Без дом

Свърнахме обратно, стигнахме единия край на двора и се прибрахме вкъщи.

Майка ми беше излязла от стаята си. Съзрях я още от вратата, опряла глава на масата. Помислих, че е болна, и се спуснах към нея, за да я целуна, тъй като не можех да разговарям с нея.

Прегърнах я. Тя дигна глава, която се люшкаше, после ме погледна, но положително, без да ме вижда. Тогава усетих миризма на хвойнова ракия, която се носеше от топлия й дъх. Отдръпнах се. Тя отпусна глава върху двете си ръце, проснати на масата.

— Джин — рече дядо ми, погледна ухилен и добави няколко думи, които не разбрах. Вцепених се, сякаш бях загубил съзнание. После, след няколко секунди, погледнах Матиа, който също ме гледаше с насълзени очи. Направих му знак и пак излязохме.

Доста време вървяхме един до друг, като се държахме за ръце, без да продумаме, и вървяхме право пред себе си, без да знаем къде отиваме.

— Къде смяташ да отидем? — запита ме малко разтревожен Матиа.

— Не зная, където ще можем да си поприказваме. Имам да ти говоря, а тук на улицата не мога.

И наистина през скитническия си живот по поля и гори бях свикнал в школата на Виталис да не говоря никога нищо важно, когато се намирахме на градска или селска улица — обезпокояван от минувачите, губех веднага нишката на мислите си. А исках да говоря с Матиа сериозно, като знаех много добре какво ще му кажа.

Когато Матиа ми задаваше тоя въпрос, излязохме на улица, по-широка от уличките, по които се движехме, и ми се стори, че в дъното й се зеленеят дървета. Там беше може би полето. Тръгнахме нататък. Не беше полето, а огромен парк с обширна зелена морава, осеяна тук-таме с млади китни дървета. Можехме да си говорим до насита. Бях взел твърдо решение и знаех какво трябва да му кажа.

— Знаеш, че те обичам, мили Матиа — казах аз на другаря си, веднага щом седнахме в едно закътано и уединено местенце, — знаеш също, че от обич те накарах да дойдеш с мене при родителите ми. И няма да се усъмниш в моето приятелство, каквото и да поискам от тебе, нали?

— Колко си глупав! — отвърна той, като направи усилие да се усмихне.

— Смееш се, за да не заплача, но това няма значение. Пред кого мога да си поплача, ако не пред тебе?

И като се хвърлих в прегръдките на Матиа, се облях в сълзи. Никога не бях се чувствувал толкова нещастен, когато бях сам, загубен сред тоя грамаден свят. След като си поплаках дълго, опитах се да се успокоя — не бях довел Матиа в тоя парк, за да го накарам да ме съжалява, не го бях довел заради себе си, а заради него.

— Матиа — казах му аз, — трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция.

— Да се разделя с тебе? Никога!

— Знаех предварително много добре, че така ще ми отговориш, и съм щастлив, много съм щастлив, уверявам те, от думите ти, че никога няма да се разделиш с мене. Но трябва да се разделим, трябва да се върнеш във Франция, в Италия, където искаш, все едно, стига само да не останеш в Англия.

— Кажи, къде искаш да отидеш? Къде да отидем двамата?

— Къде? Но аз трябва да остана тук, в Лондон, при семейството си. Мой дълг е да живея при родителите си! Вземи колкото пари ни остават и тръгвай.

— Не говори така, Реми. Ако някой трябва да замине, ти трябва да направиш това, а не аз.

— Защо?

— Защото…

Той не довърши и отвърна очи от въпросителния ми поглед.

— Матиа, отговори ми съвсем искрено, открито, без да ме щадиш, без страх. Ти не спеше тая нощ? Ти видя, нали?

Той не дигна очи, а пошепна глухо:

— Не спях.

— Какво видя?

— Всичко.

— И разбра, нали?

— Тези, които продаваха стоката, не я бяха купили. Баща ти ги наруга, че са похлопали на вратата на заслона, а не на къщата, те отвърнаха, че ги дебнели bob, тоест полицаи.

— Ето, виждаш ли, че трябва да заминеш — казах аз.

— Ако аз трябва да замина, трябва да заминеш и ти. И за двамата ни е еднакво потребно.

— Когато поисках да дойдеш с мене, вярвах според думите на мама Барберен и според собствените си мечти, че семейството ми ще има възможност да изучи и двама ни и че няма да се разделим. Но излезе друго. Мечтите си останаха… мечти. Тъй че трябва да се разделим.

— Никога!

— Изслушай ме добре, разбери ме и не ме огорчавай повече. Ако в Париж бяхме срещнали Гарофоли и ако той те беше прибрал, нямаше да искаш да остана с тебе, нали, и щеше да ми кажеш същото, което ти казвам аз сега.

Той не отвърна.

— Така ли е? Кажи, така ли е?

Той помисли малко и заговори:

— Изслушай ме сега ти — каза той, — изслушай ме добре: когато в Шаванон ти ми говореше за своето семейство, което те търсеше, стана ми много мъчно. Трябваше да се радвам, като узнах, че ще намериш родителите си, а, напротив, беше ме много яд. Вместо да мисля за твоята радост, за щастието ти, аз мислех само за себе си. Казвах си, че ти ще имаш братя и сестри, които ще обичаш колкото мене, повече от мене може би, богати братя и сестри, добре възпитани, образовани, знатни господа и госпожици, и завиждах. Ето какво трябва да узнаеш, ето истината, която трябва да ти призная, за да ми простиш, ако можеш да простиш такива лоши чувства!

— О! Матиа!

— Кажи, кажи, че ми прощаваш.

— От все сърце. Видях тогава, че ти е мъчно, и никога не съм ти се сърдил.

— Защото си глупчо. Ти си много добър глупчо. Аз бях лош. Но ако ти ми прощаваш, защото си добър, аз не мога да си простя, защото не съм добър колкото тебе. Ти не знаеш още всичко. Казах си: „Ще отида с него в Англия, тъй като трябва да видя, но когато бъде щастлив, когато бъде много щастлив и няма да има време да мисли за мене, ще избягам и без да се отбивам някъде, ще отида чак в Лука, да целуна Кристина“. Но ето че вместо да си богат и щастлив, както си мислехме, че ще бъдеш, ти не си богат, а си… с други думи, не си това, което мислехме. Тъй че не бива да заминавам и не Кристина, не своята сестричка, трябва да целуна, а своя другар, своя приятел, своя брат — Реми.

При тези думи той ми хвана ръката и я целуна. Тогава очите ми се наляха със сълзи, но те не бяха вече горчиви и горещи като тези, които пролях преди малко.

Но колкото и да бях развълнуван, не се отказах от намерението си.

— Трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция, да видиш Лиза, татко Акен, мама Барберен, всичките ми приятели и да им кажеш защо не направих за тях това, което исках, за което мечтаех, което бях обещал. Ще им обясниш, че родителите ми не са богати, както предполагахме, и това ще бъде достатъчно извинение. Разбираш, нали? Те не са богати, това обяснява всичко. Не е срамно да не си богат.

— Ти искаш да замина не защото родителите ти са бедни — и аз няма да замина.

— Матиа, моля те, не усилвай мъката ми. Виждаш колко е голяма.

— О, не искам да те принуждавам да ми казваш това, което те е срам да ми обясниш. Не съм хитър, не съм умен, но ако не разбирам всичко, което трябва да влезе тук — той потупа главата си, — чувствувам какво ме засяга тук — и сложи ръка на сърцето си. — Ти искаш да замина не защото родителите ти са бедни, не защото не могат да ме хранят, тъй като аз няма да им бъда в тежест и бих работил за тях, а защото — след това, което видя тая нощ — те е страх за мене.

— Матиа, не говори така.

— Страх те е да не стигна дотам, да изрязвам етикетите от стоки, които не са купени.

— О, Матиа, скъпи Матиа, мълчи, мълчи!

И скрих с ръце зачервеното си от срам лице.

— Тогава слушай — продължи Матиа. — Ако ти се боиш за мене, аз се боя за тебе и затова ти казвам: да заминем заедно, да се върнем във Франция, за да видим мама Барберен, Лиза и твоите приятели.

— Невъзможно! Моите родители за тебе не са нищо, ти не им дължиш нищо, но за мене те са родители и аз трябва да остана при тях.

— Твои родители! Този парализирай старец — твой дядо! Тая легнала на масата жена — твоя майка!

Скочих бързо и вече не умолително, а заповеднически извиках:

— Млъкни, Матиа! Не говори така, забранявам ти! Говориш за моя дядо, за моята майка. Аз съм длъжен да ги почитам, да ги обичам.