Без дом

— Лека нощ, Реми — каза Матиа.

— Лека нощ, Матиа.

На Матиа не му се приказваше, както не ми се приказваше и на мене, и бях щастлив от неговото мълчание.

Но да не ги се приказва, не значи да ти се спи. Духнах свещта, но не можах да затворя очи и започвах да мисля за всичко, което се беше случило, като се въртях и обръщах ту на едната, ту на другата страна в тясното си легло. Както си мислех, чух, че и Матиа, който заемаше леглото над мене, се върти и се обръща, което показваше, че и той като мене не спи.

— Не спиш ли? — попитах шепнешком.

— Не, още не спя.

— Да не ти е лошо?

— Не, благодаря, напротив, много ми е добре. Само че всичко се върти около мене, сякаш съм още в морето, и колата се издига и потъва, като се търкаля на всички страни.

Само морската болест ли пречеше на Матиа да заспи? Не го ли държаха буден същите мисли, които вълнуваха и мене? Той много ме обичаше и бяхме така тясно свързани по сърце и душа, че и той чувствуваше това, което чувствувах аз самият.

Сън не ме ловеше и с течение на времето необяснимият страх, който ме потискаше, растеше. В самото начало не съзнавах добре кое от всички тия чувства, които се блъскаха бурно и се смесваха в моята глава, преобладаваше у мене. Но сега разбрах, че беше страхът. Страх от какво? Не знаех, но ме беше страх. Не се боях, че лежа в тая кола сред окаяния квартал Бетнал Грийн. Колко пъти през скитническия си живот бях прекарвал нощи, без да имам подслон, както в тоя миг! Съзнавах, че не ме грози никаква опасност, и все пак бях ужасен. Колкото повече се противопоставях на тоя страх, толкова по-неспокоен ставах.

Часовете летяха един след друг, без да мога да определя кое време е, тъй като наоколо не се чуваше да бие никакъв часовник. Изведнъж чух доста силно тропане на вратата на заслона, която излизаше на друга улица, а не в „Двора на червения лъв“. После, след няколко равномерни почуквания, светлина проникна в нашата кола.

Изненадан, аз се огледах бързо наоколо, докато Капи, който спеше край леглото ми, се събуди и изръмжа. Тогава видях, че светлината проникваше през едно прозорче на тая стена на колата, където бяха леглата ни и което не бях забелязал, когато си лягахме, защото от вътрешната му страна имаше завеса. Едната половина на това прозорче беше до леглото на Матиа, а другата половина до моето. Не исках Капи да събуди цялата къща и хванах муцуната му с ръка, после погледнах навън.

Баща ми влезе под заслона и отвори бързо и безшумно вратата към улицата. После я затвори по същия начин след влизането на двама мъже с тежки бали на раменете си.

Тогава той сложи пръст на устните си, а с другата ръка, в която държеше фенер, посочи колата, където бяхме легнали. Това означаваше, че не бива да дигат шум, за да не ни събудят.

Това внимание ме трогна и померих да му извикам, че няма защо да се безпокоят за мене, тъй като не спях. Но щях да събудя Матиа, който навярно спеше спокойно, и не се обадих. Баща ми помогна на двамата мъже да свалят балите, после изчезна за миг и се върна скоро с майка ми. Докато го нямаше, мъжете развързаха балите. Едната беше пълна с платове, а в другата имаше разни плетени фланелки, гащи, чорапи, ръкавици.

Тогава разбрах това, което в началото ме изненада — тия хора бяха търговци, дошли да продадат стоката си на моите родители.

Баща ми вземаше всяка вещ, преглеждаше я на светлината на фенера и я подаваше на майка ми, която изрязваше с ножички етикетите и ги прибираше в джоба си. Това ми се видя странно, както и времето, по което ставаше тая продажба, ми се стори необикновено.

Като продължаваше да преглежда стоката, баща ми отправяше шепнешком по някоя и друга дума на мъжете, които бяха донесли балите. Ако знаех английски, може би щях да чуя тия думи, но човек чува зле, когато не разбира. Само думите bob и policemen, повторени на няколко пъти, ми направиха впечатление.

След като прегледаха внимателно съдържанието на двете бали, родителите ми заедно с двамата мъже излязоха от заслона и влязоха вкъщи и ние пак останахме на тъмно. Явно беше, че ще уреждат сметките си. Казвах си, че няма нищо необикновено в това, което видях, но не можах да се съглася с това въпреки доброто ми желание. Защо тия хора, като идваха при родителите ми, не влязоха през „Двора на червения лъв“? Защо говореха за полицията шепнешком, сякаш се бояха да не ги чуе някой отвън? Защо майка ми изряза етикетите на вещите, които купуваше?

Тия въпроси не ме оставяха да заспя и понеже не можех да си отговоря на тях, мъчех се да ги прогоня от ума си. Но напразно. След известно време светлина пак заля нашата кола и пак погледнах през пролуката на завесата. Но този път направих това неволно, против желанието си, докато първия път то беше напълно естествено, за да видя и узная. Сега си казвах, че не бива да гледам и, все пак гледах. Казвах си, че навярно ще бъде по-добре нищо да не зная, и все пак исках да видя.

Баща ми и майка ми бяха сами. Докато майка ми връзваше бързо донесените вещи в два вързопа, баща ми метеше един кът под заслона. Под сухия пясък, който той махаше бързо с метлата, скоро се показа капак. Той го дигна. Майка ми беше вързала вече двата вързопа, той ги свали през тоя капак в някаква изба, чиято дълбочина не можах да видя, а тя му светеше е фенера. Когато свали двата вързопа, той се върна, затвори капака, взе метлата и пак го покри с пясъка, който беше отмел. Като свърши тая работа, невъзможно беше да се види къде се намира капакът. И двамата нахвърляха по пясъка слама, с каквато беше осеян целият под. Излязоха. Когато затваряха леко вратата на къщата, стори ми се, че Матиа мръдна в леглото си, сякаш слагаше глава върху възглавницата. Видял ли беше това, което се случи? Не смеех да го попитам. Но ме потискаше вече необясним страх. Сега знаех от какво се боя. Цял бях облян в студена пот.

Така прекарах цялата нощ. Петел изкукурига наблизо и възвести, че скоро ще съмне. Едва тогава заспах, но тежък и неспокоен сън, изпълнен с тревожни сънища, които ме задушаваха.

Събуди ме скърцането на ключалка и вратата на нашата кола се отвори. Помислих, че баща ми е дошъл да ни каже, че е време да ставаме, и затворих очи, за да не го видя.

— Брат ти ни освобождава — каза Матиа. — Отиде си вече.

Станахме. Матиа не ме попита добре ли съм спал и аз не му зададох никакъв въпрос. Погледна ме по едно време, но аз извърнах очи. Трябваше да влезем в кухнята, но баща ми и майка ми не бяха там. Дядо ми беше край огъня, седнал в креслото си, сякаш не беше помръдвал от вечерта, голямата ми сестра, която се наричаше Ени, бършеше масата, а по-големият ми брат, Алън, метеше кухнята.

Отидох при тях, за да ги поздравя, но те продължиха работата си, без да ми отговорят.

Пристъпих тогава към дядо си, но той не ме остави да се приближа, а изсъска към мене, както вечерта, и аз се заковах на мястото си.

— Попитай го — казах на Матиа — в колко часа ще видя днес баща си и майка си.

Матиа го попита и дядо ми, като чу да се говори на английски, омекна. Страшното му и неподвижно лице се пооживи и той благоволи да отговори.

— Какво каза? — попитах аз.

— Баща ти е излязъл и щял да се прибере чак довечера, майка ти спи и ние можем да се поразходим.

— Само това ли каза? — попитах аз, тъй като преводът ми се видя много къс.

Матиа, изглежда, се смути.

— Не зная дали разбрах добре останалото — измънка той.

— Кажи каквото си разбрал.

— Каза, струва ми се, че ако ни падне добър случай в града, не бива да го пропускаме, а после добави, в това съм положителен: „Запомни урока ми. Трябва да живеем на гърба на глупаците.“

Дядо ми, изглежда, се сети какво ми обясни Матиа, защото при последните му думи направи със здравата си ръка движение, сякаш слага нещо в джоба си и същевременно смигна.

— Да излезем — казах аз на Матиа.

Два-три часа се разхождахме недалеч от „Двора на червения лъв“ — не смеехме да се отдалечим, за да не се загубим. И през деня „Бетнал Грийн“ ми се стори още по-ужасен от снощи, в тъмното. Навсякъде, в къщите и сред хората, тегнеше най-печална нищета. Аз и Матиа гледахме, без да продумаме.