Без дом

Отидох най-напред при майка си и я прегърнах. Позволи ми да я целуна, но тя самата не ме целуна — каза ми само две-три думи, които не разбрах.

— Стисни ръката на дядо си, но внимателно — каза баща ми. — Той е парализиран.

Ръкувах се и с двамата си братя и с голямата си сестра. Исках да прегърна малката, но тя галеше Капи и ме отблъсна. Като отивах така от един към друг, се възмущавах от самия себе си. Какво беше това? Не изпитвах вече никаква радост, че се намирах най-после в семейството си. Имах баща, майка, братя, сестри, имах дядо, бях сред тях, а стоях равнодушен. Очаквах тоя миг с трескаво нетърпение, луд бях от радост при мисълта, че и аз ще имам родители, които ще обичам, които ще ме обичат, а стоях смутен, разглеждах любопитно всички и не намирах в сърцето си какво да им кажа, не намирах нито една нежна дума. Изрод ли бях? Значи не бях достоен да имам семейство!

Ако бях намерил родителите си в дворец, а не в тая плевня, нямаше ли да изпитвам към тях нежните чувства, които изпитвах преди няколко часа в сърцето си към баща и майка, които не познавах, а не можех да изразя пред бащата и майката, които ми бяха пред очите?

Тая мисъл ме накара да пламна от срам. Отидох отново при майка си, прегърнах я и пак я целунах горещо. Навярно тя не разбра на какво се дължеше тоя порив, защото, вместо да отвърне на целувките ми, ме погледна с безразличие, после се обърна към мъжа си, към моя баща, подигна леко рамене и му каза няколко думи, които не разбрах, но той започна да се смее. Това равнодушие от нейна и от негова страна, тоя смях свиха болезнено сърцето ми. Струваше ми се, че този изблик на нежност не заслужаваше да бъде посрещнат така. Но нямах възможност да се отдам, на чувствата си.

— А този кой е? — попита баща ми, като посочи Матиа.

Обясних какви връзки ме свързват с Матиа, като се помъчих да вложа в думите си малко от приятелството, което изпитвах, и се постарах да обясня колко съм му задължен.

— Да — каза баща ми. — Искал е навярно да види свят.

Понечих да му отговоря, но Матиа ме прекъсна.

— Точно така — рече той.

— А Барберен? — попита баща ми. — Той защо не дойде?

Обясних, че Барберен е починал, което беше тежък удар за мене, когато пристигнахме в Париж, след като бях научил в Шаванон от мама Барберен, че моите родители ме търсят. Тогава баща ми преведе на майка ми моите думи и ми се стори, че тя отговори, че това е „добре“ или пък „много добре“. Във всеки случай тя каза на няколко пъти думите well и good, които знаех. Защо беше „добре“ и „много добре“, че Барберен е умрял? Питах се и не можех да си отговоря на тоя въпрос.

— Не знаеш ли английски? — попита ме баща ми.

— Не. Зная само френски, а също и италиански — научих го при господаря, който ме беше наел от Барберен.

— При Виталис ли?

— Вие знаете?…

— Барберен ми каза името му преди известно време, когато бях отишъл във Франция да те търся. Но ти навярно си любопитен да узнаеш защо не сме те търсили тринадесет години и как изведнъж ни е дошло наум да намерим Барберен.

— О, да! Много съм любопитен, уверявам ви, много съм любопитен!!

— Ела тогава край огъня, ще ти разкажа.

Като влязохме, бях опрял арфата си на стената. Свалих раницата и седнах на мястото, което той ми посочи.

Но когато простирах калните си и мокри крака към огъня, дядо ми изсъска към мене, без да продума, горе-долу като стар разсърден котарак. Нямаше нужда от друго обяснение, за да разбера, че му преча, и си прибрах краката.

— Не му обръщай внимание — каза баща ми, — старият не обича да му затулят огъня, но щом ти е студено, сгрей се. Няма защо да се стесняваш от него.

Смаях се, като го чух да говори така за тоя белокос старец. Струваше ми се, че ако трябваше да се стесняваме от някого, беше именно от него. Свих ся краката под стола.

— Ти си най-големият ми син — започна баща ми — и се роди една година след брака ми с майка ти. Когато се ожених за майка ти, едно момиче се надяваше, че ще го взема за жена, и тоя брак му вдъхна жестока омраза към девойката, която смяташе за своя съперница. За да си отмъсти, тя те открадна точно в деня, когато ти стана на шест месеца, и те отнесла във Франция, в Париж, където те захвърлила на улицата. Търсихме те навсякъде, но не стигнахме чак до Париж, защото и през ум не ни минаваше, че са те занесли толкова далече. Не те намерихме, мислехме, че си умрял, че сме те загубили завинаги, докато преди три месеца тая жена, болна на смъртно легло, преди да умре, разкри истината. Заминах веднага за Франция и се явих пред пристава в квартала, където си бил захвърлен. Там ми казаха, че те прибрал някакъв зидар от Крьоз, същият, който те бил намерил, и веднага заминах за Шаванон. Барберен ми каза, че те дал под наем на някакъв пътуващ музикант, на Виталис, и че обикаляш с него Франция. Тъй като не можех да остана във Франция и да тръгна по дирите на Виталис, възложих на Барберен да се погрижи за това и му дадох пари да замине за Париж. Същевременно му поръчах да съобщи, когато те намери, на адвокатите Грейт и Гели, които уреждат работите ми. Не му дадох адреса си тук, тъй като ние живеем в Лондон само през зимата. Аз съм пътуващ търговец и когато времето се стопли, обикалям с каруци Англия и Шотландия заедно със семейството си. Ето, момчето ми, как те открихме и как след тринадесет години ти пак идваш да заемеш мястото си тук, сред своето семейство. Разбирам, че си поуплашен, защото не ни познаваш и не разбираш какво говорим, а и ние не можем да те разберем, но се надявам, че скоро ще свикнеш.

Да, разбира се, скоро щях да свикна — това не беше ли напълно естествено, щом като бях в семейството си и щях да живея с баща си, с майка си, с братята и сестрите си?

Хубавите пелени не бяха казали истината. За мама Барберен, за Лиза, за татко Акен — за всички, които бяха помагали, това беше нещастие. Не бих могъл да направя за тях онова, за което мечтаех, тъй като пътуващите търговци, особено тези, които живеят в плевня, навярно не са особено богати, но какво значение имаше това за мене в края на краищата? Имах семейство и представата, че ще тъна в богатство, беше детска мечта. Обичта струва повече от богатството — аз нямах нужда от пари, а от обич.

Докато баща ми разказваше, а аз гледах и слушах само него, наредиха на масата чинии със сини цветчета, а в металическо блюдо имаше голямо парче говеждо с картофи.

— Гладни ли сте, момчета? — попита баща ми, като се обърна към Матиа и към мене.

Вместо да отговори, Матиа показа белите си зъби.

— Е, да сядаме тогава на масата — каза баща ми.

Но преди да седне, той притегли креслото на дядо ми до масата. После, като седна и той самият с гръб към огъня, наряза месото и поднесе на всеки по голям резен с картофи. Макар че не бях възпитан според правилата на вежливостта, или по-скоро, да си призная истината, макар че изобщо не бях възпитаван, забелязах, че братята ми и голямата ми сестра ядат повече с пръсти — топяха ги в соса и ги облизваха, а баща ми и майка ми сякаш не виждаха това. Дядо ми пък гледаше само в чинията си и единствената ръка, с която можеше да си служи, се движеше непрестанно от чинията до устата му. Изпуснеше ли някое парче от треперещите си пръсти, моите братя му се присмиваха.

Като се навечеряхме, мислех, че ще прекараме вечерта край огъня, но баща ми каза, че очаква приятели и че трябва да си легнем. После взе свещ и ни заведе под един заслон до самата стая, където вечеряхме. Там имаше две големи коли от ония, с които обикалят обикновено пътуващите търговци. Той отвори вратата на едната кола и видяхме, че вътре има две легла едно над друго.

— Ето леглата ви — каза той. — Приятни сънища.

Така бях приет в своето семейство — в семейство Дрискол.

Тридесет и пета глава

Почитай баща си и майка си

Като си отиваше, баща ми ни остави свещта, но затвори отвън вратата на нашата кола. Трябваше значи да си лягаме. И побързахме да си легнем, без да си побъбрим, както правехме всяка вечер, и без да споделим впечатленията си от тоя толкова запълнен ден.