва да умее да си изкарва поне хляба.

Гордеех се с дарбите на Капи не само заради него, но и заради Виталис. Накарах го да изпълни няколко номера от своя репертоар и той пожъна сред децата обикновения си успех.

— Та това куче е цяло състояние — каза баща ми.

В отговор на тая похвала аз изтъкнах, че Капи може да научи в кратко време всичко, каквото му се покаже, дори и неща, които кучетата обикновено не умеят да правят.

Баща ми преведе думите ми на английски и ми се стори, че добави няколко думи, които не разбрах, но които разсмяха всички, майка ми, децата, а също и дядо ми — той смигна на няколко пъти и извика fine dog, което значи хубаво куче. Но Капи не се възгордя от това.

— Щом е така — продължи баща ми, — ето какво ще ви предложа. Но преди всичко Матиа трябва да каже съгласен ли е да остане в Англия и иска ли да живее с нас.

— Желая да остана с Реми — отвърна Матиа, който беше много по-хитър, отколкото изглеждаше и отколкото се смяташе — и ще отида навсякъде, където отиде Реми.

Баща ми, който не можеше да отгатне какво се криеше в този отговор, изглежда, остана доволен от него.

— Щом е така — каза той, — ще се върна към своето предложение. Ние не сме богати и всички работим, за да живеем. Лете обикаляме Англия и децата отиват да предлагат стоката ми на тези, които не искат да си развалят спокойствието да идват при нас. Но зиме нямаме кой знае каква работа. Докато сме в Лондон, Реми и Матиа ще могат да свирят по улиците и не се съмнявам, че скоро ще спечелят добри пари, особено когато наближат коледните празници, които ние наричаме waits или бъдници. Но тъй като всичко на тоя свят ще трябва да се използува, Капи ще дава представления с Алън и Нед.

— Капи работи добре само с мене — възразих бързо аз, тъй като никак не ми се искаше да се разделям с него.

— Ще се научи да работи и с Алън и Нед, бъди спокоен, и като се разделите така, ще печелите много повече.

— Уверявам ви, че няма да направи нищо, пък и аз, и Матиа ще имаме по-слаби сборове. С Капи ще печелим много повече.

— Стига приказки — прекъсна ме баща ми. — Когато кажа нещо, трябва да се изпълнява, и то веднага, такъв е редът вкъщи. Трябва да се съобразяваш с него и ти както всички други.

Нямаше какво да възразя и замълчах. Но тайничко си помислих, че прекрасните ми мечти се оказаха печални и за Капи, както за мен. Щяха да ни разделят! Каква мъка и за двама ни!

Прибрахме се в колата, за да си легнем. Но тая вечер баща ми не ни затвори.

Когато си лягах, Матиа, който се събличаше по-бавно от мене, се наведе над ухото ми и ми пошепна със сподавен глас.

— Виждаш — рече той, — че този, когото наричаш свой баща, иска да му работят не само децата, но и кучетата. Това не ти ли отваря най-после очите? Утре ще пишеш на мама Барберен.

Но на следния ден трябваше да поучавам Капи. Прегърнах го и нежно, като го целувах често по коса, му обясних какво искам от него. Бедното куче, как ме гледаше, как ме слушаше! Когато подадох връвчицата му на Алеи, продължих да му обяснявам и то беше толкова умно, така послушно, че тръгна след двамата ми братя натъжено, но без да се противи.

А мене и Матиа баща ми поиска сам да ни заведе в един квартал, където имало изгледи да спечелим повече пари, и ние пресякохме целия Лондон, за да стигнем в една част на града, дето имаше само хубави къщи със сводове и колони на величествени улици, оградени с градини. По тия великолепни улици с широки тротоари не се срещаха вече бедни хорица, облечени в дрипи и с изпити лица, а само красиви госпожи с ярки дрехи, коли, които блестяха като огледала, прекрасни коне, карани от едри и дебели кочияши с напудрени коси. Прибрахме се късно в „Двора на червения лъв“, тъй като „Уест Енд“ е далеч от „Бетнал Грийн“, и е радост видях Капи, много кален, но в добро настроение.

Толкова бях доволен, като го видях, че след като го изтрих хубаво със суха слама, го увих в кожуха си и го сложих в моето легло. Кой беше по-щастлив — той или аз? Трудно можеше да се каже.

Така продължи няколко дена. Тръгвахме сутрин и се връщахме чак вечерта, след като изсвирвахме репертоара си ту в един, ту в друг квартал, докато Капи отиваше да дава представления под ръководството на Алън и Нед. Но една вечер баща ми каза, че на другия ден мога да взема Капи със себе си, тъй като Алън и Нед щели да останат вкъщи. Аз и Матиа бяхме много доволни и решихме да спечелим с Капи колкото е възможно повече пари, та занапред постоянно да ни го дават. Ставаше дума да си възвърнем Капи и двамата нямаше да пожалим сили за това.