Без дом
![Без дом](/uploads/posts/books/183796/183796.jpg)
Без дом читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту pbn.book@yandex.ru для удаления материала
Тия думи отговаряха навярно на някакви вътрешни мисли, но в своето вълнение не бях в състояние да разбера тия мисли. Чувствувах нежния, милващ поглед на госпожа Милиган, бях много щастлив и не можех да мисля за нищо друго.
— Мило дете — каза тя, без да откъсва очи от мене, — вашият другар ми съобщи много важни неща. Искате ли и вие да ми разкажете всичко, което се отнася до вашето пристигане в семейство Дрискол и до посещението на господин Джеймс Милиган?
Изпълних нейното желание и госпожа Милиган ме прекъсваше само за да й изясня някои важни точки. Никога не бях изслушван с такова внимание — очите й бяха приковани в мене.
Когато свърших, тя мълча доста дълго, като продължаваше да ме гледа. Накрая ми каза:
— Всичко това е извънредно важно за вас и за всички нас. Тъй че трябва да действуваме предпазливо, след като се посъветваме с хора, които биха могли да ни упътят. Но дотогава вие трябва да се смятате за другар, за приятел — тя се подвоуми леко, — за брат на Артур и още днес вие и вашият млад приятел трябва да изоставите своя окаян живот. След два часа ще се явите в Терите, в хотел „Алпи“, където ще изпратя доверено лице да ви наеме стая. Там ще се видим пак, защото сега трябва да ви оставя.
Тя ме целуна пак, подаде ръка на Матиа и бързо си отиде.
— Какво си разказвал на госпожа Милиган? — попитах аз Матиа.
— Всичко, което тя ти каза, и още много други неща. Ах, колко добра, колко хубава жена!
— А Артур? Видя ли Артур?
— Само отдалече, но беше достатъчно, за да забележа, че изглежда добро момче.
Продължих да разпитвам Матиа, но той избягваше да ми отговаря или пък отклоняваше въпросите ми. Тогава заговорихме за други неща и отидохме, както ни поръча госпожа Милиган, в хотел „Алпи“. Въпреки нашите бедни дрехи на улични музиканти прие ни прислужник в черен фрак и с бяла вратовръзка и ни заведе в нашата стая. Колко хубава ни се видя нашата стая! В нея имаше две бели легла. Прозорците гледаха към веранда, под която се синееха водите на езерото, и гледката, която се откриваше оттам, беше чудна. Когато се върнахме в стаята си, прислужникът продължаваше да чака неподвижен нашите нареждания и ни попита какво ще желаем за вечеря, която ще нареди да донесат на верандата.
— Имате ли торти? — запита Матиа.
— Имаме торта с ревен, с ягоди, с френско грозде.
— Отлично! Донесете ни от тия торти.
— От трите ли?
— Разбира се.
— А какво първо желаете? Какво печено? Какъв зеленчук?
При всяко предложение Матиа кокореше очи, но не се смути.
— Каквото решите — каза той.
Прислужникът излезе важно.
— Мисля, че тук ще вечеряме по-добре, отколкото у семейство Дрискол — каза Матиа.
На следния ден госпожа Милиган дойде да ни види. Доведе със себе си крояч и шивачка, които ни взеха мярка за дрехи и ризи. Каза ни, че Лиза продължавала да се опитва да говори и лекарят уверявал, че вече е излекувана. После, след като прекара с нас един час, тя си отиде, като ме целуна нежно и подаде ръка на Матиа.
Тя идва така четири дни наред и всеки път беше по-нежна и по-любезна към мене, но все пак изглеждаше някак смутена, сякаш не искаше да се отдаде на тая нежност и да я покаже. На петия ден вместо нея дойде прислужницата, която бях виждал някога на „Лебед“. Тя ни каза, че госпожа Милиган ни чака у дома си и пред вратата на хотела има кола, която ще ни отведе. Тя беше открит файтон, в който Матиа се качи важно и спокойно, сякаш от дете се е возил все с такива коли. Капи също се покатери, без да се стеснява, на една от седалките.
Пътят беше кратък. Стори ми се много кратък, тъй като пътувах като насън, с глава, изпълнена с безумни мисли или поне с мисли, които аз смятах безумни. Въведоха ни в един салон, където се намираха госпожа Милиган, Артур, излегнат на диван, и Лиза. Артур ми протегна двете си ръце. Спуснах се към него, за да го целуна. Целунах и Лиза, а госпожа Милиган ме целуна.
— Най-после — ми каза тя — настъпи часът, в който можете да заемете мястото, което ви принадлежи.
И понеже я погледнах, за да ми обясни какво означават тия думи, тя отвори една врата и влезе мама Барберен с детски дрешки в ръце — палтенце от бял кашмир, дантелена шапчица и плетени терлички.
Едва успя да сложи тия неща върху една маса и аз я прегърнах. Докато я целувах, госпожа Милиган даде някакво нареждане на някакъв прислужник — чух само името господин Джеймс Милиган и пребледнях.
— Няма защо да се боите — каза ми тя нежно, — напротив. Елате тук при мене и ми дайте ръката си.
В този миг вратата на салона се отвори и влезе господин Джеймс Милиган — усмивка откриваше острите му зъби. Той ме забеляза, в миг усмивката изчезна и лицето му страшно се изкриви.
Госпожа Милиган не го остави да заговори.
— Повиках ви — каза тя бавно с глас, който леко потреперваше, — да ви представя големия си син, когото най-после имах щастието да намеря — и тя ми стисна ръката. — Ето го. Но вие го познавате вече, тъй като сте били при човека, който го беше откраднал, за да го видите и да се осведомите за здравето му.
— Какво означава това? — запита господин Джеймс Милиган с разстроено лице.
— Този човек, който днес е в затвора за кражба, извършена в една черква, е направил пълни признания. Ето едно писмо, което доказва това. Той е признал как е откраднал това дете, как го подхвърлил в Париж на „Авеню дьо Бретьой“ и най-после как взел всички предпазни мерки, като изрязал знаците по бельото на детето, за да не го открият. Ето същите дрешки, запазени от тая прекрасна жена, която е отгледала великодушно моя син. Искате ли да видите писмото? Искате ли да видите дрешките?
Господин Джеймс Милиган остана за миг неподвижен, като навярно се питаше дали да удуши всички ни. После тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.
— Ще видим — рече той — какво ще каже съдът за това лъжливо дете.
Без да се смути, госпожа Милиган — сега мога да кажа майка ми — отговори:
— Вие можете да ни извикате пред съда. Но аз никога няма да призова там брата на моя мъж.
Вратата се затвори след чичо ми. Тогава се хвърлих в прегръдките на майка си и я целунах за пръв път. Целуваше ме и тя.
Когато се поуспокоихме, Матиа се приближи.
— Кажи на майка си добре ли пазих тайната й — рече той.
— Как, ти всичко ли знаеше? — попитах аз.
Майка ми отговори вместо него:
— Когато Матиа ми разказа всичко, поръчах му да мълчи, защото, макар и да бях убедена, че бедният малък Реми е мой син, трябваха ми положителни доказателства, за да не стане грешка. Каква мъка щяхте да изпитате, мило дете, ако след като ви бях целунала като свой син, дойдех да ви кажа, че сме се излъгали! Сега имаме тия доказателства и никога няма да се разделим. Винаги ще живеете с майка си, с брат си — тя посочи също Лиза и Матиа — и с тези, които са ви обичали, когато сте били нещастен.
Четиридесет и втора глава
У дома
Минаха години, много, но къси години, защото бяха изпълнени само с хубави и приятни дни. Сега живея в Англия, в „Милиган парк“, в имението на моите деди.
Детето без дом, без подкрепа, изоставено и загубено в живота, люшкано произволно от случая, без фар, който да го ръководи в безбрежното море, където се бори, без спасително пристанище, което да го приеме, има не само майка и брат, когото обича и който го обича, а и деди, които са му оставили почитано име в неговата родина и добро състояние.
Малкият нещастник, който като дете прекара толкова нощи в плевните, в оборите или някъде в горите под открито небе, сега е наследник на стар исторически замък, посещаван от любопитните и препоръчван в пътеводителите.
Той се издига на двадесетина левги на запад от мястото, където се качих на кораба, преследван от полицията, на склона на една долинка, много гориста въпреки близостта на морето. Построен на нещо като естествена площадка, той има кубическа форма и на всеки ъгъл е изградена голяма кръгла кула. Двете страни, изложени на юг и на запад, са обвити с глицинии и пълзящи рози. Страните към север и към изток са покрити с бръшлян, чиито стъбла, дебели като човешко тяло в самата си основа, доказват своята възраст, и е необходимо цялото внимание на грижливите градинари тяхната плъзнала по стените растителност да не скрие под зелената си наметка арабеските и изкусно изваяните орнаменти в белия камък на прозорците. Намира се сред грамаден парк. В него растат стари дървета, до които никога не са се докосвали нито косер, нито секира, и е напояван с чисти, бистри ручеи, които поддържат моравата вечнозелена. В браните от вековни буки всяка нощ кацат врани и възвестяват със своето грачене настъпването на утрото и вечерния мрак.